Живял някога един рибар. А може би все още живее някъде, благодарение на една специална риба. Питаш се каква ли пък е тази специална риба? Не, не е златната рибка и не изпълнява желания, но спасява от глад и удължава живота ти, защото…всъщност всяка риба е специална! Но нека продължа и да започна отначало…
Живял някога един рибар. По цял ден стоял на брега и едничката му мисъл била как да улови поредната риба. Защото колкото повече риба уловял, толкова повече щял да продаде и толкова повече щял да препечели, а и тя била основната му храна, основното нещо, с което се прехранвал. Но той не се замислял за тези неща, нито се замислял какво би станало, ако един ден рибата просто изчезне. Той я възприемал като даденост. Рибата е риба и нищо повече. Става за храна и за продан. Това е. Въобще не я възприемал като същество, подобно на него самия, на което навярно дължал живота си и своето съществуване.
Но благодарение на рибата и търговията с нея, имал покрив над главата си, а и какво да си хапне на вечеря с чаша хубаво червено вино. Веднъж, както обикновено, си стоял на брега в очакване да улови поредната риба. Но този ден бил много специален. Защото всъщност не бил уловил нито една риба. Сега вече мислите му не били заети с това колко щял да препечели, а с какво щял да се нахрани довечера. Той се молил цял ден, за да улови дори и една единствена риба, молил се толкова силно, сякаш се молел за живота си. И най-накрая-Чудо! Единствената риба за този ден, която се хванала на неговата въдица, била вече в ръцете му. Той я наблюдавал, държал я, сякаш държал нещо много ценно. Тя била Единствената. Затова и много Специална!
Нови чувства се породили в него и за първи път той почувствал благодарност към тази риба, затова че довечера щяла да го нахрани, но и жал, затова че ще трябвало да отнеме живота й. Той я занесъл вкъщи и приготвил тигана, в който щял да я сготви. А тя го гледала с мъртвите си изцъклени очи, сякаш искала да го попита дали днес е научил нещо ново, дали е научил законите на природата и защо тя и сестрите й трябва да се жертват в името на човека. Тогава той се сетил, че бил чел някъде как индианците, когато отидат на лов и убият животно, се молят на неговия дух да им прости, че са го убили и му благодарели от сърце, че се е жертвало, за да продължи живота им и трапезата им няма да остане без храна и тази вечер. Искал да се отърве от тези натрапчиви мисли, но те се засилвали все повече.
Взел да се чуди дали не полудява. Пуснал рибата в тигана, а чернотата му я засмукала като тъмна дупка, и това съскане на олиото… сякаш хиляди змийски езици съскали насреща му и се готвели да го разкъсат. Тиганът все повече му заприличвал на дяволси казан, в който горката риба била подложена на адови мъчения, нищо, че била вече мъртва. С големи усилия той все пак приготвил вечерята си. Представял си как тази единствена риба, която бил уловил днес, след малко щяла да бъде в стомаха му.
Понечил да отхапе първата си хапка… но вместо рибата да бъде в неговия стомах, той се озовал в стомаха на рибата. Отначало не разбрал къде се намира и какво точно се е случило. Бил на тъмно и влажно място, а отвсякъде се носели някакви странни звуци. После отнякъде се появило бледо сияние, което все повече се засилвало. Сякаш бил в средата на нещо като голямо море, което било оградено от огромни мрачни стени. Сиянието взело да придобива красиво женско очертание. Нямало никакви съмнения, това било изящно женско същество, с дълги черносинкави коси, с големи сини очи и със сребристосинкава кожа, но от кръста надолу имало люспеста опашка, опашка на риба. Той се досетил какво е това същество, макар и да му се струвало твърде невъзможно. Това била истинска жива русалка. Тя сякаш схванала мислите му и му казала:
-Да, прав си. Наистина приличам на русалка, но не съм. Аз съм душата на рибата, която ти улови днес и която тъкмо се канеше да изядеш, а сега се намираш в стомаха й. Забранено ни е да общуваме с хората. Но вие нарушихте много правила и много закони. Мислите се за господари на планетата и не ви е грижа за останалите същества и за природата, която всъщност е вашият дом. Вашият единствен дом! Много отдавна ние общувахме и бяхме приятели, но вие ни забравихте. Забравихте древното знание. Забравихте всичко! И от наши пазители се превърнахте в разрушители. Но това трябва да спре! Или трябва да се промените, или ще загинете от собствените си глупост и невежество. Единственото нещо, което се изискваше от вас е да ни уважавате и да пазите баланса. Толкова ли ви е трудно?.
Той все още я гледал невярващо и не можел да разбере дали сънува или не, но всичко било толкова реално и изглеждало толкова истинско. А прочела мислите му, душата на рибата промълвила с тъжна нотка в гласа:
-Защо ме гледаш толкова втренчено? Сякаш е невъзможно да съм истинска. По-реално ли е да гледаш на мен като на нещо бездушно, готово за консумация или продан? Толкова ли ти е трудно да ми благодариш, затова че ти предоставям тялото си, за да се нахраниш тази вечер?
Той отново се сетил за онази индианска история с лова… а доскоро му звучала толкова смешна, толкова наивна, като детска приказка. Нима била истина? И изведнъж осъзнал за какво жадува толкова много това прекрасно същество срещу него… само за едно изречено- Благодаря ти! И той се чул тихо да прошепва: ”Благодаря ти! Благодаря ти, че днес ти жертва живота си,за да станеш моя вечеря и за да не умра от глад. Ако не си ти, аз съм обречен на смърт. Твоята смърт е живот за мен. Благодаря ти!”
И в този миг той отново се озовал в своята кухня, понечил да лапне парчето риба, което след малко щяло да бъде дълбоко в стомаха му. Но какво се беше случило? Сън ли беше? Или истина? Той се сетил за прекрасното създание, което се нуждаеше от една единствена дума, за да продължи да съществува в покой. Колко жалко. Един живот се жертва, за да се продължи друг. И кой е решил, че човешкият живот е по-ценен от този, на което и да е друго същество. И кой е решил, че точно неговия живот е по-ценен от живота на тази риба, която той се готвел всеки момент да погълне. Замислил се дали пък да не се обърне към вегетарианството, но осъзнал, че все още не е готов да стане вегетарианец.
Организмът му бил привикнал към месната храна и щяло да бъде изключително трудно да го превъзпита, а и си изкарвал прехраната от риболова. Всичко дължал на него. Да! Всичко дължал на риболова! Замислил се как наистина скоро можело всичката риба да изчезне, а и не само тя, заради глупостта и невежеството на човека. Как не пазим това, което имаме и как не сме дори и малко благодарни за него. Понечил на лапне парчето риба, но преди това, с дълбоко чувство на уважение, респект и любов, изрекъл: ”Благодаря ти!Благодаря ти, че днес се жертва, за да ме нахраниш и да продължиш живота ми. Прости ми, че трябваше да те убия и ти жертва себе си, заради мен. Благодаря ти!”.
БЛАГОДАРЯ ТИ!
