До два дни излиза неговата стихосбирка „За ползата от позите”, носителят на наградата за литература на ЕС пише и нов роман – „Войни” (интервю в две части)
Преди броени дни Калин Терзийски получи наградата на Европейския Съюз за изгряващ автор. В България обаче той е вече наложил се и утвърден още след като на книжния пазар излезе първият му роман „Алкохол”, написан в съавторство с колежката му Диана Драгоева.
Първата му стихосбирка „Сол” е последвана от сборници с разкази „Любовта на тридесет и пет годишната жена”, „Сурови мисли със странен сос”, съвместната работа с Мартин Карбовски и Ангел Константинов „Проект Троица”. Едно от литературните събития на вече отминаващата година е вторият роман на Кайо „Лудост”. Калин Терзийски, или Кайо, от психиатър в клиниката „Курило” преминава през разрушителен период на злоупотреба с алкохол, отказва се от медицината и опитва да се занимава единствено с писане. Сценарист е на предавания на Слави Трифонов и Магърдич Халваджиян. Големият му успех идва с „Алкохол”. За сборника „Има ли кой да ви обича”, донесъл му престижната награда, за бъдещите му творби, за кризата на неговото поколение и за тайни от кухнята на „Алкохол” и „Има ли кой да ви обича” разговаряхме, почти веднага преминали на „ти”, в уютна софийска сладкарница на улица „Шипка” ден след завръщането му от Брюксел с наградата на ЕС.
При срещата ни Калин Терзийски започна така: Сега ще ти покажа къде написах „Алкохол”. Това беше едно мутренско заведение, съвсем близо до Руския културно-информационен център, на ъгъла на „Сан Стефано” и „Шипка”, по средата между БНТ и домът на Магърдич Халваджиян, за когото работех „нелегално” тогава. През почивките от работа идвах тук с Диана Драгоева и тя записваше с диктофон, докато говорех. Аз й разказвах зашеметяващи неща, правех връзка между термитите и някои племена в централна Америка и какво ли не, и какво ли не, и говорех абсолютно каквото ми падне. И се получиха сигурно двеста часа, и всичко това минавайки през алкохола.
Всички мои приятелки ми завиждат, че сега разговарям с любимия им автор!
- Любим автор? Това не съм го чувал от времето на Людмил Станев!
Ако трябваше сам да напишеш карето, което ще те представи, какво щеше да напишеш?
- Според мен трябва да има много информация и е хубаво, когато става дума за писател, е тази информация да изгражда някаква легенда. Гледам нещата, които се пишат за мен, да имат леко митологичен характер. На хората това им харесва, на мен също. Човек се храни и живее с митове. Юнг казва, че ако от едно поколение митовете бъдат забранени по някакъв начин, тя ще се самозароди, и то по съвсем подобен начин, както е била в миналото. И оттам нататък той започва да говори за архетиповете, за това, че всички носим в душите си горе-долу една и съща митология, едни и същи образи – самите ние имаме нужда от това. Имаме нужда от големи писатели – не че аз държа да съм големият писател, но обществото има нужда от големи и легендарни хора. И си ги създава.
Сам твърдиш, че си представител на едно изгубено поколение...
- Аз съм твърдял какви ли не неща! Даже не съм ги твърдял, а съм ги намеквал. Общо взето всяко поколение държи да каже за себе си нещо драматично. И ако нашето не може да е величествено, поне да е изгубено – много драматично звучи!
Поколението ни е много интересно за България. То живя в едни такива условия – общо взето израсна в едно тоталитарно общество, а узряването му започна в едно бандитско общество, което уж вървеше към демокрация. И моето поколение предимно емигрира или деградира. Но най-вече в него има голямо разтърсване и голяма промяна в годините, в които ти изживяваш лична промяна, трябваше да изживеем и грамадна обществена промяна – сриването на цялата тоталитарна система. Аз тогава бях войник и бях съвсем активен участник на падането на стената между Източна и Западна Европа. Бях на западната граница – граничар. Една година строихме съоръжения по границата, а на следващата ги махахме. Една година тръгвахме сутрин на наряд с ясното указание да застреляме абсолютно всеки човек, който припари. На следващата година ни изпращаха с указания „Пазете си автоматите, някой да не ви ги открадне!” Такива изключително разнобойни послания, които ти отправя околната среда, как да не се почувстваш загубен в някакъв див и обръкан свят. Това може би означава загубено поколение.
Карбовски е в голяма част от творчеството ти, били сте приятели, литературни партньори. Въпреки че аз ви намирам доста различни.
- Е не чак толкова различни всъщност. Ние сме израсли заедно. По изказ, по технология на мисленето, сме много близки. По склонността да се остроумничи, по бързите обрати, по
иронията, по много неща, само че аз съм християнин, а той - мисля, че и той е християнин, но някак си поставя други неща по-напред.
Значи ли, че имате различни ценностни системи?
