Камен Алипиев е едно от най-популярните телевизионни спортни лица у нас. Известният с прозвището Кедъра журналист започва работа в БНТ още през 1987 г., като през годините е коментирал олимпиади, световни и вътрешни първенства с основен приоритет баскетбола. Стига до позицията изпълнителен продуцент на отдел „Спорт“, но през 2019 г. изненадващо е освободен от настоящото ръководство на телевизията.

Алипиев пристигна в Бургас, за да участва в инициативата с „Книга на плажа“ пред Флората. Самият той е в ролята на продавач на книги – на шатрата на „Пощенска кутия за приказки“. Кедъра даде интервю за Gramofona.com, в което напълно откровено коментира темата за уволнението му от БНТ, както и литературата, музиката, спорта, политиката. 

Как се случи така, че Кедъра продава книги в Бургас?

Кедъра продава книги и в Пловдив, и в София вече доста време. Случи се така, защото дългогодишно съм обвързан с „Пощенска кутия за приказки“. Започнах да чета там преди 8 години. Дълго време ми беше отдушник от напрежението в работата. А сега не четенето, а продаването на книги дори е едно от основните ми занимания. Ясно е, че с това огромен търговски успех не се постига, но е интересно ново предизвикателство. И се чувствам много добре в тази ситуация, доставя ми удоволствие.

Какви са твоите наблюдения – хората четат ли книги? В сравнение с преди години интересът към традиционната книга повишава ли се, спада ли?

Нямам задълбочени наблюдения, но имам много приятели, които продават книги, и знам, че общо взето е кампанийно. Да кажем, миналата година в началото на септември, когато се беше поотпуснала обстановката от Ковид-19, в София имаше едно избухване. Идваха хора и си купуваха много неща, независимо че издателите си промениха политиката и започнаха да продават онлайн с доста добри отстъпки. Но според мен не може да се прави обобщение да се каже, че сега четат по-малко от преди. По-скоро хората искат да четат, но вече имат и много алтернативни източници – електронни книги, свалят цели книги от интернет, което не е много почтено спрямо авторите, но се прави. В тази епоха на свободно достъпната информация трудно е да се направи генерален извод дали се чете повече, или не. Но ние се радваме на интереса към „Пощенска кутия за приказки“, чиято мисия е да предизвика младите хора да идват и да се забавляват на нашите четения. Това ги кара после да започнат да се интересуват от нашите автори и да си купуват книги.

Но хората трябва да четат. Има един израз, че всяка книга, прочетена втори или трети път, е различна книга. Има страшно много неща за четене, включително прочутият в Бургас китарист Росен Сеновски. Той има страхотна книга, която аз прочетох във влака за Бургас, идвайки насам. И се чудя защо тази книга не е явление в българската литература, защото е много готино написана.

Като спомена за Росен Сеновски, знам, че имаш афинитет към музиката, особено към рока. Преди няколко години беше водещ във Флората на концерт по слушай 25-годишнината на група „Селъбрейшън“. Често и в твоите спортни коментари по телевизията вмъкваше препратки към песни на групи като „Пинк Флойд“…

Да, аз съм закърмен с музика. Баща ми ме водеше в зала „България“ да слушаме с брат ми класически концерти още преди да тръгна на училище. Обичам много музика, и то различна, не се ограничавам само с един стил. Затова и сега всеки месец си плащам 10 лв. абонамент в Спотифай и мога да слушам каквото си искам.

Що се отнася до „Селебрейшън“, по някакво случайно стечение на обстоятелствата се запознах с тяхната певица Даниела Златанова. След това и с Христо Арабов, който е солидна фигура в Бургас – баща му е бил в Операта и е бил глас на футболните и баскетболните мачове в града, брат му работи в хора на Миланската скала. И ме поканиха заедно с жена ми да дойдем на концерта в Бургас. Достави ми голямо удоволствие да бъда водещ. Дори пях Another Brick In The Wall на сцената, макар и фалшивичко. Добре, че тонрежисьорът от Финландия ме чу колко зле пея още на саундчека и малко ми позатвори микрофона (смее се).

Така че музиката е неделима част от живота ми заедно с литературата, спорта и даже политиката, за което си нося последствията.

Като каза политиката, какво смяташ за актуалната ситуация в България?

Ситуацията е толкова абсурдна и идиотска, че каквото и да кажа, ще бъде слабо. Защото не можеш да говориш за промяна, за премахване на статуквото и да нямаш волята да се обединиш с други хора. Стремежът е ясен – да покажем ние колко сме добри и чисти, а другите – колко са окаляни. Само че във всичките тези опити да бъде представено правителство, ние не видяхме истински сериозни личности, които могат да бъдат обединителната сила за този изстрадал народ, който винаги е прецакван, каквото и да се случи. За съжаление, ние не сме склонни да се обединяваме и цялата тази ситуация с проваленото за пореден път гласуване в парламента за ново правителство е отвратителна.

