Бай Ставри стана още преди изгрева. Така е при рибарите - денят започва, когато останалите още сънуват. Трябваше да излезе с лодката, защото времето се сменяше, а морето не чака. Синоптиците друго разправяха, но той не вярваше на такива - вярваше на въздуха, на миризмата на вълните, на онова особено напрежение, което усещаше в костите си, когато морето се готвеше да покаже силата си. И като споменахме косите му, някога гарвановочерни, сега бяха прошарени, но все така гъсти, сплъстени от вятъра и влажния солен въздух. Беше се подстригал късо, без излишни церемонии и суета. Беше висок мъж, прегърбен от годините, прекарани в борба с морето.
Гърбът му корав като дъските на стара лодка, а ръцете - жилести и набраздени от мрежите, които бе пускал цял живот. Кожата му беше тъмна, загрубяла от слънцето и солта, а лицето - набраздено от бръчки, дълбоки като следи от въжета върху мокър пясък. Очите му, светли и пронизващи като утринното море, бяха свикнали да гледат в далечината - все търсеха нещо, предвиждаха времето, дебнеха бурите. Стъпваше тежко, но сигурно, сякаш винаги усещаше движението на земята под себе си, макар и да предпочиташе люлеенето на лодката.
Докато завързваше възлите на мрежата, до него се появи младокът - Павката, момче от града, дето се мислеше за рибар, защото дядо му някога бил такъв.
— Бай Ставри, ще излизаш ли днес? Вчера гледах прогнозата, май ще има буря.
Старият рибар не вдигна глава, само издърпа въжето още веднъж, за да е сигурен.
— Морето не те чака. Ако закъснееш, губиш. Ако сбъркаш, плащаш.
— Ама няма ли да е опасно?
— Всеки рибар знае - когато морето е спокойно, значи крои нещо.
Павката преглътна. Не беше сигурен дали старецът се шегува или просто не се интересува дали ще се върне.
Ставри се качи в лодката, запали мотора и излезе навътре. Водата беше гладка, но той усещаше, че няма да е така още дълго. Закачената на кърмата икона на Свети Никола поклащаше блясъка си върху дървото, докато лодката разрязваше вълните.
Когато стигна мястото, където бе пуснал мрежите си, спря двигателя и започна бавно да ги издърпва. Нямаше бързане. Никога не бързаш, когато си в морето. Бързането е за хората на сушата, дето гонят часовници и автобуси.
Беше прибрал последната част от мрежата, когато вятърът смени посоката. Оня младок беше прав - идеше буря. Нищо. Щеше да издърпа и другата мрежа набързо и да тръгне обратно.
Но когато дръпна въжето, усети, че нещо не е наред. Прекалено тежко беше. Или беше хванал много риба, или нещо беше оплело мрежата. Дръпна още веднъж и лодката се залюля.
— Майната ти… - измърмори той и заплю вълната, която се заби в борда.
Знаеше какво трябва да направи – ако мрежата беше закачена за нещо, нямаше време да се
бори. Трябваше да я отреже и да се прибира. Но рибарят в него не искаше. Тая мрежа не беше евтина. И не беше просто мрежа – беше начинът, по който хранеше себе си и жена си.
Дръпна още веднъж. Вятърът се усили и вдигна време.
— Вълните не се интересуват от това как се чувстваш. Ще дойдат, ще разбият всичко и ще се приберат обратно, сякаш никога не те е имало.
Бай Ставри знаеше, че ако не тръгне сега, след половин час вече нямаше да има избор. Стомахът му се сви, но ръцете му работеха - ножът сряза въжето с едно движение, а той дори не погледна как мрежата потъва. Завъртя лодката и даде газ към брега.
Бурята го настигна наполовина. Вълните го удряха отстрани, а дъждът брулеше като игли в лицето му. Лодката скачаше като изплашен кон.
— Когато си в морето, разбираш колко малък си всъщност. Когато се върнеш на сушата, гледаш хората и се чудиш, как може да се мислят за толкова големи.
Ставри не се бореше с морето. Само грееше двигателя и държеше курса. Морето не обича хора, които се опитват да му наложат волята си.
Когато най-накрая видя светлините на рибарското селище, въздъхна тежко. Беше мокър до кости, студът се беше впил в старите му стави, но беше жив.
Павката го чакаше на кея.
— Бай Ставри! Леле, добре че се върна! Какво стана?
Старият рибар завърза лодката, махна шапката си и изстиска водата от нея.
— Морето не е романтика, не е свобода, не е песен на чайки. Морето е работа, риск, пот на челото и страх в стомаха. Всичко друго са приказки на хора, които никога не са били далеч от брега.
После го потупа по рамото и тръгна към кръчмата до кея. Нуждаеше се от топло вино. И от някой, който да чуе, как за малко да се удави. Защото рибарите така правят – ако си оживял, значи е просто още една история за разказване.
Автор: Инна Господинова
Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 15-ото издание на конкурса. Сред тях са Kaufland, както и Супермаркети Болеро и Медицинска лаборатория “ЛИНА”.
