Беше мокър до кости. Дъждът се стичаше от периферията на шапката, когато нахлу в барa. Досущ наподобяващ породата кучета с виснали физиономии, Явор разтръска глава, след което свали диоптричните си очила. Забърса ги и щом стъклата кацнаха на носа му, подмина билярдна маса, обхождана от симпатична девойка, с плитки и полюшващи се бедра. Осем часът, посъветва се с верижката на китката си. Денят се точеше към своя край, а оскъдното осветление го накараше да се прозее. Въздухът бе напоен с етиловия аромат на спиртни напитки. Разтреби с няколко отмерени крачки димната завеса от смучещи фасове клиенти, кимна на младото момче зад бара и се спря пред единствената маса в ъгъла, заета от беззъб старец.
- Извинявайте, свободно ли е?
Дългоухият човечец, с дълбоки прорези в крайчеца на очите, вдигна глава. Той се прокашля, остави вилицата си в чиния с цаца и кимна.
Явор се смести насреща му. Втора седмица пребиваваше в селцето, където атмосферата натрапваше усещане за време, тлачещо се по свои собствени, неясни закони. Ритъм, за който забързаните градове дори не подозираха. Разбира се, Явор не беше случаен минувач. Журналистическият му поминък го бе отпратил на безброй километри и дестинации, възпитали у него спартанско смирение пред бита. В зората на кариерата си бе нощувал в призрачни високопланински хижи, лишени от електрификация и в крайпътни хотели, чиито стени буквално гъмжаха от хлебарки. Беше приютявал съня си в полуразрушени от бомбардировки здания и след всичко това, малко неща можеха да го трогнат.
- Там ли консервираш историите си? - Непознатият посочи с брадичка куфарчето върху масата. Черно и с някакъв особен металически блясък, то изглеждаше далеч по-ценно, отколкото в действителност беше. А двете разделения на вътрешността му съдържаха два бели листа, класьор и позлатена писалка.
- Само някои от тях - лаконично отвърна Явор, без желание да разплита темата. Единственият му стремеж в този момент бе пороят най-сетне да се укроти, за да се добере до къщата за гости. Да си събере багажа и да отпраши далеч от това забравено от Бога място. Писалката… завъртя се в ума му. Тя бе неговият най-свиден талисман. Подарък от Мила - жената или неговото истинско убежище. Още в ученическите години, когато таеше известни резерви за острия инстинкт да напипва пулса на читателския интерес, тя единствена бе прозряла потенциала му.
Беше му подарила златния писец навръх Коледа и оттогава вече пет години, всеки път, когато нюхът го запратеше в някоя отдалечена точка на света, той се въоръжаваше именно с него. Макар по природа да бе чужд на суеверията, Явор не можеше да пренебрегне факта, че по рафтовете в тристайния им апартамент блестяха няколко престижни награди в публицистика. А Мила с онази нейна загадъчна усмивка винаги твърдеше, че заслугата е именно на този малък златен инструмент.
- Няма ли да хапваш нищичко? – погледна изпод очилата си старецът. Той се почеса по разчорлената глава: - Докъде я докара с легендата за бай Ицо моряка?
- До кривата круша!
Дядото сгъна вестника си: - К‘во искаш да знаеш?
Явор огледа помещението. Смях, глъчка, звън на чаши. Дим, обхождащ задушния плац като дух затапен в бутилка. Препъване на девойка, мощна оригня и задаващ се от тоалетната джинджър, чиято катарама на колана създаваше проблеми.
- Извинявайте! – не издържа Явор. Грабна си куфарчето и се пльосна върху издран стол на бара.
Ушите му се бяха надули да слуша историята довела го тук. Местните твърдяха, че преди много години тук пребивавал мъж на име Христо. Четвърто поколение рибар - допълваха те. Човек върлина, с грубовати ръце и широки рамене, но го спомняли, въпреки твърдия му характер и горделивостта, като душа човек. Мрачната хроника започваше с една съдбовна нощ, в която над вълните се спуснала непроницаема мъгла. Дни по-късно туристи зърнали самотната мачта, стърчаща над водната повърхност като надгробен кръст. Морето започнало методично да повръща останки от крушението - отломки от палубата, безпомощни гребла и разкъсани мрежи.
Накрая прибоят изхвърлил и тяло, но когато селяните се струпали край брега, открили непознат момък, а не своя съселянин. От онзи миг старият морски вълк изчезнал безследно, макар някои да се кълняха във всичко свято, че през студените декемврийски нощи в морето все още блуждаят странни, призрачни светлини. В търсене на истината Явор бе отскочил до съседното градче. Там, група младежи, през смях му разказаха как видели разпокъсани платна и силует на кораб, изникващ от бездната на Черно море.