Иска ми се хората да мислят и да анализират. Имаме нужда от цялостна промяна на манталитета и не можем да го постигнем това вече 30 години. Аз дълго време на бях представен в парламента чрез хората, за които гласувам. Но и сега процентите са малки. Има и един базов проблем на дясното политическо пространство – на огромното его и на това, че само ние сме прави. А в момента има нужда от обединение на политическите сили в името на каузи. Затова идеята за трети мандат с кабинет с къс хоризонт между 6 и 8 месеца ми се вижда добра, стига да можем да намерим някаква подкрепа.

Това за егото май не важи само за десните сили, но и за лидерите на почти всички партии в парламента?

По принцип няма лошо да си егоист, защото трябва да обичаш себе си, за да живееш и да вървиш напред. Но в крайна сметка говорим за общи каузи и затова ти трябва да преглътнеш, че си най-правият и че няма по-добър от тебе, за да можеш да работиш с другите. И между другото, спортът учи точно на това – че трябва да се съобразяваш с обстоятелствата, да реагираш бързо и да работиш с хора, които иначе в живота може да не харесваш, но в крайна сметка има по-високи цели, които да те обединят с тях. А не само ти да успееш и да се тупаш в гърдите колко си велик. И аз съм го изживявал това, и аз съм си мислил, че съм най-великият на света. И започнах след това да възпитавам в себе си някакво смирение, да уважавам повече хората и да не ги съдя.

Извън продажбата на книги с какво друго се занимаваш?

В момента изпитвам насладата да бъда фрийлансър, тоест журналист на свободна практика. От ноември миналата година водя предаването „Спортна среща“ по Радио София. И дори сега в неделя и следващата седмица ще си правя предаването в Радио Бургас – едно от най-красивите места, в които съм бил. Направо си мисля дали да не дойда да работя за постоянно тук (смее се).

Продължавам да правя с Васил Върбанов едно от традиционните предавания още от времето на старото радио „Тангра“, което се казва „Джитбол“. Паралелно с това правихме Българско баскетболно първенство по MAX Sport, което се надявам сега от октомври да продължим. Коментирах и баскетбола на Олимпиадата по Евроспорт. Така че, като се добави и „Пощенска кутия за приказки“, се получава един приятен календар, който помага да се оцелява и същевременно не се занимавам с телевизионна бюрокрация – нещо, което на мен адски много ми тежеше.

Все пак ти си оставаш едно от най-популярните лица в спорта на БНТ. Какво ще кажеш за работата си в Националната телевизия?

Смятах работата си в БНТ за мисия, за цел в живота ми, като продължение на делото на баща ми (Цветан Алипиев – б.р.), защото той е основател на спортната редакция в телевизията преди много години. Затова и тези неща, които се случиха през 2019 г., ми подействаха малко зле, но същевременно ми помогнаха да видя, че има и друг свят. Просто ми е тъжно, че това, което се старахме да правим толкова години с Методи Манченко, с Боряна Тончева в спорта на БНТ се разпадна и голяма част от хората, които ние сме си събирали години наред, просто си намериха начин да живеят, работейки на свободна практика или отидоха в други телевизии.

Ти би ли се върнал някога в БНТ?

Доскоро казвах, че искам да се пенсионирам в БНТ. При сегашната ситуация не знам дали имам сила да се върна и да започна да градя отново. Не съм сигурен, че ще имам същия ентусиазъм, че ще ми доставя същото удоволствие, да знам, че мога да отказвам оферти за работа, което много пъти съм правил, в името на някаква цел. Сега не съм сигурен, просто се случиха много неприятни неща в последните около 3 години.

Бих се върнал, стига да знам, че ще има неща, които зависят от мен. Че ще мога да правя собствени избори, без да се съобразявам с една верига началници отгоре. И да знам, че ще мога да направя това, за което съм имал цел и не съм могъл да осъществя, защото съм бил мениджър на средно ниво, но не и човекът, който взима крайните решения и от когото зависят нещата. Така че при такава ситуация бих опитал просто заради фамилното си име, ако щеш, да го направя. В името на тази телевизия, която обичам и която ще си остане моя къща завинаги, защото аз в живота си съм прекарал най-много време там. Не съм бил толкова нито с жена си, нито с дъщеря си, нито някъде другаде. За мен БНТ е наистина моята къща и затова ми е толкова болезнено това, което става. За това не злорадствам, като видя как „Репортери без граница“ цитират доклад на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа за недоброто отразяване на последните избори в БНТ. Не соча с пръст един виновник, въпреки че генералният директор е виновен за това положение. Защото такава е обстановката в България – всеки, който е във властта, се опитва да обязди обществените медии и да иска от тях те да са в негова услуга. Докато обществото не разбере, че има нужда от независимо обществено мнение, със силна публицистика, разследваща журналистика и ярки личности, дотогава битката за моралните ценности ще бъде изгубена.

Конкретната причина за уволнението ти от БНТ беше, че си нямал висше образование. Ако тогава имаше диплома, дали биха те освободили?

Ако имах диплома за висше, щяха да ме освободят по други причини.

Тоест не това е истинската причина?

