Утрото рано-рано беше ме изтърколило със слънцето от чаршафа и само след час и нещо пиех вече второто малко кафе. Клечах до пристана в центъра на Слънчев бряг и оглеждах леко набраздения залив, в който вълните мързеливо се клатушкаха към Свети Влас. Днес щяхме да плаваме през синевата на залива, надлъжно на брега. От бюрото на „Балкантурист” бяха написали в екскурзоводския ми наряд: „Риболов”. Вечерта преди тръгването шефката на сектор ГФР-1 ми връчи нарядния лист и каза, че вярва в моите способности да омагьосвам туристите.
Трябвало само да издържа шест часа на капризите им и да внимавам някой да не скочи от лодката. И като го извадим от морето в никакъв случай да не му бием шамари! Това не само противоречало на инструкциите за обслужване на валутни туристи, но криело голям риск да не би останалите на лодката да се депресират и опитат да побягнат от „балкантерористо”. Ама нямало къде да избягат, освен към Истанбул и ето как вече с нас ще се занимават органите...
Писнало ми е от капризи и затова за новото мероприятие избрах теб, ти си парче екскурзовод. Стига си гонил обменителките на валута по летището, стани истински морски вълк!
Шефката погледна часовника и извика: „Леле, мъжът ми ще ме убие, той не може да пържи картофи!” Като се промъкваше почти летейки през вратата, успя да ми каже утре в осем сутринта видя ли лодката, да питам за тигана и жалона. И наистина отлетя тая жена – мисля, че е успяла да хване служебния фолксваген за Бургас, шофиран на смени от Наско Шведката, или от моя приятел Борето Байдуков, майсторът на „бургашките” лакърдии.
Шефката отлетя, а мен остави цяла нощ да мисля за чий са ми тигани и жалони – рибата е още в морето, а как се прави харпун от жалон?
Айде бе, докога ще те чакаме, чух да говори някой. Докато ближех кафето, голяма лодка бе прехвърлила въжето през един кол от пристана. Мязаше на стара гемия от среден калибър, дървеният корпус въздъхваше глухо с невидим мотор и се тресеше като немощен старец. Всеки момент този превъзходен плавателен съд можеше да се превърне в подводница и да полегне на някой и друг метър от дъното.
Двама мъже ме гледаха очаквателно. Гледаха само мен, защото на скелето нямаше и кьорав подранил човек, нежели валутен турист. В тоя момент от брега дотичаха викове а с тях доприпкаха мъж със сомбреро, жена с къси панталони и шарена лента през косата, и две светлокоси момченца с живи очички, гледащи лукаво.
Нещата се изясниха. Тигана и Жалона бяха корабоводителите на жалко изглеждащата гемия „Али Баба”. Бащата, майката и малките Макс и Мориц бяха издухани от ветровете някъде от Германия. Тигана от Кошарица беше сключил със селската кооперация и с „Балкантурист” в Слънчев бряг договор за морски разходки с чуждестранни туристи. Капитанът беше си взел по-младолик помощник с надменно изражение. Това беше Жалона с гръцко потекло от Несебър.
Прибрахме германците на борда и проучих внимателно нарядния лист. Ако оставим някой да скимти като сираче на пристана ще му плащаме екскурзията, или най-малко таксито, което ще ни го докара. Това ставаше при екскурзии по суша, а в нашия случай можеше да ни спуснат нещастника само с парашут...
Втората спирка беше до хотел „Бургас”, третата близо до дискотеката „Златната ябълка”. Огледах боботещата от радост гемия и установих, че возим немско семейство с две деца, френско семейство с едно момче и пет възрастни немкини с диоптри изпод панамените капели.
Всички налични в списъка бяха живи. И все още здрави. Нямах време да ги разпитам какво знаят за рибите, защото Тигана врътна със замах ръчката на газта и полетяхме, бабите изпискаха и Жалона падна върху дървената скара-под. Бях готов да се закълна, че дочух от скарата нещо мило и родно, но малко злорадо си помислих, че несебърлии не знаят къде е София. Ако бяха тичали в София по трамваите, щяха и в морето да се ловят за някакви дръжки, а не да се просват на пода като чувал с картофи...
Докато Жалона вадеше цепленки от кадифените си гащи, немирният ветрец взе свидна жертва от Тигана. Прокъсаната му сламена шапка остана някъде сред разпенените вълни и кой знае как се сетих за романа „Отнесени от вихъра”. Огледах капитан-Тигана: без сламената шапка вече му оставаха само надървената от сол моряшка фланелка, избелели оранжеви бански гащета и изтрити от пясъка джапанки „София Мицукоши”.
Това беше целият имот на морския вълк от Кошарица, който днес правеше дебют в морската авантюра, носеща кодовото название „Риболов”.
Ако знаеха какво ги очаква, може би всички доброволни затворници на „Али Баба” щяха да се прекръстят и да помолят Нептун и вси светии за милост. Но сега в началото безметежна радост по туристическите лица учудваше гларусите, които бяха на „ти” с черноморските стихии...
По план трябваше да спрем някъде около строящите се „Елени” и мястото, където се разиграваше атракцията „Робинзон”. Да раздадем въдици на желаещите да хвърлят кукичките във водата и да чакаме резултата от риболова. Беше ясно като бял ден, че тия лаици виждат въдица за пръв път в живота и въртяха прътовете наобратно докато Тигана не им показа какво да правят. През това време Жалона се изтягаше на слънце и присмехулно наблюдаваше терзанията на кооперативния кошарски служител на „Балкантурист” и в частност на личния джоб
Почти бях сигурен, че заедно с Жалона тихичко се подсмиваха и рибите под кила на „Али Баба”. И бяха спокойни за живота си, защото кръвожадният план на пътуването предвиждаше след риболова да излезем с плячката до едно ресторантче, да изпържим рибата, да я смесим с бургаско пиво и да пуснем сръбска музика.
