Сутрините на това място бяха специални. Миришеха на море, стоплено от изгрева. Море, събрало в себе си дъжда. Море, което приютяваше разноцветни водорасли и позволяваше на солта да се носи по повърхността му, като малка бяла фея. Над него невидимо плаваха въздишките на минали посетители, които щяха да дойдат отново. Вятърът бе върнал всяка разместена от детско краче песъчинка на мястото ѝ. Плажът не пареше както обикновено по средата на летния ден. Събуждаше се чист и хладен, по-сияещ от всякога.

Ала вечер, когато слънцето, улисано в играта на криеница, откриваше своето тайнствено кътче и броеше чак до следващия ден, красотата на това място си отиваше. Заспиваше, заедно с морските обитатели, жителите и звездите. Сивкавият, призрачен фон надделяваше. Морето ставаше неспокойно, подобно дете, което се страхуваше от тъмнината. Пясъкът позволяваше на студената морска вода да попие дълбоко в него, оставяйки тъмни петна по повърхността му. И там, насред сърдития образ на нощта, нещо се извисяваше над цялата морска шир. Нещо бе забито с дървени греди в пясъка и не помръдваше, дори и при най-бурния вятър. Нещо стоеше войнствено и смело под тежестта на тишината, която носеше.

Търговците, които бяха наети отскоро и все още не бяха достигали плажа с лодките си, биха казали, че това е голям приветстващ знак за всички посетители, дошли по суша и море. Грешаха, беше предупредителен знак. Онези палави млади момчета, които се хвърляха във водата заради една целувка и стигаха до средата на морето, биха казали, че листите върху голямата дървена дъска са обяви за работа или запознанства. Но и те грешаха, бяха „обяви” за отминал живот. А що се отнасяше до жителите на морското градче, те знаеха истината и никога не грешаха в историите си за него. Таблото със скръбните вести за всички загинали моряци, капитани, кормчии, механици, боцмани, рибари…

За да не се измени от климатичните условия, хартията с ликовете на мъжете беше ламинирана и здраво прикрепена с пирони към дъската. Най-отгоре на таблото стоеше дебела летва, белязана от пирограф. На нея пишеше: „Помни“. Тази проста, повелителна дума се загнездваше в сърцата на всички, които пазеха образите на мъжете някъде в умовете си, заедно с уханието им, усмивката им, желанието за живот. Заставаше като тежък камък в гърлото на хората, които само прокарваха поглед по изобразените лица. Символизираше неизречено обещание, напомняше неизпълнен дълг.

Скръбните вести носеха формално името си. Снимките бяха изцяло лишени от скръб и трагизъм. Мъжете на тях не бяха сериозни, съзнаващи опасностите на работата си, стремящи се към слава. Мъжете дори не бяха мъже. Бяха пораснали момчета със засукани мустаци и оформени бради. Някъде между прошарените им коси се криеха истории, които бяха запазили само за себе си. Белезите по скулите и веждите бяха от пиянски нощи, игри на карти, кутии цигари и боричкания. Очите, взети заедно, образуваха приказно поле, насред което се виждаха лошите герои, които биваха победени, приятелствата, които заздравяваха още повече след някое-друго отнесено наказание, работата, която каляваше характера и караше гърлото да преглътне недоволството, принцесата, която претърпяваше метаморфоза и се превръщаше в спътница и майка, разходките и лутанията, породени от чисто момчешко любопитство и от чувството, че си свободен и млад.

На челата им се четеше страх. Невинност. Наивност. Колебание. Стремеж. Смелост. Сила. Примирение. Бунт. Ала напук на всичко това, усмивката крещеше: Желание! Желание за непознати места. За неописуемата гледка на сливането между морето и небето. Поренето на вълните. Вятъра, издуващ платната. Облаците, които почти можеш да докоснеш, ако се протегнеш. Желанието за човека-амфибия на възвишено, емоционално ниво.

Сред преминаващите покрай таблото минувачи и тези, които се улисваха по неблагосклонната обща съдба на мъжете, ала след това си тръгваха, имаше две момчета, които оставаха всеки път. Всеки ден. В тях таблото имаше сигурна опора, ако нещо неприятно се случеше с дебелите греди, които го държаха.

Марио и Хавиер посещаваха плажа следобед. Тогава хората бяха по-малко, а морето – по-спокойно. Заставаха един до друг, в една линия с подпорите на таблото, и се взираха с часове в размиващата се морска граница. Пъхнали ръце в джобовете си, дълго време наблюдаваха платноходките и параходите. Вятърът се заиграваше с кичурите коса на Хави и превръщаше тениската на Марио в бял балон.

Майките им ги очакваха вкъщи, приготвили топла вечеря, готови за приятен разговор. Бащите им висяха на таблото, орисани да гледат към морето завинаги. Когато Хари чу новината за баща си, не повярва на казаното. След това се разплака. Разхвърля стаята си, запрати тежки предмети през прозореца, благодарение на адреналина в кръвта си. Развика се, заблъска стените, а после просто коленичи на земята, сви се на топка и остана да лежи, плачейки в тишината. Когато Марио разбра, че баща му никога повече няма да хване дръжката на вратата, го понесе стоически. Стисна зъби и не разхлаби челюстта си със седмици. Няколко сълзи изпълниха очите му, но той побърза да ги премахне. В редките случаи, когато говореше, говореше странно. Сякаш закачаше тежести на върха на думите си и те пропадаха дълбоко в сърцата на слушателите.

Момчетата бяха различни, защото бащите им се различаваха. Но въпреки това една клетва ги обединяваше. Щом научиха за смъртта на моряците, Хави и Марио си стиснаха ръцете и си обещаха, че поне веднъж ще излязат в откритото море и ще почетат бащите си подобаващо. Затова подготвиха моторната лодка, сбогуваха се със семействата си и взеха най-важния багаж със себе си – предмети, принадлежали на мъжете, които ги изпратиха от таблото с кротка усмивка.

Приятелите пътуваха бавно. Наслаждаваха се на всяка капка вода, която попаднеше върху кожата им, на слънчевите лъчи, които ги събуждаха, пареха лицата им и галеха косите им преди сън, на звездите, които водеха в различни посоки, образуваха съзвездия и светеха със собствен блясък, на безкрайността, в която се губеха и заради която разбираха огромната любов на бащите си към морето.

Беше свежо утро, когато Марио дръпна спирачката, лодката спря и започна да се поклаща от вълните. Действително бяха насред морето, на километри от брега и таблото.

  • Мисля, че мястото е подходящо – подхвърли Марио, а Хави кимна с глава.

Всеки се зае да развързва собствената си торба, в която бе събрал някои от любимите вещи на баща си. Разбира се, повечето бяха наредени около малки олтари в къщите на момчетата, ала по-специалните трябваше да идат в морето. Да се спуснат във водите му и магически да се приземят при телата на загиналите.

Хави пръв разтвори малката кожена торбичка. Лодката се поклащаше в пълна тишина, носена от морето. От време на време някоя голяма вълна се разбиваше с плясък в корпуса ѝ и я отпращаше далеч, ала не след дълго тя възвръщаше спокойствието си. Марио гледаше торбичката с лице, изсмукало всичката мъка от сърцето му. Всеки момент Хави щеше да извади малко късче болка и то щеше да се стори толкова близко на Марио, колкото никое друго на този свят.

  • Подарък от дядо – усмихна се Хави и разтвори ръката си, за да покаже стар часовник с верижка. – Когато бил малък, за един рожден ден, баща ми отишъл със своя баща в един антикварен магазин. Дядо му казал: „Огледай се и вземи първото, което привлече погледа ти“. Татко се упътил към един прашен рафт и, за съжаление, дървеното корабче и този часовник били един до друг. – Хави прокара пръст по очуканото стъкло и се загледа в тънките стрелки отвъд него. – Татко не могъл да реши и дядо го направил вместо него. „Не винаги ще имаш място в багажа или дрехите си за дървен кораб“, казал му. „Но ми се струва, че този часовник ще пасне идеално на лявото ти джобче. Така ще си спомняш за мен и ще ме носиш в сърцето си, където и да си…“ – Една сълза се отдели от крайчеца на окото на Хави, ала той я улови с пръст и я хвърли в морето. – Виждаш ли? – обърна се към приятеля си, сочейки едва различимите букви на циферблата. – „Каравела“. Затова корабчето и часовникът са споделяли рафт…

Хави подържа тежкия метал за кратко, след което му позволи да се изгуби от поглед, потъвайки в морските дълбини. Може би след смъртта на баща си бе станал свръхчувствителен, защото можеше да се закълне, че чу тупване на дъното и един радостен глас, който предизвика вибрация на повърхността. Ред бе на Марио да развърже своето платнено чувалче със спомени.

