Паламуд

Ей, пусти живот... Калоян вдиша дълбоко и изтри челото си с ръкав. Не беше лесно да вземе такова решение. Много време изкараха заедно, имаха и хубави моменти заедно.

След час-два имаше среща с бащата на Илияна. Стария искаше да разбере какво, за Бога, става. Той винаги искаше да е наясно какво, за Бога, става.

Някога... някога всичко беше много хубаво. С Илияна бяха млади, току-що завършили гимназия. Обикнаха се. Обикнаха ли се, младостта ли ги беше тласнала към първия, който им се мерна пред очите – все тая, събраха се. После... както си му е редът – и хубаво, и лошо.

Калоян премяташе през ума си всичко изживяно. И как с Илияна, още млади гаджета, си говореха за семейство, хванати за ръце, и как тя му правеше сандвичи с каквото събере от полупразните долапи в студентската им кухня, и как той, изтощен от цял ден лекции и лабораторни упражнения, минаваше вечер през гарата и влачеше тежки куфари, за да изкара някой лев. И после как се отчуждиха – всеки с колеги, с приятели, попаднали в различни колективи, с различни интереси...

– Кала, здрасти, мойто момче – помнеше той гласът на Стария. На бащата на Илияна.

Преди колко години беше това... десет, петнайсет... Беше точно преди да заминат студенти. За тях, за Калата и Илияна, нещата бяха ясни, без усложнения, без условия – заминаваха двамата, деляха квартира, деляха храна, деляха добро и лошо. Ала Стария... той така лесно дъщеря не даваше. За него тя излизаше от дома му, за да влезе в чужд дом. Не го интересуваше дали ще е за да дели студентска квартира или семеен дом – той я изпращаше от дома си само ако знаеше, че ще му я гледат така, както той я гледаше. Или пък имаше нещо друго наум, за сега неизвестно на Калата.

Стария беше рибар. Работеше цял живот на РеКе. Вадеше хляба на фамилията с риболов. А когато заплатата не стигаше, излизаше в почивните дни в морето с малката си лодка и ловеше риба, която после продаваше на пазара в града. Най вървеше паламудът, от него заделяше и нещо настрана. Така изучи щерката, така задели малко пари и за следването й. Когато Илияна се загаджи с Калата, един ден Стария причака момчето. Беше точно когато трябваше вече да заминават за София, за следването. Калата вече беше наел квартира.

– Кала, здрасти, мойто момче – каза и стовари тежка лапа през рамото му. Сетне го поведе навън да се поразходят.

Като днес го помнеше тоя ден Калата.

– Хубаво момче си, Кала! Хубаво, ама... щерка ми трябва да гледаш. А аз щерка си така не мога да дам. Искам да знам, че ще можеш да я гледаш.

Калата го погледна въпросително. Какво искаше Стария от него? Какво трябваше да направи? Калата работеше от края на учебната година, пари не искаше от родителите си, а на Илияна не даваше да бръкне в джоба си за пари, когато бяха заедно.

– Виж сега... Да знам, че ще ми я гледаш хубаво, трябва да можеш да правиш поне колкото аз мога. Аз, за да ги изгледам с майка й, ловя риба.

А сега де? Риба. Калата искаше да става инженер, та определено издръжката на семейството нямаше да идва от риболов в Панчаревското езеро.

– Знам... знам какво ще ми кажеш. Ама да знаеш – докато станеш инженер, бая хляб ще изядеш. А докато тоя момент дойде, хлябът как ще си го изкараш? Че и на мойта Илияна... Слушай сега... Ти, за да я изведеш от мойта къща, да я вземеш в твойта, в София, в квартирката, дето си я наел, ще трябва да ми докажеш, че ще можеш да я изхраниш, докато учи, че ще вадиш хляба на фамилията. Я да видим сега, мож` ли ми доказа?

Калата го досмеша. Е как да докаже?

– Е как да докажа?

– Как ли? Ами... я да видим ще се сетиш ли как – ухили се Стария.

Беше началото на септември. След по-малко от месец щяха да заминат за София за началото на учебната година. Тъкмо време за паламуда.

Усмихна се тъжно Калата. Хубава вечер изкараха със Стария тогава. Заведе го той на пристанището, качиха се в лодката му и влязоха сами в морето. Цяла нощ лакърдийки, ракийка от бутилчето, замятане... Стария се отнесе наистина бащински с него – избра му пръчка, научи го как да връзва воблера, насърчи го, когато първите няколко пъти Калата не успя да заметне като хората, после поговориха за това-онова...

– Ха! Кала, ти два паламуда от първи риболов извади бе, мойто момче? Браво, ашколсун – похвали го накрая той.

Калата не знаеше много ли е това или малко.

Стария се отнесе.

– Навремето Мара, майката на Илияна, за един паламуд я взех от баща й – нахили се той. – Да знаеш, Кала, сега мойта щерка за тия два паламуда ти я давам, достатъчно за прехрана са. Ама ако дойде ден, пък ти поне веднъж ще ти иде да е такъв ден, та ако дойде ден, в който поискаш да ми я върнеш, да знаеш, че за четири паламуда ще си я взема чак.

Калата се засмя непринудено. Е как за четири, като за два я взима?