- Да. Може би това е разликата. Иначе по много неща много си приличаме. Иначе той е сред един от най-честните, но си е навлякъл много негативи. Често го обвиняват, че е самоцелно драстичен, самоцелно изкарва грозни гледки. Според мен не е самоцелно. Когато хората заживеят немило и удобно, трябва да им се показват и другите лица на живота. Обаче ако показваш на хората ужасните лица на живота, трябва да внимаваш как го правиш, за да не ги обезчестиш, да не ги десенсибилизираш – това е точният медицински термин. Мрачната страна на живота трябва да служи за поука, а не да се показва за щяло и нещяло и ние да привикваме с нея и да не й обръщаме внимание. Идеята е да бъдем състрадателни, и най-вече „мементум мори” – да помним смъртта. Това ни прави хора и това дори ни прави способни на щастие. Това е много основно нещо – да помним смъртта и да изпитваме страхопочитание към нея, но и в същото време и ирония към нея.
Момчил Миланов казва, че „Алкохол” е малко по-подреден от „Тропик на рака” на Хенри Милъл, а теб те сравнява с Виктор Пасков. Как се отнасяш към това?
- Познавах Виктор Пасков, но много слабо. Той някак си все искаше да се запознае преди смъртта си с мен. Много ме харесваше. Явно е говорел много за мен. Седяли сме на една и съща маса, пиейки неведнъж. Виктор Пасков беше наистина величествен. Но той не е лекар, а музикант. А който разбира, ще се сети за какво става въпрос. Общото ни е, че сме хора, писатели, мъже, но аз съм лекар, а той – музикант. Аз дори съм и малко глух, а той определено не беше. Човек с друга естетика, с други мисли и естетически схеми. Аз съм израснал с латински сентенции, по-скоро приличам на някой хирург-анатом от средновековието, а той е съвсем друг. Но аналогията с Виктор Пасков за мен ми е много приятна, защото си мисля, че той е от най-големите български писатели. И това е според мен заради участието на личността на писателя в написаното. Повечето хора рационализират, усложняват общо взето простички неща. Приличаме си всъщност по изказа – не е онзи византийски, муден и противен изказ на купища писатели, завършили филология, а става въпрос за уличен език. Макар че аз и Пасков не сме чак такива привърженици на уличния език. Като телевизионен сценарист аз добре владея поставянето на думи в устите на хората. Затова се получава лековат сказ и звучи много плавно.
А по отношение на Хенри Милър – с него имам много малко общо! Най-малкото – той е бил американец. Естествено, всички сме книжни хора, придаващи изключително значение на думите, на книгите, които сме прочели. За мен цели пасажи на Гогол, на Балзак, на Достоевски, Хашек, Илф и Петров са в главата ми като химни. Комбинацията от думи на големите майстори са като музика. С тези, които споменах, съм сигурен, че е било същото. Думите им са музика, звучат в главата ми на български, но бих ги разпознал на всеки език! Знам, че така се е чувствал и Пасков, сигурно и Хенри Милър.
Бегбеде е твой съвременник. Нещо общо с него?
- Това е абсолютно дразнещо сравнение! Нямам с него нищо общо. Даже и по склонност към веществата силно бих го ограничил от себе си, защото има много голяма разлика между тези, които търсят алкохол, пият до някъде трансквилизатори, и тези, които приемат възбуждащи и халюциногенни вещества. Все едно са различни раси хора. Едните са някак вяли и базисно безжизнени и търсят нещо, което да ги направи малко поне живи, докато другите като мен са изключително тревожни и трябва да заглушават тази тревожност. Бегбеде говори непрекъснато за смъркане на кокаин и за едно офисно налудничаво нещо, а аз съм по-скоро от свитата на Бакхус, трошащ с ръцете си бутилки в стените. Той е технократ, много харесва сарказма към консуматорското общество, но харесва и него! Аз харесвам хълмове с есенни дървета, пещери, пиянски компании – сега вече не, защото не мога да участвам в тях. Много ми е чуждо високотехнологичното консуматорско общество. Чак сега се научих да влизам в големите магазини и да пазарувам в тях, даже и пиша в кафенето на един МОЛ, но само защото не ме гонят от там и е чистичко.
Разкажи ми за самия конкурс!
- Трябва да се подчертае със сто линии, че аз съм се явявал на конкурс само веднъж през живота си – за хасковската награда „Златен Каун” за хумор и сатира през 2009 г. Трябва да се знае, че конкурсите са за дечурлига, за олигофрени, и за свестни хора, които си нямат работа!
Обади ми се Деян Енев от българската комисия и каза „Предложен си за една награда и има голям шанс да я спечелиш”. И аз казах „Добре, какво трябва да направя” „Ами трябва да подадеш тук едни документи и да чакаш.” След като бях избран от българската комисия, да водя една престрелка с европейската комисия...
(следва продължение)
