Събуди го последният напън на бурята, стържеш по керемидите на овехтялата едноетажна сграда, нежно, като мъркащ котарак, последен щрих от двудневния ураган, опустошил всичко наоколо. От малък идваше тук и уж познаваше времето, но този път нещо се обърка.
- „Ще донеса риба за Никулден! - припомни си тежките думи, преди да тръгне към планината. - Да не се казвам Николай, ако не я уловя със собствените си ръце.”
Навелият до глезените сняг не можеше да го спре и както всяка година пое към фамилната къща.
Още от раждането му, съдбата го обвързваше с мястото, както е било и с неговите предци. Усойният парцел край язовир „Каналица” си бе тяхно по право и малцина от новоизпечените риболовци смееха да припарят насам. Още повече през зимата. За час, стегна здраво веригите върху гумите на старата си „Лада”, а след още пет, достигна целта си. Ежедневният скандал с Камелия - жена му, тук бе заглушен от пухкавата чистота на снега, а грубите думи и обиди по негов адрес, сякаш се пречистваха от суровата красота на природата.
- Риба! Риба! - припяваше вече спокоен, когато връхлетя бурята.
След погрома над местността, Николай тъжно установи, че е блокиран. Препирните със съпругата и постоянното цупене на дъщеря му, вече изглеждаха, като вял повей на планински бриз. За сина си пък избягваше и да мисли: Младежът от три години се запиля из Европа и едва смогваше да изпрати по някоя картичка за рождения ден на майка си. Отминавайки с презрение тези подтискащи констатации, бушуващата напаст навън, не само че докара докъдето стига погледът му, еднометров сняг, а като завършек, захвърли по пътя към дома и десетки изкоренени дървета:
- „Добре се подредих този път! - отчиташе Николай Спасов, докато побелялата му преждевременно коса определено се опитваше да щръкне нагоре. Сините очи, станаха сиви и лениви, а бледите хлътнали скули измамно розовееха. - От студа е. - успокояваше се Ники, докато примъкваше откършени клони към къщата. За радост, наоколо ги имаше в изобилие, а металната печка в кухнята все още действаше безотказно. Електрическата енергия си бе отишла заедно с бедствието и вероятно захранването щеше да бъде възстановено след седмици. - С топлината ще се оправя, ала с храната съм зле! - упрекна се не на шега. Припасите му определено привършваха, нямаше ток, за да си зареди мобилния и извика помощ, а думите изречени на тръгване, сега го гризяха отвътре: - Дано ти дойде ума! - припомни си последните реплики, изречени към половинката му. - По добре да отида за риба, отколкото да те гледам и слушам. И рибата надува уста, но за щастие, не произнася никакви звуци! Да не говорим за думи и изречения.”
- „Простак!” - бе отговорът и той тръгна.
Тишината надделя над утрото и го избави от кошмарите. Нахвърли няколко изкорубени дънера в огнището и след като направи повторна проверка на продуктите си, прозря единствения начин за избавление:
- Дошъл съм за риба, мамка му! Иначе, ще трябва да си изям червеите за стръв, ала и те няма да ме спасят.
Събра такъмите в куфарчето, навлече винтягата на баща си, окачена до вратата откакто свят светува и въоръжен с намерените на времето скиорски щеки, започна изкачването. Два часа му струваше преходът до закътания язовир, но мисълта, че си струва го поддържаше. През десетина минути отпиваше от манерката, туптяща до сърцето му и благата течност поне за малко изблъскваше назад тежките мисли.
- Мамка му! - изруга пак, щом изкачи ждрелото.
Както в детска приказка, елховата гора ефирно обграждаше малкото езеро, ала по него нямаше и следи от вълни. Здрав на око, а после и на мощно потропване с крака лед, бе сковал водоема и според минусовите температури, едва ли щеше да го отпусне скоро.
Невярващ на възприятията си, се престори, че това се случва на някой друг. Иначе никога не би отрязал собственоръчно въдицата си, благодарение на малката брадвичка с която не се разделяше. С треперещи ръце, нагласи макарата върху двайсетсантиметровата пръчка, а дупката, която изкопа в леда окончателно източи силите му. Едва-едва замеси топчета от червените червейчета, които ползваше за риболов през зимата, пусна ги за примамка и след като закачи от тях и на куката, зачака. За негова радост, рибите не дочуха тракащите му зъби, защото за час и нещо закачи цели два костура. Макар и да бяха не по дълги от педята, му се виждаха като китове.
- Благодаря ви, момчета! - каза им, като на хора и скимтящ от глад, тръгна обратно.
За пръв път почисти рибата толкова бързо, направо я изпече върху жарта в печката и доволен от живота се отдаде на размисли. Трябваше да издържи поне още седмица, но за целта му трябваше храна. Ако костурите бяха примерно двадесет, можеше и да дочака спасителите.
