Мальчо

Зимата връхлетя Бургас като лоша вест. 1936 – та беше от ония години, които не питат дали имаш сили. Студът слизаше от небето направо в костите, а леденият вятър откъм Сарафово режеше дълбоко, сякаш градът беше застанал насреща му без палто. По стария дървен кей дъските бяха твърди като камък, хлъзгави от сол и скреж. Нощем въжетата на лодките издаваха скърцащ звук и приличаха на старци, които не могат да заспят.

В рибарския квартал край пристанището, сред ниски бараки с покриви от керемиди и ламарина, и в пристроени складове хората живееха на ръба между глада и надеждата.

Там се знаеше кой какъв рибар е: кой лови с мрежа, кой с въдица, кой е добър само при спокойно море и кой влиза и в буря. Мъжете ставаха рано и се шегуваха рядко. Понякога се събираха в малкото кафене, за да обсъждат времето, морето и цените. Докато кафето и евтиният тютюн им помагаха да преглъщат житейските несгоди, то пристанището, от което тръгваха и се връщаха лодките, им беше олтар.

Жените на свой ред перяха, готвеха, кърпеха и сушаха мрежи, чакаха мъжете си. Сутрин се срещаха край чешмата и узнаваха кой е болен, кой не се е прибрал от морето, кой дължи пари и коя жена очаква рожба.

А децата растяха бързо. По-малките играеха край пристана. Големите носеха мрежи, чистеха риба, палеха печки и гледаха малките. Детството им беше кратко.

В рибарския квартал живееше и Мальчо. Момче на тринадесет – слаб и издръжлив като мачта. Лицето му беше издължено и бледо, сякаш повече бе расъл на вятър, отколкото у дома, край огъня. В тъмните му очи се четеше сериозността на дете, което трябва да работи, вместо да играе. Ръцете му съвсем не приличаха на ръцете на безгрижен малчуган, напротив бяха груби, напукани, с порязвания от влакната на мрежите.

Животът го бе научил да не се оплаква. Носеше едни и същи дрехи през цялата зима: вълнен пуловер, плетен от майка му, грубо яке с изтъркани лакти, панталон, втвърден от сол и големи, тежки ботуши, носени някога от баща му. Миришеше на въглища и мокро дърво.

Баща му, Пенка̀ла, изчезна в буря преди три години. След себе си остави въдица с отчупен връх и неплатен дълг към Димо Грамадата. Майка му, Гергана, работеше в пералнята на улица „Александровска“, където парата от казаните правеше въздуха тежък и лепкав, но каквото и да донесеше, морето сякаш отнасяше двойно обратно. Парите никога не стигаха.

Мальчо имаше и сестра Лина. По-малка от него с шест години, крехка като морска черупка, с кожа толкова бледа, че изглеждаше, сякаш тази зима ще ѝ бъде последна. Нощем кашляше сухо и едва си поемаше дъх.

Лекарят, доктор Сираков, каза кратко:– Лекарствата ще помогнат, но са скъпи. Ще трябват поне петдесет лева за първата част на лечението. Ако ги съберете до пролетта, детето ще живее. Иначе… – и не довърши, само свали шапка.

Майката наведе глава. Не знаеше как да каже, че няма дори пет. Умореното ѝ сърце потръпна в усещане за безсилие. Синът ѝ я прегърна и реши колкото и бурно да е морето да излиза всеки ден, докато събере нужната сума.

Всяка сутрин слизаше на кея преди чайките. Вятърът го щипеше по лицето, ламарините на бараките пееха тъжните си зимни песни, а вълните се блъскаха една в друга като кучета, пуснати от верига. Но Мальчо стоеше, мълчеше и чакаше рибата да клъвне. Понякога хващаше дребосъци – сафрид и цаца, които продаваше за стотинки. Друг път не хващаше нищо. Въпреки всичко не се отказваше, защото всеки лев беше ден живот за Лина.

Случваше се жените от квартала да му дадат парче топъл хляб. Друг път някой оставяше до вратата им дърва. Баба Недка, която живееше две бараки по-надолу, носеше захарчета на Лина. Но никой не можеше да му даде нужните пари. Всеки едва се справяше със собствените си зими.

Славчо Файтона го наблюдаваше как излиза по тъмно и се връща със замръзнали ръце. Една вечер му предложи работа:

– Момче, мога да те взимам да ми носиш въжетата и да чистиш колелата.

– Ако работя при теб, няма да стигам до морето навреме – отказа Мальчо и се загледа в чайките.

Птиците търсеха храна по брега, а това беше един от първите знаци, че студът „захапва“. Ех, само да не беше толкова жестока тая зима! Печките горяха денонощно, дрехите съхнеха бавно и хлябът се режеше на тънко. Мъжете често се прибираха с празни рибарски кошове под мъчителния вятър. А старите жени хвърляха сол по праговете, за да омилостивят морето.

– Бате, ако оздравея, ще ме заведеш ли до брега? – попита веднъж сестричката му, докато стискаше одеялото.

Той кимна, но думите се запечатаха в ума му. На следващата сутрин излезе по тъмно. Срещна го Рачо трите пръста, наречен така заради инцидент с нож и сафрид в младостта му.

– Момче… – поклати глава Рачо. – Тоя студ къса кожа. К`во дириш тука?

– Лина пак кашля – отвърна Мальчо тихо. – Трябва ми голяма риба. Не цаца.

Рибарят го погледна със старите си, уморени от бурите очи и рече:

– Не голяма риба ти требе, момче, а чудо.

Чудо този ден така и не се случи. Момчето улови две скумрии и побърза да ги занесе на Димо Грамадата. В рибарските среди всеки знаеше търговеца с гладко сресана коса и палто от истински кашмир. Той говореше малко, броеше бързо и пиеше кафе толкова силно, че можеше да съживи и удавник. Понякога беше жесток, друг път – щедър като светец. Зависи кой стоеше пред него. Търговецът никога не купуваше улов на загуба. За дребната риба плащаше малко. За едра малко повече, но само ако я смяташе за „годна“.

– Момче, за тия дребосъци не мога да ти дам повече от лев и нещо – отсече Грамадата, докато оглеждаше улова.

Лев и нещо, а му трябваха петдесет… Мальчо пое парите и едва се въздържа да не каже нещо остро. Не биваше. Димо на съмнало и на мръкнало можеше да поиска да му върнат бащиния борч. От де щяха да ги вземат пък тия пари никой не знаеше… Момчето стисна зъби и тръгна обратно към морето. Страхът да не загуби Лина притискаше гърдите му. На раменете му тежаха не водораслите, които се заплитаха по въжетата, а времето. Заредиха се тежки дни.

На 29 – ти декември студът удари с пълна сила. Температурата падна под минус десет – рядкост за Бургас. Вятърът приличаше на болен цигулар, а мъглата беше толкова гъста, че човек можеше да я гребе с шепи. Рибарите тревожно гледаха морето с цвят на стомана и останаха по бараките.– Днес няма риба – казаха си те. – Морето е ядосано.

Но Мальчо обу мокрите ботуши на баща си, взе въдицата и тръгна. Часове минаха, без нищо да клъвне, а дъхът му излизаше на бели облачета. Пръстите му се вкочаниха, устните посиняха, но той продължи да стиска въдицата, сякаш в нея държеше живота на сестра си. Струваше му се, че дочува ехото от далечен вик на рибар, чийто глас приличаше на гласа на баща му. И точно когато отчаянието го превзе, въдицата се огъна рязко. Момчето усети силно дръпване, после второ и заби пети в замръзналите дъски. Въжето свистеше. Напуканата кожа по дланите го болеше, но той не се отказа. Усещаше тежестта под вълните, захапа устни и опъна въжето.

А морето ревеше страховито. Вятърът го блъсна в гърба и едва не го повали във водата. Солените пръски стигнаха очите му, но Мальчо издържа. Последен тласък, последно дръпване и един огромен лаврак, с люспи, блестящи като монети се показа. Малкият рибар го гледаше като чудо. Това беше улов, който излизаше веднъж на зима и то само в историите на старците.

Когато стъпи на брега, целият квартал се събра. Рачо трите пръста зацъка с език и му рече:

– Мальчо, знаеш ли какво си хванал?– Знам – едва изрече момчето, защото гърлото му беше замръзнало. – Пари за сестра ми.

