Пристанището гъмжеше от живот. Последните слънчеви лъчи вече бяха обагрили палубите, а сега потапяха корабите в мека червенина. Отстрани изглеждаше почти приказно, като жива картина с морския мирис и смях, носещ се от всеки кораб и отекващ по вълните.

Калоян избърса потта от челото си, въздъхна тежко. Ръцете му, още почти детски, бяха пропити от евтиния препарат, който използваше, за да почиства всяка повърхност по лодката. От него се подлютяваха мехурите по пръстите му – от рибарските мрежи са, нямаше как да спре да плете.

Когато баща му го взе за чирак на кораба, бе най-щастливото момче в целия град. Винаги бе мечтал да бъде като баща си, да плава по моретата, да постигне най-големия улов. Като беше по-малък с часове си играеше с дървената си лодка, тичаше из къщата, сякаш тя плава, представяше си всички невероятни истории, които щеше да разказва на децата си, така както правеше неговия татко. И най-накрая желанието му се осъществи, но не беше това, което си представяше. Стоеше с часове на рибарското корабче на баща си все на дока, търкаше палубата, почистваше ножовете, плетеше рибарските мрежи, разплиташе онези ужасни възли, правеше всичко друго, освен да плава. Това го побъркваше.

Опита се да говори с баща си веднъж, още при първите седмици на своето чиракуване. Изчака края на деня, след като бе свършил всичката си работа, точно преди да  напуснат кораба:

– Тате, аз съм ти много благодарен, че ме взе да ти помагам. Но защо не плаваме? – Очите на баща му се разшириха, отмести поглед към водата и поклати глава.

– Рано ти е още. Няма да плаваме, докато аз не реша, че си готов – каза строго баща му, докато слизаше на брега. Калоян остана на кораба.

– Но, тате..

– Казах не! Хайде, тръгваме, стана късно. Тръгвай, ти казах, не ме карай да викам оттук!

Баща му никога не бе реагирал така. Никога не го бе виждал толкова гневен. Напусна кораба без нито дума повече.

Оттогава нещата между тях са далеч от нормалните. Баща му го събужда всяка сутрин точно в пет. Закусват в тишина. Отиват на работа в тишина. Тишината между тях бе неизменна и на моменти Калоян си мислеше, че е забравил гласа на баща си, а и своя собствен. Цял живот са били двамата. Баща му бе целият му свят, най-добрият му приятел, единственият човек, който го разбираше. А сега макар че бяха заедно, Калоян се чувстваше сам. Това го ужасяваше. Развърза последния останал възел, готов да пусне мрежата, когато гласът на баща му го стресна.

– Калояне, остави я тая мрежа. Днеска тръгваме по-рано, трябва да минем през „Русалската дупка“. Хайде, по-бързо.

Калоян захвърли мрежата във водата и забърза след баща си, който вече слизаше на брега. Усети у себе си препускащо вълнение – това бе един от най-дългите им разговори за последните две седмици, а и отиваха в „Русалската дупка“! Тя бе местната кръчма, в която уморените моряци и рибари сядаха на по бира, обсъждайки състояние на водите или днешния улов, а след втората и третата бира, започваха да обсъждат положението на целия свят, често заглушавани от песни, за които мъжките гърла не се щадяха. Преди с баща му ходеха често, смееха се на подпийналите моряци, а ако бяха в настроение, се включваха и в рибарските рими. Сега това му изглеждаше толкова далечно, като чужд спомен.

Отвори вратите на кръчмата, аромат на старо олио и морска сол нахълта в дробовете му, топлият въздух зачерви лицето му. Вътре гъмжеше от рибари, смехът им разтърсваше стените. За първи път от много време се почувства вкъщи. Погледна към баща си, който вече водеше разговори на бара с широка усмихва, чу дълбокия му гърлен смях. Почувства буца в гърлото си. Баща му сякаш не го забелязваше, а тук… Не бе чувал смеха му от толкова много време и сякаш бе забравил колко топла може да е усмивката му.

Премести поглед, търсейки свободна място, където се скрие. Всичко беше запълнено освен масата в дъното. На нея стоеше дядо Вальо, пиеше бирата си по-далеч от глъчката. Той бе най-възрастният рибар и из цялото пристанище истории за него се носеха от няколко поколения. Всеки знаеше името му, дори да не го е виждал. Според хорските приказки, дядо Вальо спрял да плава, след като изгубил най-добрия си приятел в открито море. Не е можел да погледне лодка след това. Калоян се запъти към масата, все още буцата в гърлото му си стоеше там.

– Извинете, тук свободно ли е? – дядо Вальо го погледна за момент, след което се изсмя и направи жест към мястото.

– Свободно е, момче, на никой не му седи до стареца. – видя смущението на Калоян – Шегувам те бе, момче. Колко сте доверчиви само младите.

Момчето седна, намести се притеснено, докато търсеше с очи баща си. Чувстваше се толкова отхвърлен, че част от него бе ужасена да не би баща му ще го забрави тук сам.

– Не си ли малко млад за рибар? – дълбокият глас на дядо Вальо го изкара от мислите му.

– О, аз, аз не съм рибар. Все още де, чирак съм на баща ми. Но ще бъда, само още малко, докато се понауча –препъваше се в думите си момчето. Дядо Вальо погледна ръцете му, беззъба усмивка се появи на лицето му.

