Мълчанието носеше успокоение. Тихото шумолене на опадалите листа под стъпките ми създаваше усещане за нашепване – спомените се връщаха като лекия танц на водата. Нишка, като кордата на въдицата ми, се бе оплела в мислите ми, докато крачех към онова познато място. Към онзи камък, обграден от тръстика и разтварящ се в бръмченето на насекомите по повърхността на реката. Моята река... онази, която ме бе видяла като малко момче, знаеше всички мои тайни и мечти, която приютяваше сълзите ми, пуснати на воля като рибите в нея.

Реката – дом, място на самотна равносметка, пристан на една душа, която бе загубила частица от светлината си… Реката, която ме теглеше към дълбините си… Винаги ме поздравяваше, когато идвах с въдица и хиляди мечти… Реката, която мълчеше, когато аз крещях – от болка, от загуба, от безнадеждност… И една въдица до нея – глухо подрънкваща, известявайки за поредния успешен улов.

Сядам на познатия камък. Студен е, но приветлив. Посреща ме винаги там, на моето място. Ръцете ми треперят, не от студа навън, а от този, който се разтваря в душата ми. Искам да споделя, но мълча. Мълчанието значи тишина – бяла и натежаваща. Хвърлям въдицата. Водата се раздвижва. Поглеждам в нея, но тя е скрила дълбините си. Прилича на мен. Обгърнат в собствената си тъга, сграбчил изтерзаната си душа, скърбящ и потайно студен. Реката е моето огледало – никога не изкривява образа ми, а задава правилните черти, скицира ги и аз съм този, който продължава да рисува себе си. Реката трепери – сякаш вижда вътре в мен и пресъздава чувствата ми. Реката мълчи – също като мен.

- Кажи ми… защо отново съм тук? – счупих мълчанието на две и плувката на въдицата затича напред.

Сякаш задаваше посока или ме подтикваше да погледна отвъд видимото, във вълничките на повърхността. Различно е от преди, когато бях на този камък с татко… Вече е по-тихо от преди. Вече я няма топлината.

Въдицата е моя, но и чужда. Ловя, а се лутам. Търся риба и намирам пустота. В сърцето ми е празно и самотно. Камъкът тежи все повече и затяга усещането ми за безпътност…    

Чух стъпки. Стреснах се… Всичко, което изпитвах, се изпари и сега една примка затягаше съзнанието ми. Не знаех какво ще се случи, кой приближава, но страхът бавно описваше своя нов цвят върху бузите ми. Лай на куче се сблъска с изненадата ми, когато до ръба на реката, до моя и бащиния камък се приближи едно черно-бяло рунтаво четириного и плахо ме подуши. Все още стоях неподвижно и се чудих как да подходя към новодошлия.            

Кучето седна до мен. Не ме гледаше – наблюдаваше реката. Сякаш и то разбираше, че тук не се говори много. След миг усетих присъствие зад гърба си. Леко трепнах…

Мъж спря на няколко крачки от мен. Не приближи. Огледах го. В очите му съзрях минало, една частица живот, в която бе застинало всичко. Прошарената му коса се развяваше леко и очертаваше младостта, която бе останала само спомен. Той стоеше и не смееше да наруши мястото. В ръката му помръдваше само каишката, отпусната и чакаща своя собственик.

- Харесва му тук – каза тихо човекът. – Винаги спира на този камък.

Кимнах, без да се обърна. Погледът ми докосваше огледалото на водата и рисуваше случки, спомени, копнежи… А кристалната течност се движеше бавно, поддаваше се на мислите ми и слушаше.

- Отдавна не бях идвал – продължи мъжът, за да раздели мълчанието на две. – Но като го доведа… все тук идва. До камъка, поглежда водата, сякаш си говорят и отново тръгваме към дома.

Замълча за миг и добави:

- Навремето имаше един рибар. Сядаше точно там. Все на този камък.

Пръстите ми се свиха около въдицата. Камъкът под мен сякаш натежа.

- Понякога идваше сам – каза той. Кучето винаги усещаше неговото присъствие. Идвахме, поздравявахме го и си тръгвахме. Не споделяхме много, разбирахме се без думи. А понякога той идваше с едно момиченце. Къдрокосо, с коси като есенен водопад. Все тичаше край него, смееше се… А той я гледаше така, сякаш целият свят беше събран в нея.

Думите му паднаха между нас и останаха. Не попитах нищо. Не исках. Реката се раздвижи леко, плувката трепна, но не потъна. Въдицата в ръцете ми сякаш натежа, усетих топлина да се разлива по нея. Потреперих. Но никой не видя това.

Кучето положи глава на лапите си. Погалих го. Не помръдна. Беше загледан в безкрая на реката. Камъкът беше все така студен. И все така мой.

- Хубаво място е това – каза мъжът накрая. Не забравя хората. А те винаги се връщат тук – откриват дирята дори и в мрака…

Закачи каишката на кучето и леко я дръпна – знак без думи. Кучето се изправи, обърна се още веднъж към водата и тръгна след своя стопанин.

Останах сама. Реката мълчеше. Камъкът под мен беше студен, но все така пазещ познатото. Въдицата се люлееше леко, а плувката рисуваше кръгове по повърхността. Оставяше следи, които не се размиваха, а ясно преливаха в спомените ми. Реката течеше – тиха, дълбока, вярна на себе си. Не задаваше въпроси. Не даваше и отговори. Само помнеше.

Станах и оставих въдицата до камъка. Мост между минало и настояще, вчера и днес… А реката продължи да тече. И в нея остана всичко, което не си тръгва.

Автор: Радостина Райкова

Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 15-ото издание на конкурса. Сред тях са Kaufland, както и Супермаркети Болеро и Медицинска лаборатория “ЛИНА”.