Силите му стигнаха колкото да занесе рибата при Димо Грамадата, който стоеше пред кантара си. Мъжете го наобиколиха. Търговецът огледа улова, повдигна вежди и каза:

– Хм… добър екземпляр. Три килограма и нещо.– Колко ще ми дадеш за него? – попита Мальчо.– Трийсет и пет лева.

– Тая риба струва поне петдесет – обади се Рачо трите пръста зад гърба му. – Не ставай циция, Грамада! Момчето се бори за сестра си.

Тълпата зашумя. Жените настояваха „Пусни му повече“. Децата гледаха рибата със зяпнали уста. Търговецът въздъхна тежко и запали цигара. Мисълта му се плъзна назад, към годините, когато мечтаеше да стане футболист. Но животът го дръпна за ръкава и му показа сергията, а не игрището. Топката остана за другите. Той започна да тича след хляба. Вгледа се отново в момчето пред себе си и размисли. Осъзна, че не винаги печалбата е всичко и рече:

– Добре, петдесет лева. Но тази зима вие всички ми дължите услуга.

И плати. С парите Мальчо взе брашно и малко дърва. Същата вечер купи лекарствата. Лина започна да ги пие и заспа за първи път от месеци по-спокойна. Брат ѝ седеше до леглото и гледаше как диша равномерно. А майчицата им се усмихваше. От следващия ден кашлицата, така упорита през цялата есен, започна да отслабва. Лина поиска лист и молив и пръстите ѝ зарисуваха. На листа се появи първо слънцето, после морето, накрая малък рибар, който стискаше въдица с отчупен връх.

В рибарския квартал се говореше още дълго за момчето, което се бореше срещу студ, глад и мъгла, за рибата, която морето му даде и за търговеца, който противно на природата си отстъпи. В дома на Пенка̀ла все по-често започна да се чува смях. Бузките на Лина порозовяха, пръстите ѝ продължиха да рисуват. А Мальчо започна да помага на Славчо Файтона. Носеше въжетата, чистеше колелата, които режеха калта по улица „Александровска“, държеше юздите и наблюдаваше света.

От файтона светът наистина беше различен. Миришеше на кожи от норка, на тютюн и скъпи парфюми. Понякога се чуваше приглушен и възпитан смях и ръкавици от мек велур докосваха седалката. Дамски гласове говореха за зима във Виена, за нови платове, за захар, която пак щяла да поскъпва. Мъжете пък обсъждаха търговията в Одеса и Цариград, и образованието на децата си.

Файтонът често спираше пред сладкарница „Централ“. Оттам се носеше мирис на ванилия и шоколад – такъв, какъвто Мальчо никога не бе опитвал, но вече познаваше по сладкия дъх. Вътре добре облечени деца хапваха торта, майките им се усмихваха, бащите им отпиваха кафе с ром. А той стоеше със Славчо отвън, със стиснати ръце в джобовете. Двамата чакаха на студа, докато богатите им клиенти не ги наемеха отново, за да ги отведат бързо до топлите домове. Возеха собственик на рибни складове, притежател на мелница и шивачница, износител на въглища и зърно, млад художник и архитект. Понякога ги придружаваха изискани дами и деца, които държаха красиви книги и играчки.

Вечер Мальчо разказваше на майка си и сестричката си какво е видял. Лина слушаше внимателно и ръцете ѝ хващаха листа и молива. Рисуваше това, което батко ѝ разказваше, сякаш го виждаше през неговите възхитени очи. Майка му се натъжаваше, че момчето ѝ е принудено да работи. Колкото и да се стараеше, тя не можеше да осигури сладостите от живота на заможните бургазлии. Чувстваше слабост и посрещаше изгревите с напоена със сълзи възглавница.

Една сутрин Мальчо взе рисунките със себе си. Показа ги на Славчо и двамата решиха да опитат да ги продадат на някоя добра душа във фризьорския салон или в магазина за платове. Уви нито една от богатите дами не спря очите си върху лодките, мрежите и морето, нарисувано с молив. На другия ден във файтона се качи красива жена. Погледът ѝ се спря върху рисунките, внимателно завързани с канап. Тя не издържа на любопитството и дръпна канапената връв. Внимателно разгледа това, което Мальчо нарочно бе оставил върху удобната седалка. По лицето ѝ се появи усмивка.