  • Обичаше да пуши, когато беше весел – каза той и подаде на Хави дървена лула с избеляло покритие. Момчето я пое и прокара пръсти по резките. – След вечеря играехме карти – само аз, той и лятната нощ. Някъде по средата започваше да се смее и се смееше толкова заразително, че се присъединявах, без да знам причината. После ставаше, палеше лулата и пушеше доволно, с червените си бузи… Наричаше ме измамник, казваше, че от мен ще стане добър играч. Потупваше ме по рамото и си лягаше. Беше просто устроен човек – гордееше се с всичко, което направя… Гордееше се само заради това, че съм му син…

Крива усмивка се изписа на лицето му. Тръсна глава в опит да се отърве от миналото. Извади камъка, който бе взел от вкъщи, заедно с парче канап, и го върза за лулата. Дървото се спусна стремително надолу, където се удари в дъното и сякаш хиляди истории, горди погледи и топли нощи се разпръснаха по дъното, в търсене на своя господар.

  • Дръж! – Хави хвърли малка метална запалка към приятеля си и кимна с глава. – Хвана ме да пуша, малко след като започнах. Излязох на верандата с първия си пакет цигари и се наслаждавах на това, че съм голям и правя каквото правят всички. Сподели, че ме е наблюдавал две минути, докато се обърна към вратата и го забележа. Загасих цигарата, а той извади нови две от пакета и взе да пуши заедно с мен. Мълчахме, гледахме луната, гледахме морето. Накрая татко се раздвижи и каза: „Хубави са. Майка ти да не разбира…“

Твърд, момчешки смях дойде от лодката. В него се долавяше силна емоция, за която правилни думи не съществуваха. Тя беше изтъкана от звуци, които се чуваха или оставаха да кънтят в човешката душа. Хави пусна запалката във водата, а Марио изпробва монокъла, който бе извадил от торбичката. В далечината прелитаха чайки.

  • Това беше любимата вещ на татко, когато тръгваше на път. Веднъж го попитах защо, а той отвърна: „Защото мога да гледам към вас, когато се отдалечавам с кораба. Защото мога да гледам към звездите винаги, когато изгубя пътя. И защото мога да открия нов хоризонт, когато старият вече избледнява.“ Понякога се прибирах тъжен, той ми го връчваше и ме караше да погледна през него, за да видя, че съществуват и други пътища, по които един мъж може да поеме и да бъде щастлив.

Хави погледна към далечните брегове, преди Марио да вземе монокъла и го хвърли в морските води. Торбичките също трябваше да се озоват на дъното, защото бяха служили дълго време на моряците. Излющени, скъсани и кърпени, те запазиха последното нещо, което им помогна да потънат. За Хави това беше кутия със семейни снимки – празненства, грандиозни завръщания, раждания, приключения по вода… За Марио това беше сувенир – метален корабен рул на стойка. Символ на призванието на един моряк и способността на един баща винаги да открива пътя към дома.

Момчетата останаха с празни ръце. Лодката се поклащаше, слънцето огряваше лицата им, а вятърът развяваше косите им. За момент те изгубиха представа за времето, забравиха къде са и накъде са се отправили. Почувстваха притегателната сила на морето – дълбокото синьо море, което криеше толкова тайни и беше толкова зловещо красиво. Чайките изчезнаха, бреговете в далечината изчезнаха, облаците изчезнаха. Момчетата се носеха по вълните право напред – към небето, към хоризонта, към свободата, вечността, непознатото, но вълнуващото. Тогава разбраха защо бащите им бяха избрали моряшката професия, защо обличаха униформите си, слагаха шапките си и пътуваха към незнайното, защо ги оставяха отново и отново, защо пропускаха първите им стъпки, думи и любови… Бащите им бяха моряци. Бяха безсмъртни и завинаги влюбени в морето.

Хави и Марио се прибраха късно вечерта. Ресторантът край брега работеше и те седнаха при група приятели, за да се почерпят с тях. До края на работното време в ресторантчето стояха две момчета с тайнствени усмивки, които се шегуваха, намигаха, играеха карти като истински измамници, танцуваха като истински джентълмени и пушеха с наслада.

Ако някой наблюдаваше тези две момчета отстрани, би казал, че бащите им продължаваха да живеят чрез тях.

И ако някой се бе заел да изследва морското дъно ден или два след тяхната среща, щеше да открие ръждясал часовник. Дървена лула. Запалка. Монокъл. Кутия със снимки. Метален рул. И две потънали момчешки сърца…

 

Автор: Славея Стефанова Семова

Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 12-то издание на конкурса. Сред тях са Застрахователна компания "Асет Иншурънс" АД, бизнесменът Иван Кузманов, бургаският народен представител от ДПС Севим Али, както и: