Иван се притесни много. Петър никога не беше закъснявал нито минута. Винаги идваше преди него и подготвяше лодката за риболов. Бяха я купили заедно преди пет години като завършиха техникума и решиха да станат рибари. То какво имаше за решаване. Дядовците им бяха рибари. Бащите също. От малки бяха в морето с тях. Харесваше им да стават рано и да сядат в лодката с надеждата, че днес рибата ще кълве и ще се върнат с голям улов. Най-удивителното преживяване беше когато изтеглеха мрежите и рибите се запремятаха надолу с блестящи коремчета. Всеки ден в морето беше като вълшебен сън. Случваше нещо вълнуващо. Виждаха нещо интересно. Хубавото и лошото се редуваха. То затова се нарича Черно море, защото има и черни дни за рибарите в него, но те са корави хора и успяват да се справят с капризите на водата.

Всички излязоха с лодките си в морето. Зората показа част от розовото си лице. Нещо сериозно се беше случило на приятеля му. Телефонът му беше изключен. Дали не е болен? Не! Щеше да се обади както го беше правил много пъти. Бяха приятели от детската градина. После бяха в един клас, в един и същи курс на "Черпака". Заедно порастваха. Всичко си споделяха. Нямаха тайни един от друг. Родителите им много неща не знаеха за единствените си синове, но те двамата бяха повече от братя. Дори на времето направиха ритуала "кръвни братя" като си порязаха китките и смесиха кръвта си. Дали не е арестуван? Снощи не бяха заедно. Дали не се е напил и направил някоя пакост? Петър носеше на пиене. Колкото до пакостите - отдавна ги бяха загърбили. Вече бяха мъже, а не тийнейджъри. Дали не се беше случило нещо с някой от близките му? Пак щеше да се обади. Бяха все заедно когато имаше проблем. Трябваше да отиде до тях. Всичко щеше да се разясни. Щеше да помогне, ако имаше нужда.

Тича през целия път. Не виждаше никого. Не чуваше нищо. Едно "Пежо" едва не го блъсна като мина на червено на светофара при черквата. Като стигна къщата на приятеля си видя баба му, която плевеше цветната градинка.

- Къде е Пешо? - извика Иван поемайки си дъх.

- Отиде с дядо си в кръчмата. Нещо е сърдит. Не знам защо. С дядо си сутринта шушукаха като закусвахме. - отвърна старата жена и продължи да скубе тревата между невена и ружите.

Иван хукна към кръчмата. Боже! Нещо се е случило. Петър никога не е ходил сутрин там. Вечер - да, но на ранина... и то с дядо си, който не трябваше да пие нито чашка алкохол защото беше зле със сърцето. Отвори старата дървена врата и влетя вътре със свит стомах. Петър и дядо му седяха на последната маса в дъното и пиеха бира. В кръчмата имаше още неколцина градски пияници, които "гасяха пожара" от снощното си пиянство.

- Пешо, какво става? Защо не дойде? - извика още от далеч.

- Не искам да те виждам, мръсник такъв, предател! Махай се от тук! Махай се! И да ми изплатиш моя дел от лодката веднага. Ще си купя своя. - разкрещя се Петър и стана на крака.

- Чакай, Пешо, чакай приятелю, да се разберем като мъже... Какво се е случило? Нищо не разбирам... - тихо и внимателно му заговори Иван. - От толкова години сме заедно... за първи път така реагираш. Обясни ми защо...

- Няма какво да ти обяснявам! Ти не си ми приятел! Не искам да те познавам повече! - викаше Петър, черните му очи хвърляха искри, а дядо му го дърпаше за ръката. - Остави ме, дядо, остави ме да цапардосам този мръсник! Ще му разбия физиономията на този уж приятел! Ще му насиня сините очи! Ще му оскубя русите къдри! Да постъпиш така с мен!

- Кккакво съм нннаправил? - шашардисан запелтечи Иван.

- Ааа, не знаеш какво си направил на най-добрия си приятел? И ми се подиграваш на всичко отгоре! - и Петър замахна и цапна Иван право в носа. Почете кръв по брадичката му.