– Ти ли си ги рисувал? – попита тя малкия файтонджия.

– Сестра ми, Лина, госпожо – отвърна момчето.

Дамата замълча за миг и бавно изрече:

– Бих желала да ги задържа.

После поръча на Славчо да кара към книжарницата на Велчев. Накупи моливи, боички, няколко блокчета и ги подаде на Мальчо.

– За сестра ти. Ще очаквам да ми покажеш следващите ѝ творби – каза му кротко.

– Много благодаря, госпожо! – прие подаръка замръзналото момче.

Оказа се, че дамата е архитект Мария – Луиза Досева – Георгиева. Тя прибра първите рисунки без да му даде пари и без празни обещания. Но след два дни донесе бисквити и локум в дома на Пенка̀ла. Помилва малкото момиче, разгледа и похвали пъстрите рибки, изпълнили едното блокче. Първа откри таланта на Лина, която лека-полека възвръщаше здравето си, но в сърцето ѝ се зароди желанието да помогне и на брат ѝ. Купи му ръкавици и топъл шал, донесе му интересни книги.

– До кой клас си учил, момче? – изненадващо го попита тя.

– До четвърто отделение, госпожо. След смъртта на тате трябваше да помагам на мама, за да се препитаваме. Започнах пети клас, но…

– Но прекъсна?

– Наложи се – смутено наведе глава Мальчо. Срам го беше да признае, че когато минаваше край училището чуваше звънеца и тъгата го изпълваше. Искаше да стои на чина, до съучениците си, но морето го бе записало в своя клас.

– Искаш ли да продължиш? – попита Досева.

– Да.

Тази дума бе достатъчна на архитектката. Тя осигури учебници, тетрадки и моливи. И малкият рибар започна да допълва знанията си. Денем работеше, вечер учеше. Постепенно разказа на благодетелката си за всичко, което го мъчеше. Тя забеляза, че той смята бързо, разбира от тежести, мерки и цени. Животът го бе учил на неща, които не се решават с писалка. С правилните хора до себе си би стигнал далече. И реши да застане зад гърба му.

Понякога пътуваше заедно със съпруга си, с когото обсъждаха проекти и разглеждаха чертежи. Говореха за строежа на Морското казино, за световните тенденции в строителството на сгради. Славчо почти не обръщаше внимание на приказките им, но момчето до него напрягаше слух да чуе всяка дума. Неусетно Мальчо започна да мечтае за друг живот. И тъй до последния зимен ден на 1937 година, в който госпожа Досева поръча да я заведат в дома на Пенка̀ла.

Видната архитектка донесе нови дрехи и лакомства, и дълго говори с майката на Лина и Мальчо. Обясни ѝ, че би могла да промени съдбата на малкото ѝ момиче чрез благотворителната организация „Милосърдие“ или чрез женското дружество „Самосъзнание“, в които участваше. Обеща ѝ да отдалечи сина ѝ от несгодите на рибарството и да му помогне да продължи по пътя на знанието. Вдовицата на Пенка̀ла дълго мълча. Най-накрая склони. Вече не приемаше съдбата си за неизбежна. В сърцето ѝ се бе родила непоколебимата воля да даде на децата си живот, по-добър от своя.

Дойде пролетта. С първата трева край кея се появи и обещанието за промяна. Лина възвърна силите си и продължи да рисува вълни в смарагдово зелено и чайки с разперени крила. Мальчо бързо навакса пропуснатото време, натрупа нови знания и започна да мечтае смело. Виждаше се като бъдещ техник и инженер на кораби. Но останеше ли за малко свободен, тичаше към пристана с въдицата на баща си. Половината от уловената риба носеше на покровителката си, благодарен за стореното добро. А в душата му се настани тихата убеденост: чудото винаги е близо, стига само да вярваш и да вървиш неотклонно напред, като морето, което неуморно се връща към брега.

 

Автор: Ивелина Димитрова Радионова

Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 15-ото издание на конкурса. Сред тях са Kaufland, както и Супермаркети Болеро и Медицинска лаборатория “ЛИНА”.