Ина Иванова е родена в Димитровград на 26.12.1975 г. Живее в Пловдив, защото обича да живее в Пловдив, където е завършила Българска филология. Има пристрастеност към книгите, шоколада и морето извън сезона.

Член на Пловдивска поетическа академия и Дружество на пловдивските писатели.

Има публикации в пресата, специализирани е-издания и участие в сборниците „Друга вода” и „6+6”.

Автор на сборниците с разкази „Право на избор и други проклетии” (изд. Арс, 2008) и „Името на неделята” (изд. „Жанет 45”, 2012).

Присъждани са и награди от конкурсите „Веселин Ханчев”, „Вестник „Пловдивски университет”, „Яворови дни” – Поморие. В националния литературен конкурс за сборници с кратки разкази „Минко Неволин” печели голямата награда.

 

Ето какво споделя Ина Иванова пред Димитрина Равалиева:


Как влияят наградите върху самооценката Ви? Могат ли да въздействат върху един млад автор? Дават ли шанс?

Литературата – за щастие – не е състезание. Но все пак наградите дават възможност на авторите да се съизмерят с едно актуално състояние (на журито, на публиката, или на конкретна литературна ситуация). И понеже изкуството е процес, търсене, път, по-важно е  какво се случва през всичкото останало време.

Иначе да бъдеш отличен е чудесно и окриляващо усещане.

Бих искала да използвам възможността да споделя, че съм трогната от оценката за моите разкази. Журито на конкурса „Минко Неволин” е сериозно, респектиращо даже и за мен е чест и – защо да крия! – удоволствие, че „Името на неделята” е наградена.

„Името на неделята” е втората Ви книга. От текста става ясно, че името на неделята е неспокойствие. Какво прави Ина Иванова неспокойна?

Да. Името на неделята е неспокойствие и това е малка тайна.

Аз изобщо имам проблем с намирането на точното заглавие. Търся предизвикателство, лека закачка, търся винаги възможност заглавията да не са лесни и предвидими. Харесвам дискретната, иронична понякога преднамереност. Заглавието на книгата дължа на София Несторова – моят редактор. Когато тя намери този вариант, мисля че и двете веднага го разпознахме.

Лично моите неспокойствия са свързани с онези деликатни движения, които карат света да трепти. Любими книги. Разговори с интересни хора. Малки детайли, които добиват статут на символи.

Не обичам спокойствието. Светът е интересен и спасения дебнат отвсякъде.

Определят книгата Ви като градска проза, не особено събитийна, но богата на вътрешни движения? Какво не достига на градските хора днес?

Мисля, че не ни достига търпение, което погрешно артикулираме като липса на време. Не ни достига смелост да търсим в себе си, защото сме прекалено увлечени да препускаме и да демонстрираме статус. И една уж незабележима липса – езикът ни  обеднява със страшни темпове. Има красиви, точни думи, които вече като че никой не използва. Но да не прозвуча прекалено печално.

Мисля, че тенденциите се променят. Аз срещам все повече открити, смели и търсещи млади хора, които разбират, че изборът е техен и предпочитат да не бъдат консуматори. Което ги прави по-малко подвластни на

конюнктурата.

Съобразявате ли се с литературните моди, с читателските очаквания и с литературните кръгове, които постулират правила?

Благодаря за този въпрос! Не, не се съобразявам. Разбирам необходимостта от литературни моди и вярвам в съществуването на литературните кръгове. Макар аз лично да предпочитам обществата от приятели с общи търсения, срещите по пътя.

Читателските очаквания са важни, защото е важно авторът да разбира, че си има таргет. Това е логично и непроменимо. Но си мисля, че когато авторът спечели своята публика, тя ще му се довери. И в този смисъл той може да предпостави очакванията на читателите си, да ги увлече. Човек се променя, расте и търси. Заедно с него се променят и книгите му, ако е писател. И не само формално (като изграждане на разпознаваем стил), а като съдържание.

Като ученичка в чирпанската гимназия сте посещавали един поетичен кръжок. Какво Ви даде това време?

Кръжокът водеше Виолета Христова – качествен поет и фин човек. По-късно като студентка намерих кръг от приятели в Академията на Добромир Тонев в Пловдив.
И двамата ми дадоха чудесното чувство на споделеност, защото литературата е за споделяне. В голяма степен изградиха навиците ми да редактирам до кръв, до дума. Да търся максимална точност и прозрачност.

И, знаете ли, сега си мисля… времето винаги ни дава шанс да срещнем нужните ни хора, хората от нашата кръвна група. И това е един от големите му дарове.

Пишете ли поезия все още?

Мъничко и полутайно. Има неща, които могат да бъдат казани само по този начин. Затова ми е изключително важно, че чета поезия.

Вярвам обаче, че моят начин да правя литература е прозата. Там се чувствам свободна, понякога даже смела J

Всяка година ходите в Странджа да гледате нестинарски танци. Защо?

Всяка година на 3 юни нестинарите от с. Българи влизат в огъня. Това е ритуал, който не може да бъде разказан, но е незабравимо да го изживееш. Той няма нищо общо с огнеходците, които могат да бъдат видени в ресторантите по Черноморието.
Представете си топла, винаги суха юнска нощ (валя ни истински е потоп в Бургас преди няколко години, в село Българи нямаше нито облаче). Площад пълен, даже препълнен с хора. И една голяма окръжност, която целогодишно е там като белег, насред селото. В нея горят дърва. Казват, че преди години са били по три коли и са горели от сутринта. Сега са по-малко. Но от тях се получава един кръг, пълен с жива жарава, която хвърля искри и горещина. Неизбежна е приликата със соларните символи.

Нестинарите идват щом се стъмни съвсем - с тяхната музика, с иконите, в носии, боси, с изострени лица. Никога не се знае колко от тях ще влязат и колко дълго ще играят в огъня – влизат след главният нестинар и иконите само тези, които почувстват, че трябва.

И макар че все повече обредът се превръща в туристическо зрелище, още може да бъде усетена магията. Нестинарите влизат и играят, за да изкупят греховете на поселището си. Казват, че не могат другояче. Казват, че силата ги „прихваща” – вижте колко красив, точен глагол. Те стават нещо повече от себе си, този транс, в който влизат, личи по лицата, по израженията, по движенията им.
За мен този обред е магичен и изживяването му е дълбоко лично. То е като писане на книга.

А ако ви трябва още едно основание – само си представете градчетата по южното ни Черноморие една идея време преди сезона. На ливадите над устието на Велека има макове, които слизат почти до плажа. Как да не отида!