- Кккакво ти стттава? Зззащо? - напълно объркан питаше Иван. Петър му отпра още едно силно круше в лицето.

- Знаеше ли, че обичам Ванчето, знаеше, нали! Колко пъти ти бях споделял, че съм безумно влюбен в това момиче! Готов съм заради нея света да преобърна. Тя също ме харесваше. Само как ме гледаше с онези големи кафяви очи. И ми се усмихваше мило като отидех в книжарницата да си купувам книга. Що пари дадох през тези шест месеца за книги, а аз книги не чета. А ти снощи се натискаше с нея през блока й. Предател, а не приятел си ти! Това си! Дядо, остави ме да го наритам този мръсник.

- А, това ли било... Видях я като затваряше книжарницата и тя ме покани да я изпратя до тях. Имала да ми казва нещо важно. - смутен заобяснява Иван.

- И какво беше важното, което ти каза? - извика Петър и му заби юмрук в слънчевия сплит.

- Ами, призна, че много ме харесва... - на пресекулки прошепна приятеля му.

- А ти не се ли сети за мен, предател такъв? - го срита в топките Петър.

- Казах й, че ти я обичаш, но тя каза, че тя обича мен, а не теб. Разбираш ли? Тя е избрала мен! - му отвърна сърдито Иван и го ритна силно по десния глезен. - Не можеш да заповядаш на една жена кого да обича!

- И ти веднага се възползва, мръсник такъв! - го цапна в гърдите Петър. - Цуни-гуни с голямата любов на най-добрия си приятел! Как не те срам!

- Защо да ме е срам! Аз много я харесвам. И тя ме харесва. Мен харесва, разбираш ли, а не теб! Набий си го в простата глава! - започна да го обсипва с удари Иван. След минута двамата бяха на земята и безмилостно се налагаха един друг.

- Момчета, момчета, спрете! Вие сте приятели от толкова години! Имате обща рибарска лодка. Колко много риба сте наловили заедно. Колко хубави спомени имате от морето заедно. Спрете. Не разваляйте мъжката си дружба заради една фуста! - викаше дядото и обикаляше безпомощно около двамата рибари, които се биеха.

Кръчмарят извика полиция. След пет минути патрулката спря пред кръчмата и четирима яки полицаи разтърваха и арестуваха двамата мъже за смущаване на обществения ред. Държаха ги в ареста един ден и ги пуснаха. Те пак започнаха да се бият. Прибраха ги пак. Когато отново ги пуснаха ги чакаха родителите пред полицията и ги подкараха към домовете им. Омразата се намести между двамата приятели-рибари. Иван продаде лодката. Прати баща си да даде половината пари на Петър и замина за Варна. Там се хвана на работа на лодката на един стар рибар. Петър си купи нова лодка и започна да излиза сам на риболов.

В града дойде нов лекар. Беше току що завършил Медицинската академия и искаше да работи в болница край морето, защото беше израснал в малко село в Стара планина. Обичаше да чете книги и започна да посещава книжарницата на Ванчето. След три месеца се ожениха.

Петър мисли, мисли и един ден отиде до къщата на Иван. Взе адреса му във Варна и се качи на автобуса. Намери го на пристанището. Протегна ръка и му каза тъжно:

- Извинявай, Ванка! Сгреших. Ако искаш може да ме заплюеш в лицето и да ми обърнеш гръб. Ще бъдеш прав. Няма да ти се сърдя. Ако искаш може да бъдем приятели отново. Да се върнеш и отново да работим заедно. Не искам да прецакаме едно тъй дълго приятелство. Беше ни много хубаво като бяхме заедно в морето, нали? Ако можеш ми прости! Знам, че съм глупак. Голям глупак.

- Да знаеш колко пъти съм се канил да дойда и да ти кажа същото, Пешо, но не знаех как ти ще реагираш. И двамата сгрешихме. Дай да те прегърна, приятелю!

Прегърнаха се с насълзени очи, а след седмица вече бяха заедно в морето да ловят чернокоп.

Автор: Бисера Дживодерова

Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 15-ото издание на конкурса. Сред тях са Kaufland, както и Супермаркети Болеро и Медицинска лаборатория “ЛИНА”.