– Що за четири, си мислиш, нали? – Стария угаси усмивката си. – Не е приятно да си го мисля, мойто момче. Ама идва и тоя момент. Като дойдат децата, вече мислите за пари, за имоти, за имане. Нормално е – децата приземяват човека, карат го да мисли за материалното. Та, ако, не дай, Боже, дойде момент да ми я връщаш, то ще е с едно-две дечица, ми се струва. А ти тия дечица, те ще са си твои, та ще трябва да продължаваш да ги храниш. Ако сега само Илияна ще храниш, то тогава и тях ще трябва да храниш. За това ти искам по-голям пай.

Помнеше Калата с какво пренебрежение стисна ръка на Стария. Два паламуда, четири паламуда – старчески глупости, помисли си тогава. Ама имало е какво да чуе тогава между думите за риба, мислеше си сега той.

Колежките на Илияна бяха кипри, харчеха много, живееха нашироко, мъжете им печелеха големи пари. За да я изхрани, докато тя учеше в Медицинския, Калата прекъсна и така и не стана инженер. Работеше ту като хамалин на гарата, ту като барман, уж временно, в барчето на гарата. От тая гара не излезе толкова години! А даже в бара, там не можеше да изкара от бакшиши кой-знае колко.

Илияна беше благодарна. Когато имаше възможност, го възнаграждаваше с дребни жестове. Някой оплетен от нея пуловер за него за студените нощи на пиацата на гарата, някой увит сандвич с последното, останало в шкафовете, който Калата да изяде между два пристигащи влака... Той беше щастлив и на толкова. Беше щастлив и когато дойдоха децата. За тях той продължи да работи, каквото намери. Ала Илияна се промени.

– Как ще ги пратим в хубаво училище бе, Калояне? Как ще ги облечем, как ще ги запишем на лагер със съучениците им, как...

Прав беше Стария – дойдоха децата и се скараха за първи път... за пари. Калата все си мислеше, че й дават акъли онези, колежките от поликлиниката, коя от коя все видни съпруги – на адвокат, на архитект, на дипломат. Само неговата Илияна – хамалска булка.

Както и да е, изтри отново челото си с ръкав. Сега трябваше да вземе тежкото решение.

С Илияна скандалите станаха ежедневие. Недоволството й прерасна в бунт. Тя спря да готви, спря да пере. Ако я помолеше да му сложи нещо на масата, тя му отговаряше с „направи го ти“. Връщаше се късно, като оставяше грижите за децата на него. Беше дошло времето да си тръгне, за да се свърши с тази мъка – то беше тегло и за децата. Ама как, как да го направи... тежко му беше.

На вратата се звънна. Калата се надяваше този момент да не дойде, но... нямаше как, беше предупреден да чака. Отвори вратата – там стоеше Стария.

– Калоянчо – притрепери старческият глас.

Калата отстъпи, за да влезе гостът. Беше толкова остарял, колкото не бе очаквал да го види. Ръце, крака, глас – всичко му трепереше. Стария пристъпи бавно през прага, влезе, с мъка се събу. Носеше плътна торбичка с нещо.

– Влизай, татко – сети се чак след това Калата да го покани.

– Ше вляза, мойто момче, ше вляза...

Стария се насочи към кухнята. Седна мъчително. Погледна с мъка Калата. Сетне вдигна торбичката и я сложи на масата.

– Мойто момче. Получих, каквото си ми пратил. Идвам да ти кажа, че приемам дара. Свободен си, мойто момче! Взимам си я... взимам си я Илияна.

Калоян се сащиса. Нито знаеше какъв дар имаше предвид Стария, нито разбираше какво му казва. Само се досети, като чу, че Стария си взимал щерката.

Посегна към торбичката. Надникна вътре – четири паламуда, все още пресни, лежаха на дъното й.

– Какво е това, татко? – със сухо гърло попита Калата.

– Каквото съм ти поискал преди години, мойто момче. Четири паламуда, да съм спокоен, че ще си изхранваш децата. Добро момче си ти...

Сетне се надигна с треперещи крака:

– Айде, това имах да ти казвам аз. Тръгвам, че да си хвана влака за Бургас. Четири паламуда са тука – дал си, каквото ти е поискано, получил съм, каквото съм ти поискал. Чувствай се свободен, момчето ми, и си живей живота. Другото – бошлаф!

И с несигурна стъпка излезе под сащисания поглед на Калата.

Минаха няколко часа. Стъмни се. Калата все още отпиваше от чашката пред себе си. Илияна я нямаше, а децата си бяха по стаите. На масата пред него стояха четирите паламуда.

Стария... чудо човек беше той. Винаги знаеше какво, за Бога, ставаше. Навремето той подбутна тая работа с Илияна, като го изведе на риболов и го убеди, че е добър мъж за семейство. Сега дойде и го убеди, че е добър мъж и може да продължи живота си сам, далеч от семейните проблеми, и пак да бъде баща на място.

Стана, изчисти рибата, уви я в найлоново фолио и я прибра във фризера на хладилника. Изми се внимателно, отиде в спалнята, свали куфара от гардероба и хвърли няколко ризи вътре. Сетне излезе от вкъщи и се изгуби в тихата нощ.

Автор: Гергана Стоянова

Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 13-ото издание на конкурса. Сред тях са Застрахователна компания "Асет Иншурънс" АД, бизнесменът Иван Кузманов, както и: