Несебър – малък, но толкова красив град, разположен на брега на Черно море. Още с изгрева всички се събуждат. Щастливи, разбира се, защото бризът разпръсква аромата на сол, риба и свобода. Слънцето огрява керемидите на старите къщи, а това е знак за загнездилите се щъркели, че е време за риболов. Всички излизат на разходка по тесните, каменни улички.

Някой път атмосферата се усеща италианска, но си е някак наша. Пристанището е пълно със сини лодки – „НС-708“, „НС-403“... Някои от тях често са прясно боядисани, защото са най-ценните вещи за несебърските рибари. Цветовете са син и бял – израз на свободата и чистотата. Около тях плуват двата красиви лебеда, които живеят в Стария град от години. Те са като символ на града. А кейовете – винаги пълни. Място за рибари, които не са от Несебър, няма. Надявам се скоро да не стане с часове за посещение и заплащане за рибарско място. Все пак не е паркинг. Вечер несебърлиите се събират по автентичните кафенета на по бира, вино и клюка.

Това е традиция, която ги сближава и сдружава. Макар и много различни, има нещо общо между тези хора... Морето винаги е красиво, сменя цветовете си, а когато слънцето се отрази във вълните му, сякаш ти показва пътя. Не само на течението, а и на живота...

Знам, че ти се прииска да живееш тук. Семейство Стоянови имаха този късмет. Живееха в къща на 3 минути от морето и риболовът беше страст за най-възрастния член на семейството – Стоян. Той беше както най-добрият готвач, така и най-известният рибар в града. Всички го обичаха. Но и как няма? Това беше най-справедливият и добродушен човек в Несебър.

Можеше да се похвали с много постижения, но най-голямата му гордост беше дъщеря му. Никол имаше вълшебни зелени очи, кестенява коса и можеше да направи деня светъл и на най-мрачния човек. Както и правеше. Всички я знаеха от малка. Всеки ден, докато баща ѝ риболуваше, тя пристигаше половин час по-късно, крещейки: „Татеее, идвам на помощ“, а баща ѝ намусен отговаряше: „Тихо! Ще изплашиш рибата!“. Въпреки това тя всеки ден го повтаряше, но никой от рибарите не се сърдеше. Напротив, даже си подхвърляха с усмивка „Две хубави очи и душата на дете“ (нищо, че е 18-годишна).

Беше 26 декември. Носеха се слухове, че точно на тази дата преди 101 години дядото на Стоян е хванал златна рибка. Никой не му е вярвал, защото е твърдял, че я е пуснал на свобода и затова няма доказателства. Претърпял много подигравки от сорта на „Много забавна история, как я измисли?“ или факти, които правят историята на възрастния човек измислица като „Ако това беше истина, щеше да я задържиш“. Странното е, че дядо Иван не отговорил на нито един от въпросите. Затова историята останала мистерия.

Навън валеше дъжд и всички се бяха скрили на топло пред камините си, гледайки „Сам вкъщи“ и дояждайки сармите от празниците. Стоян беше омълчан, изглеждаше замислен, а опитите на Никол да го заговори, бяха неуспешни. Младото момиче се чувстваше виновно, защото по-рано бяха обсъждали темата за заминаването ѝ в друга държава. Това беше тема, за която баща ѝ не искаше и да си помисля. Беше намерил работа на дъщеря си в едно сладко кафене на центъра в Стария град.

Но не осъзнаваше, че желанието на Никол не е само прищявка, беше мечта –Италия, Средиземно море, пицата, amore и още нещо... Всъщност в момента мислеше за друго. Нещо му казваше, че дядо му не е лъжец. Вярваше на семейството си, колкото и невъзможно да звучи. Беше сигурен, че хване ли тази риба, ще го докаже на всички.

Както и очаквате, два часа по-късно взе всичко, от което имаше нужда, и излезе, без да предупреди никого. Никол чу тряскането на вратата и сънено се провикна:

- Тате?