Според техните подигравателни думи духът на рибаря насочвал изгубените души към отвъдното. Усетил, че го взимат на подбив Явор изруга под нос, изплю се с погнуса на земята и се метна на първото такси обратно към епицентъра на легендата. Последната искрица надежда бе пламнала край селската бакалия, където един подпийнал особняк в замяна на патронче водка му бе поверил „голямата тайна“. - Около Никулден ден - твърдеше той - Ицо слиза на брега и заговаря случайни минувачи!
Въпреки различията в детайлите, всички тук споделяха едно сляпо, почти религиозно убеждение. Срещата с призрачния рибар носи небивал, съдбоносен късмет. Явор сгъваше салфетка нервно. Братовчед му живееше недалеч, та бе предложил да го закара обратно до Варна след като приключи работа. Само че докато наблюдава точещото се от кег пиво, Явор осъзна, че не му се връща в онази задушна къща за гости. Тъй че една бира, мислеше си, ще му се отрази добре. Обикновено след перфектно свършена работа се награждаваше с петдесятка Маккалан, но ситуацията накланяше везните в различна посока.
- Нещо да предложа? – намеси се в мислите му младежът зад бара с вежлив тон.
- Ако е възможно, една бира!
Онзи се завъртя на пети и след кратко отсъствие се зададе с халба тъмно пиво.
Младежът се зае методично да полира чашите, като скришом изпод вежди изследваше суровото, мрачно изражение на клиента.
Явор не беше обелил и дума за предпочитанията си, но щом кехлибарената течност докосна небцето му разбра, че онзи е улучил право в целта. Тъмното не му бе на сърце, но тази бира… Той вдигна полупълната чаша срещу оскъдната светлина, изучавайки играта на цветовете, след което отново овлажни устни в гъстата пяна, оставяйки хладината да удави за миг разочарованието от несполучливия кръстоносен поход.
- Бива си я!
- Нали! Не съм по бирата, но баща ми я тачи.
- Толкова ли съм възрастен?
- Някак просто ми напомняте на него.
- Нима? А дали ще се намери нещо и за мезване.
Червенобузестият барман отзивчиво вдигна пръст. Ти да видиш. Намирали се и хора в тая пустош, с които човек може да говори на един език. След миг се върна с купичка фъстъци и омешани бадемови ядки с кашу.
- Направо си факир. От кога работиш тук?
- Понякога се питам същия въпрос.
- И какъв е отговорът?
- Твърде дълго, за да продължавам да чистя повърнята след смяна в тоалетните.
И твърде кратко, за да изплатя заема за апартамента.
Двамата се засмяха.
- Може ли да те попитам нещо? – колебливо промълви барманът.
- Разбира се – установил, че този непринуден разговор му е приятен, Явор подаде ръка – Явор!
– Траян! - стисна я момчето премятайки кърпата, с която подсушаваше посудата на рамото. - Тук си от колко?
- Седмица, какво да не ме следиш?
- Намираме се в крайпътен бар в село, в което живеят не повече от шейсет човека. Голяма част от клиентелата са ми редовните петима - Киро дето си гали шкембето, ей там и Кольо дето се прави, че чете вестника си на онази маса, струва ми се че вече се знаете.
Простичко казано - еднообразието убива, но те прави чувствителен към всяка малка промяна.
- Добър анализ, ама влизам тук за пръв път.
- Е да де, ама си отседнал при баба Кера. Мила женица, ама сигурно ти е надула главата със семейните хроники.
Явор неволно изви устни в усмивка. В интерес на истината крехката, белокоса старица притежаваше безспорен кулинарен талант и той лично се бе насладил на изкусните ѝ гозби. Засичаха ли се обаче, тя го засипваше с неизчерпаем поток от думи: за внука, следващ медицина, за непрежалимата загуба на съпруга, за непосилни сметки и безкрайните списъци с лекарства, изцеждащи скромния бюджет.
Стигна се дотам, че всяка сутрин Явор се улавяше как се изнизва на пръсти с ловкостта на беглец. Правеше го с единствената цел да избегне прекия сблъсък с този „добродушен инквизитор“, който винаги бе готов да стовари върху него поредната порция печал.
- Какво искаш да знаеш? - попита Явор.
- Разпитваш за Христо моряка? Докъде си стигнал?
Явор изпръхтя, отпивайки последната си глътка от бирата и Траян посочи чашата.
След кратък одобрителен поглед стъклото се оцвети в мътен малц.