Мрачното небе прикри идването на нощта и той остана сам с глада и размислите. Зачестилите напоследък дрязги в къщи взеха връх в съзнанието му, после отстъпиха, изтласкани от мъката по изгубения син, а накрая, дали в
полусън или чрез мистичен способ, се появи лицето на любимата дъщеря:
- „Тате! - говореше разгорещено момичето. - Рибата ми чете уроците! Щом сложа учебник наблизо, се спуска към него и се взира в буквите, сякаш разбира за какво става дума…”
Ставаше дума за жълтата й рибка, която плуваше в уголемена чаша за вино и неотменно стоеше върху писалището, наподобяващо учебен чин. На няколко пъти бе чувал прозренията на родното си дете, ала винаги ги отхвърляше, като нелепи. Сега най-после се замисли: - „Ако щерката бе права…”
Едва дочака сутринта, но преди това разрови цялата къща. Истинско изпитание се оказа намирането на каквото и да било четиво, защото всичко хартиено в негостоприемната планина отиваше за подпалки. Почти обезверен се измъкна, почернял от мазето и насочи вниманието си към тавана. Скосеното от четири помещение едва пое прегърбената му фигура, но освен десетина изчурели щайги и ръждиви табли от метално легло сякаш нямаше нищо. На слизане, краката му се подплъзнаха по стъпалата на дървената стълба и в желанието му да се задържи в процепа на тавана, напипа кутията: Войнишка кутия от едно време, разграфена с пирограф на правоъгълни сектори. С вълнение пристъпи до печката и след като увеличи пламъка на газената лампа я отвори: В ръцете му прошумоля сгънат на две вестник „Работническо дело” отпреди тридесет години, а под него откри писмото:
- Здравей, сине! Оставям ти този вестник, защото рано ли късно той ще спаси живота ти. Време е да научиш, че в нашия род, дарбата да пророкуваме се предава по наследство и ако ти, поради някакво недоразумение си лишен от нея, това със сигурност не важи за децата ти. Дали тази хартия ще послужи за подпалки сред сурова зима или пък ще научиш нещо жизненоважно от нея, не зная, но съм сигурен в друго: Ще те избави от големи беди. Щом си отворил кутията, значи вече си мъж и това ме изпълва с гордост. Не забравяй, да сложиш в нея и вестници за твоя син, пък като му дойде времето и той ще се възползва от помощта на предците си. Както вече си разбрал, тези писания независимо от времето и епохата, винаги пишат едно и също, а шараните между нашите себеподобни са толкова много, че властниците ни винаги имат богат улов в мрежите си.
- Благодаря ти, тате! - изхлипа Николай и припряно навлече винтягата.
Този път стигна до водоема за двадесет минути, а още толкова му трябваха, за да разлисти вестника около изровената дупка. За негов късмет небето изсветля, а ледът под краката му стана прозрачен, като коледните витрини на хипермаркетите. За минути отдолу почерня от рибоци, а той едва смогваше да слага стръвта. Костур след костур налиташе на куката му, докато кофичката до краката му се напълни. Останалите от тях, които нямаше нито сили, нито време да улови, се наслаждаваха на залепените страници и щом задоволяха любопитството си, изчезваха.
- Това е друго! - възкликна вече обнадежден Ники и обладан от нова идея с все сила се завтече надолу.
- „Малки букви, малки риби! - преплитаха се странни хипотези в съзнанието. Вярно е, че с пълната кофа, щеше да изкара седмица, но бе вярно и друго - искаше му се нещо по-голямо.
Внимателно прибра уловът в къщата и след като старателно залости вратата се насочи към „Ладата”. Уверено премахна скоча от вътрешната страна на стъклата и пъхна в пазвата си скъпоценните надписи - „Продава се” Бяха три на брой, а големината на изписания шрифт, двайсеторно надвишаваше и най-едрите заглавия от вестника. Почувства, че това е последния му шанс. Заради бурята бе пропуснал собствения си имен ден и близките му, като нищо можеха да го смятат за безследно изчезнал, ала съдбата му даваше шанс - да се върне с огромна риба.
Ако искате и вие да участвате в Никулденския конкурс за разкази, свързани с улова или приготвянето на риба, може да прочетете условията ТУК!
За най-добрите разказвачи са предвидени награди от спонсорите на конкурса:
I място получава ваучер за 400 лв. от магазин „Техномаркет". За тази сума може да си закупите Notebook за да записвате своите интересни истории или хубав фтоапарат, за да ги илюстрирате. А може би още нещо...
II място получава пътна чанта от магазина за чанти „Ди-Яни" на ул. Георги Кирков N 7. Добрите истории предполагат дълги пътешествия и запас от лични впечатления. А без багаж, не може!
III място получава вечеря с рибни специалитети в най-новия бургаски ресторант „Люти чушки" на стойност 50 лв. Е, може ли конкурс за риба без риба?
Конкурсът се реализира със съдействието на новото бургаско радио Power FM, което може да слушате онлайн на http://powerfm.bg/bg/home/
