Какво знаех преди пътуването си до Шабла? Че това е малко градче в Добруджа, която е прочута със своите полета и реколти — неслучайно я наричат житницата на България. А още — че по пътя се виждат ветрогенератори, много-много, което навява мисли за Дон Кихот; че наблизо има езеро с лечебна кал; че пътят на моряците осветява фар на носа — най-старият и най-високият в страната. И още — че той се намира на най-източната точка на крайбрежието. Накратко, всички думи започват с „най“. И още — недалеч от Шабла е открито селище на най-древната цивилизация в Европа, по-стара от шумерите и египетските пирамиди. Как е възможно това? Ами така. Това е България, това е люлката на човечеството.

Стоейки на брега, осеян с рибарски лодки, усещах благоуханния аромат на цъфтящи треви, растящи по склона, под който започваше пясъчният плаж. Гледката беше възхитителна — от пейзажа лъхаше първична мощ, необуздана и непокорена, неосквернена от следите на човека. Цветът на водата също поразяваше — със своята ярка тюркоазена окраска край брега тя ми напомни венецианската лагуна. Отдясно се извисяваше бело-червеният фар, който толкова идеално се вписваше в картината, че нямаше сили да откъсна поглед от него. В ушите ми бучеше пикантният вятър и в един миг ми се стори, че мога да чуя историите, с които паметта му е тъй богата — за корабокрушения, пирати, рибари… Ех, да поседя тук поне още час.

Като се върнах у дома, се зарових в интернет в търсене на разкази и филми за Шабла и нейните хора. И попаднах на няколко телевизионни сюжета за една колоритна личност — бай Пешо. Точно така си представях истинския „морски вълк“. Този рибар, собственик на кръчма на самия морски бряг, шегобиец и неуморим разказвач е станал герой на много предавания и без посещение в неговото заведение вояжът из шабленските околности не се брои.

На всички гости той показва работливите си ръце — „лопати“, и заявява, че само трудът му позволява да не остарява и ще му помогне да живее повече от сто години. „Аз обещах на цяла България — значи ще живея до сто и осем“, — уверено казва той. Защо точно тази цифра — неизвестно, но звучи красиво. Също като неговото „верую“ — докато мога да излизам в морето, няма да умра.

Всяка сутрин, в четири–пет часа, Петър отплава с лодката си и лови риба, докато другите рибари още спят. Заплува далеч — до петнадесет километра, защото само там може да се хване акула, калкан и друга едра риба. „Хубавата риба ходи далеч и дълбоко, в чиста вода. Аз пръв тук започнах да ловя акула — тогава я наричаха с турската дума кепек-балък — кучешка риба.“ Веднъж му потънало веслото — тогава лодката още нямала двигател — и цял ден гребал към брега с нещо незнайно, докато жена му обикаляла край морето, вайкайки се и готвейки се да го оплаква. Казва, че светлината на фара му помогнала — без нея е много трудно да се ориентираш. Не, той не се молел — дори в минутите на отчаяние и страшна умора. „На онзи, когото не съм видял, няма да се кланям.“

Първата си лодка бай Пешо придобил преди петдесет години. Добра част от живота му е преминала в морето. С блеснали, съвсем млади, остри като шило сини очи той казва: „Защо плавам ли? Защото там, далеч-далеч в морето — Тишина-а-а.“

И замлъква за дълго, вслушвайки се в ехото на тази дума, шумоляща като камъчета по брега. Туристите, които излизат с него на риболов, казват: има три начина да се лови риба — с въдица, с мрежа и с бай Пешо. Прочутата рибена чорба и домашната ракия, както и мъдрите му думи — с всичко това той черпи гостите си в малкия си бар на морския бряг. Тайните на чорбата пази дори от близките си, но под натиска на журналист издава една от съставките: само риба — различна, прясно уловена, никакви зеленчуци, не дай Боже!

Морето е непредсказуемо. То облизва земята, изяжда я, всяка година поглъща по парче от брега, а понякога изхвърля от бедстващи кораби какви ли не съкровища. „В този район има най-много потънали кораби — обикновено на всеки двайсет години се случва нещо. Помня един случай — вълната донесе направо до дома ми купчина портокали. Корабът заседнал, наклонил се и когато го люлеело, вълните отмили много кашони с портокали. Няма да повярваш — онова лято тук се появи портокалова ракия!”

Друг път рибарското селище се радваше на телевизори, печки, хладилници със замразено пилешко месо — имаше дори велосипеди на този кораб. „А веднъж в морето видях много-много плаващи дъски — явно вълната ги беше отмила. В онзи ден забравих за риболова и натоварих лодката с дъски — много ми влязоха в работа за строежа на къщата.

“От екзотичните дарове бай Пешо си спомни и за кравите. „Да, бил съм свидетел как от морето вадеха живи крави и прасета. Можете да не ми вярвате, но това е факт.“ Още по-интересна е историята с кокаина. Явно мафията изпратила сандъци с контрабанда, надявайки се „свои хора“ да ги изловят, но морето решило по своему и ги изхвърлило на брега. Разбира се, извикали полицията, кокаинът бил прибран, а на мафията не ѝ останало нищо друго, освен да си хапе лактите.

Някои трезвомислещи хора казват за Петър с думите на поговорката: „Луд умора няма“. А може би това е от завист? Други, които разбират нещо от живота, се изказват за него така: Голям човек! Баш майстор! Зорба Шабленски! Каквото и да говорят, животът му дава множество поводи за размисъл, а отношенията му с природата — чувство на уважение. Този човек е разбрал, че никой не е печелил борба с морето, и е успял да го почувства така, както на мнозина не е дадено. Когато уважаваш тази стихия, когато разбираш настроението на нейния вятър — можеш да научиш много. Например това, че успехът не идва без труд. Че е важно да не спираш, да не се носиш по течението, да не обръщаш внимание на възрастта — в крайна сметка това са просто цифри.

Морето дава знанието, че дори потъналите кораби могат да дадат нещо полезно — поне щипка препитание за утрешния ден. Морето се променя всеки миг, и в същото време няма нищо по-постоянно от линията на хоризонта — нишката между небето и морето, опъната толкова силно, че никога не провисва. Единството на мигновеното и вечното — тази истина с дълбоки бръчки прорязва вълните и онези, които умеят да слушат морето, я разбират.

Ето вече няколко дни гледам предавания за Шабла, за нейните хора и техните истории, а в главата ми непрекъснато звучи дрезгавият летящ глас на Род Стюарт, неговото Sailing — все ме зове нанякъде. И изплува тъга по ветроходите, по тези странници на моретата. Самотно бродят те по моретата, тъгуват по сушата, но щом влязат в пристанище, вече подготвят платната за следващото пътешествие, защото не могат да живеят без вятъра на свободата. А свободата винаги има привкус на самота. Навярно в това се крие романтиката на изчезващата, най-странната и най-самотната професия — пазителят на фара, пазителят на светлината. На писателя — също такава самотна птица — това е добре известно. Но така ни се струва на нас, хората на почвата и земята. Обаче за морските души е пределно ясно: до морето е невъзможно да бъдеш самотен.

Има песни, които се настаняват вътре завинаги, промъкват се под кожата. Това е една от тях.

I am sailing, I am sailing,

home again 'cross the sea.

I am sailing, stormy waters,

to be near you, to be free.

 

Автор: Ирина Пожарицкая

Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 15-ото издание на конкурса. Сред тях са Kaufland, Супермаркети Болеро, Медицинска лаборатория “ЛИНА”,  Лукойл България