- Надрасках жалко подобие на статия, колкото да оправдая отсъствието си. След толкова сигнали за мистериозния непознат, който ту се появява, ту изчезва ме мобилизираха тук. Тъй че тръгнах с едничката амбиция да поднеса материал на редактора, достоен за първа страница. Следващият брой е посветен на „Морските сказания“, но дотук се натъквам единствено на лишени от смисъл басни. Празни измислици, в които липсва и капка живец. А хората… - Той вдигна ръце в безпомощен жест, сякаш се колебаеше дали думите му ще намерят почва. - Знаеш ли какво търси днешният читател, Траянски?
- Герои, предполагам? Нали затова Холивуд пилее небивали бюджети за свръхчовеци, спасяващи света.
- И това! Но най-вече история, която да ги докосне. В която могат да се припознаят. Истинските филми са ония, в които виждаш собственото си отражение в очите на протагониста. Така е и с книгите.
- Едно голямо бренди! - някой се провикна и Явор се зае да сърба пяната.
Траян вече се бе оттеглил до джубоксa в края на помещението, когато джобът му завибрира. С няколко кратки изречения Явор изпрати обичта си на Мила и я предупреди, че завръщането му ще се проточи затова да не будува. Със своята типична проницателност и с най-мекия тон, на който бе способна, тя му вдъхна кураж. Познаваше го до болка. Наясно бе колко лесно духът му се прекършва под тежестта на творческия неуспех. Вероятно дори от другия край на връзката долавяше, че в този миг търси утеха в алкохола. Боготвореше я. Като филолог в Пета варненска гимназия, Мила бе истински виртуоз в извайването на детските характери, а Явор никога не се свенеше да признае възхищението си. За разлика от повечето хора той бе щедър на признания към чуждите заслуги, докато към самия себе си оставаше безмилостен съдник. Твърде взискателен и често пъти саморазрушително критичен.
- По повод това, което каза. - тъкмо затворил телефона Явор вдигна глава.
Траян чукваше с пръсти по дървения плот срещу него - Когато бях малък любимият ми герой беше Батман. Знаеш кой е Батман нали?
Явор се изхили – не съм чак толкова древен. Естествено, че знам. На къде биеш?
- В същността си той е просто обикновен човек. Сюжетът на живота му е майсторски изтъкан, но бледнее пред онези вътрешни демони, които го подтикват към съдбоносни решения, за да потегли обратно към пепелището на родния му град.
- И да въздаде възмездие, изтръгвайки плевелите на Готъм - подхвърли Явор с едва доловима ирония.
- Той дарява на съгражданите си нещо далеч по-ценно от възмездието - обоснова се Траян, докато наблюдаваше играта на светлината в стъклената чаша. - Дарява им надежда. А в днешно време от какво най-вече се нуждае човек?
Явор се умисли. Траян прие следващата поръчка. Наниза три маслини на декоративна сабя и с прецизно движение я потопи в хладната бездна на чаша с Мартини. През това време Явор извади пакет цигари.
- Ще напълниш ли още една?
Отвън се чу квичене на спирачки. Трима едри типа нахлуха по потници. Шумна компания, която се настани в края на притъмненото помещение, прогонвайки стареца с вестник в ръка.
Явор просто наблюдаваше, когато Траян се присегна за нещо под тезгяха, ала дядото вдигна ръка прощално и напусна заведението.
Пъпчивецът, почти изхлузил се от стола и с обеца на езика, нахакано викна: - Гарсон!
Траян вече се тътреше без желание към тях. След няколко минути стъклената маса, тъй препълнена, бе готова да повърне от шотове, бири и енергийни напитки.
- Ето ти я справедливостта - рече Явор - сучат от цицата на татенцето и се наливат докато ние с теб изкарваме почтено хляба.
- Слушай - Траян съзаклятнически наклони глава - искаш ли да научиш малко повече относно легендата?
- Няма нужда - знам това, което знам и то ми стига да съчиня няк‘ва тъпотия.
- Сигурен ли си? Мисля, че ще те изненадам.
- Остави - махна с ръка Явор, поклащайки се на стола дал си сметка, че бирата го унася. - Онова, което ще кажеш съм го чувал.
Звънчето над вратата пропя когато напуснаха две девойки и човек в кожено яке със смъкнати джинси.
Траян допълни ядки в купичката, а Явор наблюдаваше пъба, отпивайки от чашата. Имаше нещо в погледа на този човек мислеше си. Тези сини очи.
- Следващата е от мен! - Траян весело рече и тук някъде, незнайно как, историята започна.
С всеки напуснал заведението клиент Траян ставаше все по-разточителен в думите си. Той разливаше щедро от кега, докато разгръщаше пласт по пласт летописа на собствената си младост в това някога китно селце. Място, където бе открил верни приятели, заклети врагове и онази голяма любов, която по-късно бе изгубил в гънките на времето.
