Има едно място в Бургас, където времето буквално спира. Влизайки в пъстрото ателие на Цвети Воденичарова, никой не иска да си тръгва. При нея е спокойно, весело, защото тя е толкова творчески настроена, че всеки, който се докосне, се „заразява“ с нейната положителна енергия. Чаровната дама е фотограф, води кръжоци по приложни изкуства и рисуване за деца, художник, хендмейд автор. И днес ни разказва откога твори, какво е да виждаш постоянно детските усмивки, защо толкова обича децата и живота? Интервю на Грамофона нюз

Цвети, намираме се в ателието ти, в което човек просто потъва сред красиви картини, уникални арт инсталации, много бои, цветове, ръчно направени артикули, фотографии и още, и още материали. Какво те провокира да избереш пътя на изкуството?

- Откакто се помня се занимавам с различни видове изкуство. С времето се появи голяма дупка, както при всички млади хора, поемащи различни посоки, но дори и през тази “дупка”, където и да съм работила, в каквато и среда да съм била - винаги съм била човекът, който разкрасява нещо, когато се налага.

Съзнателно започнах да се занимавам с изкуство през 2010 година. Тогава  станах фотограф, което се превърна и в моя професия дълги години. През този период всички декори в студиото изработвах абсолютно сама – преминах от реставрацията през рисуването, боядисването, инсталирането до създаване на форми и др, което също е форма на изкуство.

Желанието ми да рисувам се появи отново преди няколко години, когато една нощ се събудих и реших, че е абсолютно задължително да започна отново да го правя. На сутринта купих огромно платно, отидох във фотографското студио и просто го наклепах. Поради здравословни причини се наложи да престана да поддържам студиото, а и нямаше как да го съчетая с творческото ателие на едно място.

В един миг нещата се наредиха от самосебе си – сега правя само външни фотосесии и албуми за ученици, а в ателието рисувам, правя хендмейд поръчки и водя кръжок по рисуване за деца. Когато правиш нещо с ръцете и въображението си, винаги имаш план Б.

Можеш ли да се наречеш художник?

- И да, и не. За мен всеки човек дълбоко в себе си е художник, независимо какво рисува - картина, песен, танц, репортаж или живота си. Повече съм самоука и не съм учила академично рисуване. Уча го в момента в Националната художествена акдемия – филиал Бургас, където с теб сме студентки по „Арттерапия“.

Мисля, че академичното рисуване не абсолютно винаги  е от голяма важност, защото има хора, които години наред са учили това, а в творбите им няма никакво чувство, никаква емоция и обратно. Считам, че изкуството е, за да те докосне, да намериш част от себе си в него. Човек цял живот трябва да се учи, дори и в областта, в която мисли, че е добър. Правя го и аз  -  посещавам, помагам, работя и най-вече – уча се при  най-добрия за мен художник в града ни и не само - Атанас Стоянов, на когото ще бъда благодарна цял живот за тази възможност. Както и на семейството ми, че ме изтърпява с всичките ми лудости.

Организираш арт кръжок за деца от 6 до 10-годишна възраст, на който присъствах и аз. За мен беше вълнуващо и ми направи силно впечатление как децата имат свободата да работят при теб. От колко време правиш това? Предизвикателство ли е да ги обучаваш и на какво най-много искаш да ги научиш?

- За децата също беше много вълнуващо твоето присъствие и вече те чакат отново. Кръжокът стартира през 2013 година, но се провеждаше периодично, само в определени месеци в годината. От близо три години той е постоянен, в три дни от седмицата, а лятото - всеки ден в делничните дни.

Предизвикателството се изразява най-вече в моментите, в които давам на децата да работят с материали, които никога не са виждали и съответно да приложат техники, за които не знаят. Тогава те са изследователи, удивляват се, реагират емоционално и е супер красота. За самия процес на работа не мога да кажа, че е голямо предизвикателство, тъй като аз просто съм част от тях, равна съм с тях и съм там, за да си прекарам добре също като тях.

 

Кръжокът ни повече се усеща като арттерапевтично място, отколкото обучително и това е идеята - децата да се научаватт до голяма степен под формата на игра, защото така се учат по-лесно. Те не ми казват госпожо и съм им забранила така да ме именуват. Аз съм им приятелка и съм Цвети. Това е умишлена молба от моя страна и е част от свободата, която трябва да имат в едно такова пространство. За мен е най-важно те да се чувстват добре, да работят спокойно и свободно, без да се притесняват. Както и самата ти видя всичко е в боя - столове, маси, под, дрехи.