Сигурен съм, че пътешествениците на борда също бяха живи към тоя момент, защото си приказваха на своите езици, дамите с носталгия поглеждаха към оранжевите бански на Тигана, които явно даваха фалшиви сигнали за евентуални мъжки „гларуски” подвизи.
Под витлото на тънки филии се режеше идилията на деня, когато Макс и Мориц се появиха с весели крясъци. Бяха нахлупили триъгълни черни пиратски шапки и размахваха прашки. Първият камък дрънна в сигналната лампа на късата мачта и вече бе прекалено оптимистично да се каже, че гемията може да се обозначи като сигурно плавателно средство за морската навигация. Докато Жалона падна за втори път на пода от страх, Тигана се втурна към хлапетата.
Помислих, че ще убие поне едното, което е най-близо, но възпитаникът на добросърдечното социалистическо общежитие само отне древните метателни оръдия и ги метна в морето. Докато траеше кратката схватка, германците останаха неутрални – в края на краищата Втората световна война беше ги научила на смирение... Жалона предпазливо подаде носа си над борда и възстанови хоризонталното си положение. Дамите започнаха да гледат към небето, а трябваше да погледнат морето, което лека-полека подозрително заклати „Али-то”.
Тигана реши да върви по плана. Даде въдици на немеца и французина, те ги пъхнаха в ръцете на французчето и на единия неосъществил се докрай пират, който заслужаваше да бъде повесен на мачтата. Започна гонитбата на рибата. И изведнъж от левия борд пиратчето нададе боен вик и затегли кордата, която се опъна до скъсване. В същия миг френското момче тържествуващо изкрещя и задърпа въдицата. Кордата се изпъна, но остана категорически във водата. Тигана отиде при единия щастливец, дръпна пръта, но не успя да го измъкне.
Отиде при французина, хвана пръчката, но и тя му се опъна. Така се щураше между двата борда и сигурно се е питал има ли китове в Черно море, които може да бъдат извадени само от Крали Марко, или от някой кулокран на платформа...Докато се плесна по челото и извади нож. Дамите побледняха от недвусмисления жест на един злодей в оранжеви бански гащи, но капитан-тиган решително отряза въдичарските корди. Беше разбрал, че двамата пишман-риболовци са уловили кукичките си под гемията!
Нататък нещата се развиха като в лош филм. Тигана накара Жалона да извади новичката мрежа, подарена му от лелята в Гърция. Трябваше да наловят риба съгласно инструкцията, да излязат на брега да изпържат рибата в ресторанче, да я залеят с бургаско пиво и да я хапнат за честта и славата на „Балкантурист”.
Жалона размота девствената мрежа, пусна я зад борда, изтегли я и видя някаква дебела клечка, разкъсала конците. Докато кълнеше на гръцки, рибите отдолу сигурно са злорадствали, но кой да мисли за тях, когато хората бяха застрашени от корабокрушение: гемията се люшкаше, все едно беше изпила всичката бургаска бира между Несебър и „Елените”! Жените започнаха да наливат в морето стомашни сокове, гледаха с прежълтели лица и се молеха да тръгваме към спасителния бряг, докато още могат да дишат и се надяват.
Надеждата беше в разбойника Али Баба, но той отказа да запали. Тигана отхвърли назад капака на рубката над мотора, пъхна се с главата надолу и зачовърка нещо из кабелажа ли, такелажа ли –не знам. Аз не бях морски вълк, а само парче екскурзовод, гонещо момичетата по летището. Ако бях фелдшер, щях да дам на горките страдащи дами лек против морска болест, или най-малкото таблетка стрихнин, защото от малък не понасям чужди страдания...
В Морската администрация на Слънчев бряг сигурно зяпаха в картите и не виждаха как на метри от тях бедстваха невинни дами с панамени капели и един моторист, изгубил сламената си шапка, но запазил вапцаровската вяра „в морето и машините”. Слава Богу, до „едрите звезди над Фамагуста” не стигнахме, защото моторът прохърка, изплю няколко кила пушек и сред пушека изплува Тигана.
От ровенето в мотора по избелелите оранжеви бански бяха кацнали черни маслени петна и Тигана се яви от небитието като голяма петниста хиена.
Акостирахме щастливо до ресторанчето. Туристите изпълзяха на пясъка, Жалона тъжно оглеждаше скъсания подарък на лелята, а Тигана отиде на бара да изпълни дълга си към хората, платили честно морската екскурзия с кодовото название „Риболов”.
Когато Тиагана се появи на вратата, носеше за сметка на „Балкантурист” голяма табла с хляб, две огромни буци сирене и цяла торба с едри домати.
През това време германци и французи тичаха с последни сили по все още незастроеното до козирката шосе и не се обръшаха назад...
***
Повярвайте в което искате. Може нещо да съм забравил, друго да съм преувеличил. Кулата на времето хвърля сянка върху спомените.
Преди години видях Жалона на пристанището в Несебър. С мегафон канеше на морска разходка до Слънчев бряг. Научих, че Тигана в последните си дни не е могъл да говори. Стана ми мъчно за момчето в мен, което остана да пише истини и красиви измислици...
Автор: Борислав Костов
Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 15-ото издание на конкурса. Сред тях са Kaufland, Супермаркети Болеро, Медицинска лаборатория “ЛИНА”, Лукойл България.