Разказа на Явор за къщата. Онази с изпопадалите като изсъхнали люспи керемиди в самото начало на пътя. Описа земетресението, разлюляло кирпичените ѝ устои и нелепата съдба на магарето Петко, затиснато под рухналия покрив.
Само след няколко питиета думите му започнаха да извайват живи платна във въображението на събеседника му. Те мацаха с наситени пастелни бои по сивите, безлични плочки на това място. Вдъхваха живот на порутените скелети на къщите и пречистваха от прахта запустелите улици. Явор слушаше в захлас, поразен от това как стегнатата му, цинична, градска душица се бе отпуснала в стола.
Той не просто слушаше - той съпреживяваше всеки стон на миналото, ставаше част от изтлелия огън на праотците. Попиваше в гърдите си глъчката на отминалите празници, а сърцето му се свиваше по пръсналите се из целия свят синове на тази земя - птици, безвъзвратно забравили пътя към родните гнезда. Думите на Траян прииждаха като залез - бавно, с отмерено величие, но променяха изцяло багрите на реалността.
И както Явор слушаше нечий крясък разкъса този мек унес. Онези тримата се бяха напили до козирката. Едрият, с татуирани бицари, размаха юмруци, вкопчен в схватка с другарите си. Траян се втурна към тях, без дори да прави опит за усмиряване на безумците. В ръцете му тежко се прехвърляше дървена бухалка. Когато след броени минути се върна зад бара, видимо доволен, че е прогонил пияната сбирщина навън, той стовари лакти върху плота.
- Едва ли някой може да ти каже точно кога се е случило. Но малчуганът бил едва на десетина години. По душа жив и любопитен, съдбата го белязала рано. Изгубил майка си в невръстна възраст и баща му, без право на избор, го мъкнел навсякъде със себе си. Така синът му израснал сред лодките, вдишвайки мириса на катран и сол, между куки и конопени мрежи. Хлапето обожавало безбрежността. При първи зори, хвърляло мрежите редом с баща си, а в топлите юлски нощи двамата заспивали под обсипания със звезди небесен свод, упоени от легенди за морето. Така една нощ се разярила буря, в чиято черна паст Христо изгубил единственото си чедо. Три денонощия той драл гърлото си, докато гласът му натежал от нечовешка скръб и отеквал из целия дол. Намерили го измръзнал до кости, свит и наполовина заровен в пясъка. Но в онзи ден Христо изгубил нещо повече от детето си. Той изгубил вярата, надеждата и самия смисъл да живее.
Дълги седмици влизал по-навътре в морето и отправял молитви към Бог. Говорил с цялата искреност, на която бил способен. Да се смили всевишният над душата му и да му върне сина. Само за да се сбогувам, Боже - шепнел. Само за да го изпратя както се полага. Само да има камък да положа цвете. Но морето останало нямо. Тяло така и не изплувало. Скръбта не го напуснала и Христо решил, че няма смисъл да се връща в старата си съборетина. Неговото сърце било в откритите води, така че той странствал готов да посрещне своята участ. Не се връщал в родното си място с месеци, а когато го правел бил като сянка на предишния човек, който бил. Състарен, брадясъл, с рани по тялото сякаш някъде там във водите се е борил с демони.
Годините минавали, а той плавал от бряг на бряг, от остров на остров, хвърляйки мрежите си единствено колкото да преживява. Понякога се спирал в далечни, чужди пристанища, където се вслушвал в истории за корабокрушенци, оцелели по чудо. Тези приказки внасяли лъч надежда, че синковецът му може би е някъде там, отвъд хоризонта. Но диря така и не открил. Времето и солта избелили косите, а лютите ветрове превили гърба му, но той не спирал своя безкраен поход.
"Ще странствам, докато морето не ме прибере", казвал и по пристанищата започнали да го наричат с едно име, което смразявало кръвта: „Изгубения матрос“. Явор не бе докоснал чашата си повече от тридесет минути. Той стоеше стиснал палци в очакване на благополучния завършек на историята и потрепваше от това, за което свидетелстваше слухът му.
- Минали двадесет години - промълви Траян - Христо плавал край бреговете на Турция. В момент на умопомрачение и пиян до козирката, той застанал на ръба на корабчето си и се готвел да се хвърли в тъмната утроба на водите. Внезапно чул вик. В далечината съзрял четвъртита дървена дъска. На пръв поглед изглеждала като призрачен сал. А върху него някакъв млад мъж се опитвал да се задържи срещу огромните вълни. Христо едва не изгубил живота си, за да помогне на странника.
