На Деня на театъра разговаряме с примата на бургаския драматичен театър „Адриана Будевска“ Димитрина Тенева. Наскоро тя получи номинация за отличията „Златен Кукерикон“. Признанието е в категория „Женска роля“ за  превъплъщението й в постановката „Животът е вкусен“ от Дейвид Линдзи-Абер, под режисурата на Борислав Чакринов.

Честит Международен ден на театъра и поздравления за номинацията Ви за „Златен Кукерикон“! Идвало ли е досега отличието в Бургас?

Благодаря! Миналата година Борислав Чакринов го получи за режисура, но не е имало актьорска номинация. Изненадата беше, че точно аз съм номинирана, защото винаги съм мислила, че съм драматична и трагична актриса. Но все пак човек еволюира и ето че достигнах до това развитие, да бъда номинирана за комедия (смее се). Когато преди години Велко Кънев ме покани да играем заедно в една прекрасна пиеса, му казах : „Велко, аз не съм играла в комедия. Не знам дали ще мога?!“. Той ми отговори : “Ти можеш всичко!“. Но когато играеш с Велко, той те носи на ръце. Просто се заразяваш от неговия хумор и талант. И ти летиш! Тогава добих за пръв път самочувствие, че мога да играя комедия. Удоволствието е огромно! Благодаря на Бог, че ми се даде този шанс да усетя и духа на комедията!

Кое за Вас е по-голямото лично предизвикателство – драмата или комедията?

Когато човек е искрен на сцената, всичко е лесно! Твърдят, че е по-трудно да се прави комедия, но пак Велко ми каза : „Вярвай си като децата, със 100% вяра и наивност!“, което е валидно въобще в актьорската професия. Още първи курс във ВИТИЗ ни учат на това – да забравяме за стената към зрителя и да играем като децата с куклите си, с такава вяра и наивност.

На сцената е важно да си вярваш, да изпитваш удоволствие от играта и да усещаш публиката. Това е като в любовта – даваш и получаваш.

Споменахте Вашите учители…

Моят учител е Методи Андонов, заедно с неговия асистент Нейчо Попов. Когато ми казаха, че съм номинирана за комедия и си казах : „Боже, откъде-накъде? Кой се е сетил за мен?“. Обади ми се колега, директорът на театъра не знаеше. И се сетих, че моят преподавател Методи Андонов ме взе да играя като студентка в „Кавказкия тебеширен кръг“ в Сатиричния театър и това ми беше всъщност първото качване на сцена.

Пандемията промени всичко. Как се отрази на театъра?

Театърът е бил и ще бъде… Невъзможно е да изчезне, дори в кризи. Преди години по други причини, не медицински, публиката се отдалечи. Но не и в Бургас. Тук сякаш го има този бацил – театър. Не само аз, но и всички колеги твърдят, че публиката ни е много театрална. Не знам на какво се дължи – на традициите в бургаския театър или хората са с различна чувствителност. Тогава не усетихме кризата. Дори и сега, когато салонът е пълен на 30%. Аз се страхувам много от тази болест и не излизам от вкъщи въобще. Отивам в театъра със страх и когато стъпя на сцената забравям проблема. Когато свърши представлението виждам с каква любов и жажда гледат хората и започвам да ръкопляскам на тях, че са се осмелили да дойдат в салона.

Този бацил „театър“ ли Ви вдъхновява толкова време?

Може би, да … И той. Не знам какво друго бих могла да бъда. Винаги съм си мислила, че това е единственото, което мога. И като че ли моят живот е театърът, моето семейство е театърът. Детето ми, внучката ми и театърът – това е моят живот.

Скоро имах проблем с петата, куцукам и като стъпя на сцената забравям, че имам болка. Така е с всеки актьор. Сцената е спасение и аз съм благодарна за тази професия.

Напусна ни Татяна Лолова. Разкажете ни спомените си с нея…

Играхме „Човекоядката“ в Сливенския театър. Постановката е на Борислав Чакринов. Тя и Георги Русев бяха гости в постановката. Два месеца репетирахме в сливенския театър и живеехме заедно. Благодаря на съдбата, че ме срещна с тези хора. И тя наистина е слънце. Невероятен човек с много енергия и любов към колегите, към хората. Тя е единственият човек, който лоша дума за никого не е казал. Готова е да помага, да ти направи комплимент.

Играехме в Плевен и ходихме по магазините. Когато влезеше, всички се събираха около нея и я обсипваха с комплименти. Тя си хареса едни обувки и продавачката й каза : „Подарявам Ви ги!“. Шегуваха се с Георги Русев, кой ще спрат повече по улицата за снимка, него или нея.

Тя търсеше любимия си японски парфюм. Качваме се в автобуса и Татаня казва: “Дидо, намерих си парфюма!“. А Георги Русев, който стоеше зад мен, ме почуква по рамото и ми вика :“Вече и парфюм ли има на нейно име?“.

Тя беше последната от най-великите, които си отидоха от този свят. Казват, че няма незаменими хора, но има. Ето тези хора няма кой да ги замени, кой да замести…Дълбок поклон!

Снимка :Фейсбук