Мария стана рано. Облече си дебелото яке и си сложи любимата шапка. Днешният Никулден обещаваше да е студен. Взе риболовните принадлежности на Николай, които още предния ден беше открила. Дори и някаква стръв купи от рибарския магазин. Затрудни се само да отговори на продавачката каква риба ще лови. Важното е – тя да я хване.Такъв бе планът ѝ. Вече пет години отиваше на рибарския кей за риба. И все попадаше на едни и същи рибари, които ѝ даваха риба още със спирането на лодката. Незнайно защо, те ѝ я подаряваха и не искаха никакви пари за нея.
Рибарите – братята Васил и Ради, я свариха на кея. Отдалече, в ран-ната утрин, тя приличаше на някакъв паметник, стоящ на ръба и ся-каш всеки момент ще се килне към вълните.
– Добро утро, на Розовата шапка – поздрави я Васил. – А бе, Жено, какво правиш в този кучешки студ толкова рано? Нали знаеш, че в ранния следобед ще има риба. Я да видя с каква стръв ловиш. ..Ми то… на въдицата няма нищо?!...
– Аз исках да си хвана сама рибата за днешния празник – едва се чу от премръзналите устни на Мария.
Братята се спогледаха с недоумение. Отидоха до лодката си и запо-чнаха тих разговор, докато оправяха нещата си за риболова. По-въз-растният мъж се приближи до нея.
– Значи, ние решихме, в разрез с всички правила, да те поканим с нас в морето. Ще си хванеш сама рибата. Стига да не те е страх от вълните и от двама възрастни рибари. Хайде, дай да ти съберем не-щата. Ще отидем навътре в морето, като фарът ще ни е отправна точ-ка. Ще го гледаш и ще си по-спокойна.
Мария пристъпи плахо в лодката. Не ѝ се щеше да признае, че ѝ е за първи път. А желанието ѝ да хване риба, бе по-голямо от напиращият страх.
Мъжете запалиха мотора на лодката и потеглиха в морето. Младата жена стискаше някакъв парапет и се чудеше на акъла си. Васил ѝ по-даде чаша с горещ чай – да се стопли и да се отпусне малко. С брат си, в живота на сушата , се справяха добре с жените си, но в морето… идея си нямаше как да се оправи.
Приближиха фара, който вече спеше дневния си сън. Отправиха се навътре в морето, където знаеха, че има голям рибен пасаж. Другите лодки от пристанището бяха поели на север от тях. Пуснаха котвата и хвърлиха мрежата. Докато я издърпваха, усещаха тежестта от добрия улов. Мария и тя се включи. Бе излезнала от вцепенението и дори ѝ стана интересно. Успяха да напълнят всички приготвени касетки.
– Добра работа за днес – похвали ги Васил.- Браво на всички ни. Да се прибираме у дома.
Моторът на лодката изхърка и не успя да запали. Втори, трети…пети опит. Нищо. Обадиха се по радиостанцията до пристанището, като дадоха приблизителните си координати. Останаха да чакат помощ насред Нищото. На мъжете не им бе за първи път, но виждаха страха в очите на Мария.
– Хайде, Жено, докато чакаме помощта, разкажи ни нещо за твоята розова шапка. Много добре ти стои – между другото. И не се страху-вай, не си сама.
– Аз…аз съм Мария. Шапката ми е подарък от съпруга ми – Николай. Подари ми я на първата ни среща – на Никулден. От тогава сме заед-но. Имаме си дъщеричка – Лили, която е за няколко дни при майка ми. Но на всеки Никулден от тогава , вече четири години съм сама. Пътува по корабите и се връща едва по Коледа. Това е. Чувала съм, че жена на борда носи нещастие и не мога да се отърва от чувството за вина.- Мария се разплака.
– Спокойно, Мария. Такива неща се случват често.- опита се да я успокои Васил.
– Защо не ме оставихте да си ловя рибата на пристана?
– Така е било писано значи да стане. Сега ще ти разкажа една семе- йна история.- Ради я потупа по рамото.- Седни спокойно. Някога пра-дядо ни бил много беден човек. Опитвал се да лови риба, за да си из-карва прехраната. Е, не винаги в лодката на връщане е имало нещо. Един ден хванал само една риба. С нея, и без нея все била тая. По не-ведоми причини я подарил на една млада жена. Това била нашата прабаба. От тогава, всяка първа риба се подарява на първата жена, която видим на пристана. Дори да е само една. А ти винаги беше на пристанището, когато акостираме. За това ти подарявахме рибата. Дано ти е било на късмет.
Обадиха се от брега, че наблизо има кораб и ще им помогнат. Вече притъмняваше. Ставаше все по-студено. Всяка капка морска вода ся-каш се спираше върху дрехите им. Васил пусна сигнална ракета, след минута и втора. Скоро видяха и кораб, който се насочваше към тях. Чуха и шума от моторницата, която ги освети с прожектора си.
Моряците ги взеха при себе си и закачиха лодката на буксир. Всички въздъхнаха, когато се качиха на кораба. Моряците – че са спасили ня-кого, рибарите – че не останаха в морето, Мария – че ще се прибере при дъщеричкатаси.
Младата жена усети как някой я придърпа в прегръдка.През замъг-ления си от радостни сълзи, видя нейния Николай. Дали не халюцио-нираше след преживяното днес?
– Мария, какво правиш в морето? Къде е Лили? Нищо не разби-рам?!…
– Ники, обичам те. Този Никулден реших да предизвикам съдбата. Да хвана риба сама и да си пожелая да се върнеш. Е…да вярвам ли в приказката за златната рибка? Лили е при мама. Добре е. Само аз се чувствам сама без теб. Извини ме за глупавата постъпка. Не вярвах, че може да ми се случи нещо подобно. Чудо – може би? Но нали и Свети Николай е правил подаръци?
Корабът пусна котва в пристанището. Моряците ги чакаха близките им. Семействата на рибарите също бяха там. Като през шпалир мина едно малко момиченце, което в едната ръка държеше плюшен дел-фин, а с другата държеше ръката на възрастна жена.
– Татко, ти си дойде! М-а-м-о?... Бабо, и мама е тук. Ето защо не си вдигаше телефона. Всички сме тук!
Николай прегърна дъщеря си , като преди това подаде на тъща си една голяма риба. Рибата, която Мария бе хванала.
– Да си вървим у дома. Никулден е. Хайде, Момичета.
Автор: Геновева Диманова
Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 12-то издание на конкурса. Сред тях са Застрахователна компания "Асет Иншурънс" АД, бизнесменът Иван Кузманов, бургаският народен представител от ДПС Севим Али, както и:
