До два дни излиза неговата стихосбирка „За ползата от позите”, носителят на наградата за литература на ЕС пише и нов роман – „Войни” (интервю в две части)
(Продължение от 6 декември 2011)
Разкажи ми за самия конкурс!
- Трябва да се подчертае със сто линии, че аз съм се явявал на конкурс само веднъж през живота си – за хасковската награда „Златен Каун” за хумор и сатира през 2009 г. Трябва да се знае, че конкурсите са за дечурлига, за олигофрени, и за свестни хора, които си нямат работа!
Обади ми се Деян Енев от българската комисия и каза „Предложен си за една награда и има голям шанс да я спечелиш”. И аз казах „Добре, какво трябва да направя” „Ами трябва да подадеш тук едни документи и да чакаш.” След като бях избран от българската комисия, да водя една престрелка с европейската комисия. Казаха „Изпрати биография от десет реда на английски”. Изпращам. „Изпрати една биография от три страници на английски”. А аз английски съм учил като ученик, а сега съм на четирдесет години. По мое време само служителите на Държавна сигурност знаеха турски и английски. Та, английският ми е твърде тромав. Сега успях да дам интервю от тридесет минути на английски език. И аз трябваше непрекъснато да пращам по едно писмо, две писма, три писма на ден, преведени разкази два, описание на книгата на английски, на три страници. А на книга с разкази е много трудно да се направи описание. Т.е. след като бях избран, аз трябваше да бъда проверен. Да се види дали отговарям на изискванията, които имат. И явно се оказах подходящ за тази награда. Тя е за изгряващ автор.
Но ти си вече утвърден и наложен автор!
- Ето това е странното – изгряващ за тях! Аз съм по много странен начин утвърден и наложен. На двадесет и седем и осем години аз имах една, че след това и две страници в Труд, в хумористичния Труд – „Луд труд”. До мен беше Дончо Цончев, Станислав Стратиев, но те са имали по-малко от мен място. И така като лекар със заплата към 20 долара се захранвах допълнително. След това започнах да пиша в лайфстайл списанията, които ми се струваха единственото друго място, в „Егоист” и в друго списание, което се казваше „Сакс”, което смятам за началото на писателската си кариера. Това беше алтернативно-авангардно списание за всичко. Беше за култура, но по-скоро за алтернативна, откачена, странна култура. И беше с много учудващи текстове. И аз там експериментирах както ми дойде наум. Всъщност първото ми експериментиране идваше от Данил Хербст и от абсурдистите. От Бекет и Юнеско, но най-вече от Данил Хербст. И от Людмил Станев, трябва да се отбележи. Казах си „Щом може да пише човек така, значи и аз трябва да пиша така”. Аз имам вече някакво ъндърграунд признание. Дори успях да се откажа от медицината, т.е. осмелих се да се откажа, с идеята, че ще успея да се изхранвам само с писане. Вече бях сценарист на трето предаване. Бях започнал с едно предаване в Дарик радио, което издържаше Слави Трифонов, когото бяха изгонили от телевизията. Водеше го Евтим Милошев, участваше Любо Нейков и други. Казах си „Аз ще започна”, но беше пълен срив! Оказа се, че човек извън системата, борейки се сам, много трудно може да оцелее. Така година и половина получих заплата колкото за половин година. Това беше голям удар, заедно с много други лични и всякакви сътресения. След две години борба се отказах. Чак преди три години реших, че може би има шанс отново с писане да се оправя. И ето, че може.
Би ли ми издал някоя малка тайна?
- След два дни излиза моята стихосбирка „За ползата от позите”. Опитвам се на вълната на медийния шум около мен и наградата да направя колкото се може повече за поезията. Поезията, както казва Бродски спрямо прозата е като ВВС спрямо пехотата. В България имаме толкова ниско самочувствие, че не се и опитваме да мислим. Толкова сме малки, ниски, с толкова ниско самочувствие, че от нас не се изисква да мислим и да бъдем умни, да се стараем много-много. Затова примерно се оставяме не мисълта да се продава. След 10 години хората ще са неграмотни и тогава няма да се продава нищо друго, освен просо и качамак! Не държим много на големите ценни неща, а на това, което се продава. Ще се продава най-добре Даниел Стийл, след това – американски детски книжки, след това книжки без текст и комикси, за да им е по-лесно на хората. Тогава хората ще затъпеят толкова, че наистина ще имат нужда само от кукуруз. Затова да дадем повече на поезията, която наистина е по-високото изкуство, нищо, че не се продава толкова!
Сега пиша романа си „Войни”. Много ми е трудно – да се пише за лични падения и големи лични драми, е сравнително лесно. Да пишеш за израстването и спасението е доста по-трудно. Пиша за двама четиридесетгодишни – за мен и мой приятел, които са били преди двадесет години войници заедно, а сега пътешестват из страната, разговаряйки. За това, което не ни убива, а ни прави по-силни. За тези мъже, които въпреки всичко оцеляват. За продължаването на живота въпреки всичко. За мъжеството да продължиш всеки един ден. За това, че човекът е винаги войник.
Разкажи ми нещо за сборника си „Има ли кой да ви обича”, който спечели наградата на ЕС!
- Лекувайки се от моя алкохолизъм, правех какви ли не неща с ръце. Майка ми ми беше подарила един куп глина. Рисувах картини, рисунки, даже и не пишех чак толкова много. Взех, че направих мой автопортрет. Много си харесах статуетката. Гледах я половин час, а зад нея има огледало. И аз погледнах скулптурата в огледалото и видях лицето си. Веднага взех едно апаратче и снимах. Получи се снимката, която е сега на корицата. Тя не е монтаж – това е снимка, която направих в момент на просветление. Казах си, че е много добра снимка и искам да стане нещо от нея. Корица на книга. А аз имам поне десет неща „Има ли кой да ви обича” – разкази, стихотворения, рисунки, какво ли не. Това е моя тема от пет-шест непрекъснато повтарящи се теми. Събрах разкази, композирах ги да са в една тоналност, събрах ги със снимката, със заглавието, и се получи тя – книгата.
Това не съм го чела никъде!
- И аз не съм го чел никъде! Сега ти го разказвам на теб.