След известно време в мълчание Явор повдигна рамене, обзет от трескаво нетърпение. - И това ли е всичко? Какъв е краят на историята?
- Някой вярват, че това е бил синът му. Че момчето е намерено на турските брегове преди повече от двадесет години. Местни рибари го отгледали като свое отроче. Паметта му била заличена, но понеже новите му родители разказвали историята за спасението му той винаги се чудел за корените си. Обичал да странства точно като своя отец.
Повечето хора обаче твърдят, че това парче дърво се е носело без да стигне своя бряг през всичките години и точно когато е дошъл моментът Бог е отговорил на молитвите на един баща.
- Коя версия е истинската? - тихо запита Явор. Траян се усмихна загадъчно.
- Ти си журналистът. Ти кажи.
Изведнъж звънчето далеч на входа запя. В открехнатия процеп Явор разбра, че дъждът е спрял, а вечерното небе бе погълнало светлината на деня. Посъветва се с телефона си. Нямаше неприети повиквания. Къде ли се губеше братовчед му. Тъкмо се надигна да каже нещо, когато разбра, че Траян го няма. А до него стоеше старец с кожено раздърпано яке.
- Добър вечер.
Явор кимна - Добра да е.
- Има ли персонал в това заведение изобщо?
- След малко ще дойде.
- Хубаво - изропта онзи и се намести. Дългите му бели коси стигаха до раменете.
Явор се зае да запали цигара, когато телефонът звънна и в слушалката братовчед му заяви: - След двадесетина минути съм при теб. Намери ли историята, която търсеше?
- Мисля, че имам нещо повече от статия. Но тепърва трябва да открия думите - отвърна Явор едва устояващ на екзалтацията, която го бе обзела.
- Къде си точно? Как се казва мястото?
- В един бар.
- Как се казва барът, глупако?
Явор се обърна и спря един от преминаващите клиенти - мъж с износено яке и лице, на което времето бе писало с тежка ръка.
- „Изгубеният матрос“ - отговори онзи и продължи по пътя си.
Думите увиснаха във въздуха.
Явор ги повтори наум, бавно, сричка по сричка. Нещо в него се прекърши.
Погледът му неволно се плъзна зад бара, където висяха бутилки, чаши и коктейлни кани. Някъде между лампите на етажерките забеляза снимка. В нея Траян прегръщаше белокос едър човек.
Докато в главата му се въртеше все още името за мястото където се намира, в носоглътката на Явор нахлу миризмата на леш. Усети как гърлото му пресъхва от воня на риба. Не се осмели да се обърне. Сърцето му биеше силно. Усещаше присъствието на странника като студена вълна по гръбнака.
- Е, имаш ли планове за празника?
- Празник? – очите на онзи бяха дълбоки и сини като необятното море. Лице издялано от повелите на вятъра и стотици бури. Ръце, набраздени, а китката му… върху нея бе извезана избледняла татуировка. Само една буква. „Т“. Какво значеше всичко това?
- Все пак утре е Никулден. Рядко се връщам, но в този ден винаги гледам да съм близо до дома.
Явор успя да смънка едно глупаво - Ммм.
И в този миг Траян се появи с широка усмивка.
- Още един клиент! Какво ще обичате, драги ми господине?
Старецът с веселяшки глас рече: - Каквото предлага домът.
- Вода с лимон значи? Двамата избухнаха в смях.
- Как си, татко?
Тази вечер Явор пътуваше тихо в колата до братовчед си, без да каже нищо през целия път.
Сърцето му бе препълнено, но натежало от прозрения. Мислеше си колко лесно затръшваме вратите на надеждата, преди времето да е имало шанс да почука отново. Как се свиваме в черупките на отчаянието, ужасени от тишината на загубата, вместо да се доверим на невидимите течения на съдбата. А те са непредсказуеми - жестоки, но в крайна сметка справедливи. Грабят с едната ръка, за да върнат с другата, когато вече си спрял да вярваш.
„А в днешно време от какво най-вече се нуждае човек?“ - чуваше гласа на Траян в мислите си.
В края на краищата животът приличаше на онази стара снимка зад бара - избеляла и надраскана, но излъчваща топлина. Явор така и не довърши статията. Може би някой ден щеше, а може би - не. Защото някои истории не са създадени за печат. Те не се нуждаят от мастило и публичност.
Те са създадени само, за да бъдат приютени в сърцето.
Автор: Кристиан Желязков
Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 15-ото издание на конкурса. Сред тях са Kaufland, както и Супермаркети Болеро и Медицинска лаборатория “ЛИНА”.