Никой не отговори. Стоян вече беше излязъл. Момичето знаеше къде е баща ѝ. Толкова добре се познаваха! Изми набързо очите си, облече новия си дъждобран и се подготви за нощен, дъждовен риболов.

...Качиха се на „НС-741“, лодката на дядо Иван. Внукът му си имаше собствена, но тази вечер предпочете по-стария вариант. 1-2 часа беше гробна тишина. Нито един от двамата не обелваше и дума. Лодката се поклащате от вълните, а за компания дойдоха лебедите, които така и не напуснаха Несебър.

- Не трябваше да идваме – каза Никол.

- Трябваше. Усещам го – отговори баща ѝ със сериозно изражение.

- И аз усещам, че трябва да замина – Никол не беше сигурна дали е добра идея да го казва, но не спираше да мисли само това от дни. - Не съм малка вече.

Баща ѝ затвори за момент очи. Думите ѝ го удряха по-силно и от вълните.

- Тук е нашият дом. Тук е нашето море – Стоян се опита да предизвика носталгия у нея, но тя тръпнеше за нещо ново. – Плюс това, колкото и да пораснеш, за мен винаги ще си малка.

Никол се подсмихна, а в този момент баща ѝ хвана нещо. Беше просто сафрид. Стоян се разочарова. Никол, заинтересована, се обърна към него:

- Има ли нещо на този свят, което да искаш повече от тази риба? – попита го тя.

- Не – отговори той, – но знам какво не искам. Не искам да си далеч от мен.

- Аз също. Не заминавам, за да съм далеч от теб или от мама. Не заминавам и за да избягам от родния си град. Ще замина, за да усетя какво е да има кой да те чака, ще замина, за да има място, на което ще треперя от желание да се върна, ще замина, за да опозная друго място, но в сърцето ми винаги ще има едно, което познавам и мога да обиколя със затворени очи.

Ще помня всеки един спомен и ще съм ти вечно благодарна, че благодарение на теб мога да чистя сама рибата си от 3-годишна, че винаги, когато завали, ще дойдеш да ме прибереш и че където и да отида, мога да се гордея с това какъв Човек ме е възпитал.

Красивите очи на Никол бяха насълзени, а баща ѝ я погледна за първи път за тази вечер. Прегърна я, а тя забеляза нещо да свети във водата. Попита баща си какво е това, а той отговори:

- Нямам представа, но озарява морето така, както ти осветяваш живота ми.

Усмихнаха се и заедно се заловиха да изкарат тази златна мистерия. Успяха. Спогледаха се и не можеха да повярват. Стояха с отворени усти, а бяха още по-шокирани, когато рибката проговори. Обеща им да им изпълни едно желание, ако я пуснат. Никол знаеше, че мечтата на баща ѝ беше да задържи тази риба.

- Е, тате, ще тръгваме ли?

Не получи отговор. Отново настана мълчание. След малко Стоян се наведе, прошепна нещо на рибката и я пусна.

- Но защо го направи? – попита Никол.

- Реших да я пусна по течението, нека открие сама своя път. Хайде! Да тръгваме! – каза с висок тон Стоян.

Двамата се прибраха, а Никол така и не разбра какво каза баща ѝ на рибката.

10 години по-късно, 26 декември…

Стоян и жена му гледаха „Сам вкъщи 2“, а на вратата се почука. Беше Никол, държеше въдицата на баща си като покана за второ дъждовно приключение, а с другата си ръка стискаше една малка ръчичка:

- Дядо, знам, че си пожела мен на златната рибка. Andiamo a pescare!*

*Andiamo a pescare – ит. Хайде да отидем на риболов

 

Автор: Димана Стоянова

Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 15-ото издание на конкурса. Сред тях са Kaufland, както и Супермаркети Болеро и Медицинска лаборатория “ЛИНА”.