 

Тук нямаме бели покривки и стерилна обстановка. Тук се работи с бои, пасти, глина, гипс, папие маше. Работи се с шпакли, ръце, четки, тампони. И докато го правят, те трябва да знаят, че ако разлеят или изцапат - никой няма да им се скара. Защото няма как душата ти да е стегната, да си притеснен да не направиш беля и в същото време да разгърнеш възможностите си и да дадеш воля на въображението си на макс. Няма как! Единственото, за което всички деца трябва да внимават, е да не залеят телефона ми.

 

Кръжоците се провеждат вечер след училище. Децата идват изморени, понякога подтиснати от нещо, понякога изнервени и ядосани на някого и изведнъж аз да им кажа “мирно”, това няма как да се случи при мен. Тук те трябва да се разтоварят от тежкия ден, защото колкото и да си мислим, че им е лесно - не, не им е. Те също чувстват, преживяват и страдат със същата сила, както и ние. Просто техните проблеми са други, но това не ги прави маловажни. Най-голямото ми предизвикателство е да накарам новите деца да се отпуснат и да са свободни,  без да им го казвам, а просто да го усетят.

Иначе най-много искам да ги науча на това, че от боклуците може да се направи нещо красиво. Те всъщност вече го знаят. Това е и главната ни цел - създаваме много неща от материали за рециклиране. Използваме абсолютно всичко, което ни е пред очите. Рисуваме върху кори от яйца, тапети, кашони, фазери, парчета с различни повърхности. От екологична страна това е обучително и отделно кара въображението и мозъчетата им да работят в мислене - “какво може да стане от това”.  

Те вече знаят, че ако нямат пари за релефна паста, могат да си направят такава от хартия и лепило, ако нямат цветни листи за колажи, могат да ползват списания, вестници, хартиени торбички. Ако нямат пари за бижута, могат да си изработят от куп материали, които са за изхвърляне. Харесва ни да рисуваме дори с кафе. Правили сме десетки различни неща - тефтери, албуми, кукли, бижута, чантички, рамки за снимки, подаръци за родителите, празнични неща, книжки. И почти навсякъде сме използвали поне един материал, който вече е бил използван за друго.

Искам да науча децата да вярват в себе си, че са уникални и единствени и няма други точно като тях, да вярват, че имат талант. И този талант трябва да се поддъжа, развива и реализира с годините, без значение в каква сфера е той. Благодаря на техните родители, че ми се доверяват, като някои са от толкова дълго време. Щастлива съм, че тези техни родители са осъзнали факта, че няма как математиката да върви без творчество, защото за мен двете неща са свързани.

А какво ти дават децата и това ли е посоката, в която искаш да се развиваш?

- Дават ми Космос. Три пъти в седмицата ходя на друга планета и не всеки може да се похвали с това, нали? Относно посоката - при мен всички важни неща в живота ми са се случвали без планиране, а изведнъж, като гръм. Не знам защо, но винаги така се получава да вземам решенията мигновено и със същата сила ги реализирам, но само ако ги искам много силно. Не искам да определям никакви посоки, защото те могат да се променят за един миг.

Записах магистратура „Арттерапия“ поради две причини – от една страна да съм максимално полезна на децата, защото установих, че те имат огромна нужда да се разтоварят и да потушат лошите си емоции от деня, за което споменах вече. Другата причина да следвам е заради самата мен - аз да мина през този процес и да го преживея. Както знаеш съм изключително щастлива от това и безкрайно благодарна на НХА- филиал Бургас, че мястото и тази специалност съществуват в града ни.

Много хора си мислят, че да рисуваш е проста работа. Как би определила процеса по създаването на дадена творба?

- Няма процес, има само голяма доза лудост, моментно състояние на духа, моментна емоция, настроение и ръцете се движат. До момента, в който стане време да завърша рисунката. Харесвам абстрактна живопис -  колкото по-неразпознаваеми форми има, толкова повече ме радва. Когато го рисувам за удоволствие - правя това, но когато е поръчка, в повечето случаи хората искат конкретика в абстракта и тогава трябва да балансирам. Излишно е да казвам, че целите определят различните процеси.

Какво не би искала да изработиш с ръцете си?

Надгробен паметник.

За какво мечтае Цвети Воденичарова?

Цвети мечтае нищо в живота й да не се променя. Желая семейството ми и хората, които обичам да са здрави, да са до мен и да са точно такива, каквито са.

Къде читателите могат да разгледат какво творите с децата от кръжока?

Във фейсбук страницата ни.