Не мога да влизам в теория на конспирацията, не съм параноик, но съм убеден, че щеше да има друга причина. Тогава имаше преструктуриране. Аз бях в отпуск, като се върнах малко по-рано, преди тя да ми изтече. Получих обаждане от Сашо Йовков, който ми каза, че трябва да поговорим. Още по гласа му разбрах за какво става дума. Видяхме се – това го казвам за пръв път. – Имахме дълъг разговор, дойдоха хора от редакцията и питаха какво става. Казахме им, че със Сашо сме се разбрали. Тъй като аз така или иначе имах планирана операция за херния, излязох в болничен. Целта беше в рамките на тези болнични да се дипломирам. И аз го направих. Само че бяха толкова нетърпеливи от ръководството на БНТ, че са се обадили в една от подопечните на властта медии и са казали, че съм уволнен. Тяхна репортерка ми звънна да ме пита, казах ѝ, че това не може да стане, докато съм в болнични. И отказах друг коментар.

На 10 септември 2019 г. ми пратиха документите за уволнение по пощата и аз ги подписах. Можех да се скрия. Адвокати ме консултираха, че ако получа препоръчано писмо, по-добре да не го взимам. Но като си получих бележката по пощата, отидох и си взех писмото и подписах документите. Казах „ОК, като не ме искате, аз се махам, няма проблем“.

И това се превърна в медийна дъвка. Опитаха се да ме провокират да коментирам. Аз не си наруших обещанието да мълча, защото избухването щеше да е много тежко. Взех си дипломата за бакалавър светкавично, вече изкарах и магистратура. А защо не съм завършил преди? Ами точно тогава се роди дъщеря ми, квартири, имах различни перипетии и пропуснах завършването. Това си е за моя сметка, защото съм оставил възможността да бъда изцакан по устав, както се казва.

Накъде според теб върви развитието на журналистиката – не само в България, но и по света като цяло? Тази професия не девалвира ли някак си?

Това е въпрос на самите журналисти и на техните началници. Защото, първо, всеки трябва да има високи критерии и изисквания към себе си. Журналистиката не е пиар и преписване на готови, пристигнали по имейла, съобщения от еди-кое си министерство, федерация или партийния пресцентър. Журналистиката е посредничество между теб и аудиторията, която ти трябва да я накараш да те уважава за това, което правиш. Журналистиката е позиция. И ако ти искаш сутрин, като се гледаш в огледалото, да не изпитваш срам, трябва да се бориш за това.

Но конвенционалната журналистика наистина полека-лека си отива, защото големите телевизии залагат много повече на шоу, на веселба, на смях, дори на пошлост понякога в името на рекламните си бюджети. В същото време печатните медии замират. И е трудно да селектираш и да намериш хората, на които да вярваш. Да не говорим, че всеки в социалните медии е журналист. Така че размиване има, но ти, когато искаш да си истински журналист, ще намериш начин да си такъв, колкото и да девалвира тази професия. Въпреки това в България има страхотни примери за журналистика и подобно на Олимпиадата в Токио по-голямата част от тях са жени.

Като спомена Олимпиадата – имаме общо 6 медала, като 3 са златни. Такъв успех не се е случвал от 21 години. Това според теб дали е плод на някаква случайност, или се дължи на развитие на спорта у нас през последните години?

Зависи. Да кажем, когато говорим за художествената гимнастика, тяхната система работи изключително добре. Те имат широка база от деца, които тренират. Много ентусиазирани родители, които вярват на треньорите. Освен това ръководството на федерацията работи много добре за това не само да получава пари от държавата, но и да намира външни лагери включително и за тези в Япония. Така че това е пример за една много добре работеща спортна система и успехът не е случаен.

В борбата взеха още по времето на Станка Златева много добрата стратегия да вървят в посоката на по-ниската конкуренция, защото женската борба не е световен феномен. Работят много добре, имат чудесни момичета, взеха два бронзови медала, но на фона на финансирането от държавата, което продължава вече поне трети олимпийски цикъл, това е незадоволително представяне.

В стрелбата имаме традиции, Тони (Антоанета Костадинова – б.р.) се бори много, заслужаваше и още един медал. При нея не е случайност.

Изумителна е и малката Ивет Горанова, която мина през изключително много трудности. Включително работи и с гуру, психолог или коуч, както е модерно да се казва, от Уганда.

Стигаме до Стойка Кръстева, която ни показа зверски характер и воля за победа, желание да се бори с разочарованията, защото тя отпадна от Олимпийските игри в Рио и тогава дори се беше отказала от спорта.

Тоест всеки си има чудесна лична история, но това категорично не дава картината на българския спорт. Сега ще се скрием зад тези успехи и ще обясним колко сме велики. Но ето например лекоатлетите ни бяха трагични на Олимпиадата. За да има спорт, трябва да има една непрекъсната работа по подбор, подготовка, извеждане на талантливите деца до високото спортно майсторство.

Накрая ще пожелаеш ли нещо на читателите на Gramofona.com?

Пожелавам да мислят повече, да анализират повече, за да изградят едно стабилно мнение за това, което става около тях. А също им пожелавам да се ваксинират – не е страшно.