Писателят Деян Енев оглави журито на първия национален литературен конкурс „Минко Неволин”, организиран от община Карнобат, който приключи в навечерието на Деня на Будителите.

 

Деян Енев е роден на 11.08.1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар, пресовчик във военен завод, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист. Има над две хиляди журналистически публикации. Издал е 12 книги. Носител е на редица престижни награди, сред които годишната награда за белетристика на ИК „Хр.Ботев”, националната награда за българска художествена литература „Хр.Г.Данов”, голямата награда „Златен ланец” на в. „Труд” за къс разказ през 2006 г. Негови книги са издадени в Норвегия, Австрия и Великобритания. През 2010 г. лондонското издателство „Портобело” публикува на английски език сборникът му с избрани разкази „Цирк България” в превод на Капка Касабова. Изданието влезе двукратно в листата на най-престижния конкурс в света за сборник с разкази на английски език „Франк О’Конър”. Тази година преди броени дни излезе и първата му стихосбирка.

 

С Деян Енев разговаря Димитрина Равалиева:

 

Четенето на сборниците, участвали в конкурса „Минко Неволин” оформи ли за Вас моментна снимка на състоянието на българския разказ?

 

Краткият разказ винаги е бил свързан с гостоприемството на вестникарската площ, отредена за него – най-добрите разкази на Йовков и на Чудомир първо виждат бял свят във вестниците. В новото време обаче българските вестници лека-полека хлопнаха кепенци пред жанра. Затова да похвалим единствените три централни български всекидневника, които продължават усилията в тази посока – „Труд”, „Преса” и „Дума”. Но странно, въпреки неуютния медиен пейзаж, през последните години излязоха, сякаш напук, много силни сборници с разкази. И доказателство за това е фактът, че наградените четири сборника с разкази са почти равностойни в художествено отношение.  

 

Няма изобилие от конкурси за къс разказ. Подценен ли е жанрът в национален и световен мащаб?

 

В България наистина няма, ако изключим конкурса „Рашко Сугарев”, но той е за отделен разказ, не за сборник. Така че подвигът на Община „Карнобат” с учредяването на Националната литературна награда „Минко Неволин” наистина заслужава големи адмирации, в това число и съпричастието на кмета Георги Димитров, на зам.-кмета Мария Генова, както и усилията на екипа на прекрасното

читалище „Димитър Полянов”, съорганизатор на конкурса. Благодаря за високата чест да бъда част от летописа на конкурса като председател на журито в първото му издание.  

 

Трудна ли беше работата на журито или истинските перли се виждат с просто око? Имахте ли сериозни разногласия?

 

Напротив, и тримата членове на журито, поетесата Валентина Радинска, литературният критик Димитър Танев и аз бяхме единодушни в избора си на четирите книги, достойни за награда. „Името на неделята” на Ина Иванова, „Надморската височина на любовта” на Йорданка Белева, „Бягства” на Иван Сухиванов и „Какво сънуват вълците” на Оля Стоянова надделяха заради своята вътрешна монолитност. Имаше още няколко книги, които имаха големи шансове за награда. Това са „Пътят към храма” на Стефан Бонев (аз съм голям фен на този писател, мой набор), „Следобедите на ленивия любовник” на Димитър Ганев, „Истории в минало време” на Петър Денчев, „Бонбониерата” на Яница Радева. Имаше и още няколко книги сериозни конкуренти за награда – „Невинни момичета” на Анита Тарасевич, „Морга за изгубени души” на Ружа Велчева и хорър-сборникът „Човекът, който обичаше Стивън Кинг” на Бранимир Събев. И още две лично мои предпочитания – „Непозната с розов билет” на Миролюб Влахов, чийто разказ „Еленко тръгна след мечта” е световен образец и „Пътна чанта” на Тихомир Йорданов, книга, пълна с невероятно сладкодумно и мъдро разказани истории, макар и по-скоро от типа „Видрица”, включващи и бележки, и спомени, и наблюдения, и импресии.  

 

Наградените творци са млади хора. Има ли нова вълна от талантливи разказвачи у нас?

 

Наградените сборници в концептуално отношение са истински учебници. Ина Иванова впечатлява с ювелирното отношение към думата и висшия психологизъм, който демонстрира при описанието на героите си. Йорданка Белева се вписва в най-високата традиция на балканските литератури, да споменем само един Милорад Павич. Иван Сухиванов смайва със своя кафкиански свят. А Оля Стоянова – с невероятното познаване и на най-тънките фибри на делника.

 

Каква е магията на кратката форма?

 

Късият разказ действа като мощна доза чист кислород, той дава прозрения, които изведнъж взривяват рамките на делника.

 

Озвучени ли са достатъчно в медийното пространство съвременните български писатели?

 

Да, има културни анклави, където имената на най-добрите са широко известни.

 

Какво да очакваме от писателя Деян Енев в близко бъдеще?

 

Може би веднага след Нова година ще издам новия си, единайсети поред сборник с разкази. Той ще носи заглавие „Внукът на Хемингуей”.