/По действителен случай/
Казвам се Арина. Дядо ми беше моряк на атомохода „Ленин“ - огромният съветски ледоразбивач, който прокарва път през тишината на Северния ледовит океан. Когато бях малка, често го питах как издържа месеци сред белите ледове, където няма нищо живо. Той само се усмихваше и казваше: „Арина, Северът е пуст само за тези, които не гледат.“
По време на дългите рейсове дядо намирал време да излезе на палубата с фотоапарата си „Зенит“. Огромният кораб бавно си проправял път през древните безмълвни ледове, а мечките- истинските господари на Арктика, го следвали, изучавайки с любопитство стоманения исполин. Но именно там, сред тази бяла пустиня, дядо откривал най-живите и ярки картини.
Появата на ледоразбивача никога не оставала незабелязана от местните обитатели. Белите мечки - силните и любопитни владетели на Арктика - излизали и уверено се приближавали към кораба. Никакъв страх, никакво колебание. Само едно тихо достойнство, присъщо на създания, които се чувстват господари в дома си.
Дядо обичал да наблюдава игрите на малките им мечета - търкалят се в снега, боричкат се и се опитват да привлекат вниманието на майка си. А тя като всяка майка с грижа и обич следяла игрите им. По-едрите мечки пък стояли встрани и следели кораба със сериозен, почти човешки поглед.
Но най-запомнящи се били моментите на общуване. „Знаеш ли, Арина - казваше дядо, когато искат нещо сладко, белите мечки са като децата.“
В онези години моряците получавали сгъстено мляко. То им се полагало заради труда при тежки условия и от него винаги имало предостатъчно на кораба. Мъжете хвърляли запечатани консерви върху леда, а мечките търпеливо чакали. После взимали консервата в едната лапа, както ние хората държим чашата си с какао, и с другата внимателно пробивали дупки с дългите си нокти. Дупките били малки, но достатъчни. Мечокът накланял глава и започвал да изсмуква сгъстеното мляко с такъв блажен вид, че дядо ми винаги се смеел. Напомнял му на децата, които си хапват лакомства по панаирите. А аз си представях огромния бял звяр, седнал на леда като малко момче, което хапва сладолед.
Зима е. В Поморие, където днес живеем, няма сняг, но още обичам да разглеждам старите снимки от онези рейсове на дядо. Те са моята връзка с него, моята нишка с предците.
В тях виждам не просто черно-бели фотографии, а среща между два свята - суровия студен Север и топлото човешко сърце. Виждам как дядо е заснемал нещо много повече от арктическите мечки. Обективът е улавял живот, доверие и общуване. Вълнуващи мигове, в които човекът и природата споделят една тиха близост.
Вече знам, че колкото и суров да е Северът, между него и човека винаги има тънка нишка. Достатъчно е да поспреш, да я видиш и да усетиш как в недостъпните ледове пулсира едно живо сърце.
Автор: Арина Пахомова
Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 15-ото издание на конкурса. Сред тях са Kaufland, както и Супермаркети Болеро и Медицинска лаборатория “ЛИНА”.