– Е, със сигурност имаш ръцете… Та, как се казваш момко?

– Калоян. Баща ми е Добри. Някъде там до бара е.

– Ааа, ти си на Добри момчето, така ли? За тебе съм чувал, цялото пристанище ви приказва си баща ти. – видя паниката в очите на Калоян и махна с ръка – Спокойно бе, младеж, тука само се чудят кого да приказват. Не го взимай присърце. Да знаеш мене как са ме говорили…

- А… какво казват за нас? Нещо лошо ли е? –притеснението на Калоян нарастваше.  

Дядо Вальо го погледна за дълъг момент, след което прочисти гърло.

– Слушай ме сега, моето момче, още си малък и не разбираш какво е да си рибар. И баща ти не разбираше на твоите години. Ама поумня и това ти е важното. Сега стига въпроси. – Калоян се почувства като ударен, пак му натякваха, че е малък. Може би това бе моментът да стане, да намери баща си и да си тръгне. Но бе твърде инатлив.

– Какво пък трябва да значи това? Искам да ми отговориш, не да ме получаваш. Омръзна ми всички да ме получават!

Дядо Вальо не изглеждаше изненадан от реакцията му, вместо това въздъхна и отпи. После приближи стола си към масата, така че да е по-близо от Калоян.

- Така да бъде. Първо нека ти разкажа една история.

Бурните вълни бяха на път да обърнат лодката. Изглеждаше поредната нормална неделя, в която отивам за риба. Меко августовско време и идеална вода за един бърз улов. Сезонът щеше скоро да свърши и много лодки влязоха в морето – всеки гледаше да лови, колкото може. Заложих мрежите по-навътре от обичайното с надеждата, че ще имам повече късмет.

Приготвях се да тръгна, когато осъзнах, че не е сам. Мек смях се прокрадваше от кутията с въжетата на края на палубата. Сетих се кой беше натрапникът в кутията. Отворих капака и малкото русокосо момче изскочи оттам.

– Аз на тебе колко пъти ти казах, че не можеш да дойдеш. – скарах му се усмихнат.

– Ама, татеее… – И понеже никога не съм бил способен да издържа на кучешкия поглед на сина си, се съгласих да го взема. Времето беше добро, морето спокойно, нямаше какво толкова да стане.

Колко грешах само. Нещата се промениха неочаквано бързо. Излезе вълна. Залюля ни. Все по-силно. Поредната ни удари и този път лодката се обърна. Хванах сина си, опитвайки се да го държа над водата. Следващата вълна ни потопи. Изпуснах го от прегръдките си.

– Светльо! Светльо! – крещях, докато остана без глас. Когато дойде спасителната лодка, беше твърде късно.

Дядо Вальо имаше сълзи в очите си към края на историята. Калоян също.

– Най-често ходех за риба в неделя с най-добрия си приятел. Така я знаят историята, много не говорехме… Случило се е нещо, не искам да се кача на лодка… Той също след случката се отказа. И той имаше син. Със Светльо бяха най-добри приятели. – Дядо Вальо погледна към бара, хващайки с поглед смеещия се Добри.

– Ей, като бяха малки все така се смееха. – Поклати сълзливо глава старецът. А момчето най-сетне разбра –баща му е бил най-добрият приятел на Светльо. Слуховете бяха верни, но донякъде.

– Като братя бяха. С дядо ти тогава решихме да му спестим истината. Измислихме някаква история, че е бил болен, затова си е отишъл, и му я казахме. Той си ни повярва, все пак беше и малък. Мина време, стана и той рибар, дядо ти си отиде. После разбрах, че те е взел на кораба. Не можех да си избия от главата, че може да стане като с моя Светльо. Та, когато дойде следващия път да ме види, му разказах истинската история.

Изведнъж отчужденото поведение на баща му напоследък, мрачното му лице и мълчанието му намериха логично обяснение. Калоян вече плачеше, а даже не го бе осъзнал. Стана рязко от масата. Търсеше в тълпата. Усещаше погледите на околните – гледаха ту него, ту плачещия старец, който бе оставил на масата. Намери баща си край бара.

– Какво стана, момчето ми? Кала, защо плачеш? –Притеснено повтаряше баща му.

Цялата кръчма бе забила поглед в тях, всички бяха притихнали на фона на гледката. Калоян не можеше да спре да плаче. Плачеше за Светльо и за всичко, което не успя да направи, плачеше за дядо Вальо, който бе изгубил всичко в морето, което някога бе наричал свой дом. Плачеше за баща си, за лъжата, която сигурно някога го бе държала буден нощем, и за истината, която го бе разбила. И накрая плачеше за мечтата си, мечта която не бе готов за пусне.

И може би някой ден ще пори вълните, ще събира истории така, както се събира улов пред горещите юлски следобеди. Може би, някой ден с баща му ще плават рамо до рамо,  като истински морски крале. В бъдещето. Сега просто искаше баща му да го държи в ръцете си, там, където знаеше, че нищо не може да го нарани.

Автор: Камелия Елкенева

Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 15-ото издание на конкурса. Сред тях са Kaufland, Супермаркети Болеро, Медицинска лаборатория “ЛИНА”,  Лукойл България.