Ивайло Великов е официалният фотограф на модния проект на Gramofona.com Street Fashion. Занимава се професионално с фотография от две години, а любителски от четири.  Определя се като пейзажист, но в момента страстта му е портретната фотография.

Има ли нещо общо между портретите и пейзажите?

И при портретите, както при пейзажите, трябва да уловиш момента, емоцията в човека. Стига да можеш да го предразположиш. Фотографията е много светлина, но портретната фотография е и психология. Там трябва да можеш да предразположиш модела си, за да изкараш най-добрата визия, да усетиш ъгъла, в който снимаш. Имах например един много труден модел. В началото даже си мислех, че нищо няма да се получи. Започнах да ѝ разказвам истории, показвах ѝ други снимки. Разсмях я със сълзи и се появи някакъв друг човек.

Помниш ли първата снимка, която те провокира да се захванеш сериозно с фотографията?

Да, това е един огнен залез над Вая. Тя дори не правена е с фотоапарат, а е с телефона. Там се влюбих в залезите и още ги преследвам. Получи се огледален залез, за мен това е нещо уникално. Винаги съм искал да ми се случи отново, но никога не съм успял да повторя точно този кадър. Иначе първата ми портретна снимка не е за показване.

Този залез ли те накара да си кажеш, че ще се занимаваш с фотография?

Всъщност не беше точно той. Аз ходех да си снимам на Вая с телефона от време на време. Там се запознах с фотографи. Те с фотоапаратите, а аз с телефона. Но като ми гледаха снимките като композиция, как без да знам съм спазил правилата и ми казаха, че имам око. Постоянно ми повтаряха – вземи си апарат, вземи си. Трудно се навих. Щях да си взимам, отказах се и чак след няколко месеца си купих фотоапарат. И честно казано съжалявам, че толкова късно го направих. От тогава с телефон не снимам.

Никога?

Ами не е същият кадър като с фотоапарат. Мога да хвана някакъв момент, но играта с блендата, със скоростта е съвсем различна.

Имаш ли любима снимка, любим кадър?

Имам, да. Два даже. След курсовете, които карах при Милен Добрев, научих доста неща за композицията и нещата във фотографията. Даже в началото позагубих малко ентусиазъм, защото се оказа, че съм ходил да щракам, а не да снимам. Не съм търсил тогава, а сега го търся постоянно – водещите линии, които те карат да създадеш кадър, не просто снимка. Тези композиционни правила са измислени още през Ренесанса. И ако можеш да съчетаеш в една снимка, да покажеш хубав преден план и водещи линии, които те карат да насочиш погледа на човек точно където искаш. Подсъзнателно очите отиват там където ти искаш. Това е идеята. Ако един кадър ти задържи погледа, значи е силен. Ако е нещо, което видиш и в началото кажеш „Уау“, но после го подминеш – това е просто една снимка.

Защо хора, а не пейзажи?

О, аз снимам пейзажи. Снощи снимах залез, днес изгрев. Това е удоволствие. Бях го поизоставил през зимата, но сега пак се върнах. С всеки един ден получавам все по-голям ентусиазъм да снимам хора. Ето, имах един ден, в който снимах четири момичета. Просто излязох и успях да ги убедя.

А налагало ли ти се е да преследваш кадър?

Да постигна нещо? Да, случвало ми се е. Много исках да снимам изгрев с отражение на Моста. Имах такава идея в главата си. Една вечер просто валеше, а сутринта, според прогнозата, трябваше слънцето да пробие. Цяла нощ си мислех за отражение, за изгрев с отражение, за Моста.

На сутринта просто тръгнах и не знаех къде отивам. На самия Мост имаше една малка локва, ниско долу като снимах и се получи отражението. Не станаха страхотни кадри, но получих удовлетворение, че съм снимал това, което исках.

Другите снимки са за мъгла. Много исках да снимам мъгла, гъста мъгла. Пак бях отишъл на Моста и просто мина двойка. Помолих ги да изчакат, защото нощно време се снима на бавна скорост и тогава обектите, които се движат стават размазани. Получи се много интересно.

Това са някакви неща, които ми стоят в главата и се получават. Имам и други идеи, но всяко нещо идва с времето си.

Лесно ли се намират модели за фотосесии?

И да, и не. В днешно време е лесно, защото масово хората са в социалните мрежи и се снимат. Хората са зарибени и по-лесно се съгласяват. Още повече, че младите са с идеята да бъдат модели.

Но не става да им кажеш – хайде да те снимам, трябва да имаш концепция и визия и да обясниш какво искаш да направиш. За будоарната фотография по-трудно се намират модели.

А животни снимал ли си?

Не. Не е моето. Опитвал съм. Имах неканени гости веднъж когато снимах залез. Едни лебеди, но не ме грабнаха. Пък и за това се изискват по-добри обективи, които нямам. Моите кадри са близките кадри. Те са ми по-силни.

За мен е важна емоцията на човека, а в близкия план на портретната фотография наистина можеш да влезеш в човека, в неговата емоция.

Аз съм привърженик на черно-бялата фотография, защото цветната разсейва. При черно-бялата фотография можеш буквално да влезеш в душата на човека, който е сниман.

Кой е съвършеният кадър?

Няма такъв.

Значи не мечтаеш за конкретен кадър, след който да си кажеш, че си постигнал всичко?

Не, а и аз съм критичен към себе си. Знам, че винаги може повече. Знам, че имам още много път да извървя, много хляб да изям, за да бъда разпознаваем по снимките, които правя. Но и не мисля, че някой е постигнал съвършения кадър.

 

С работата на Ивайло Великов можете да се запознаете ТУК

Снимки: Личен архив