Отключих вратата и влязох. Кръчмата си изглеждаше така, както я бях оставил. Имаше още какво да се почисти, но пак беше по-добре от вчера. А вчера, когато влязох за първи път след завръщането си, не знаех от къде да започна. Вярно - около девет години тук жива душа не беше влизала, но малко или много човек винаги се надява докато го е нямало, природата да не си е възвърнала много от мястото, което той е взел назаем от нея.

Да, ама не. Целият ден изкарах в чистене, че вечерта гърбът ме болеше като на стар човек. И въпреки това днес все още имаше тук-там по някоя паяжина, която в бързината бях пропуснал. Довечера щях да се разправям с тях. Иначе всичко друго беше готово. Сутринта заредих необходимите неща и се бях отбил край кметството да оправя работите за повторното отваряне на кръчмата. Чиновничето, което отговаряше за тая работа, като чу за какво съм тук, ме погледна с отегчен поглед.

“- На Васил Караиванов съм син - пробвах се да разчупя неловката тишина - Ако го знаете.”

Изненадах се - като бях малък, практически всеки срещнат знаеше Караивана и неговата кръчма. Всички бяха или далечни роднини, или редовни посетители (понякога и двете) или бяха се отбивали при нас поне веднъж. Наистина, доста време беше минало и доста неща се бяха променили, но все пак…

Пооправих отново масите и излязох отпред. Още вчера забелязах любопитните погледи, привлечени от необичайното движение в отдавна затворената кръчма. Сега се надявах тези хора отново да се завъртят наоколо, и като ме видят пред нея, да дойдат да ме заговорят и дай боже да - да влязат. Хората минаваха и ме поглеждаха за кратко, но скоро отминаваха.

Нищо неочаквано - предполагах, че ще мине поне час, докато някой се осмели да дойде. Загледах се към морето. Оттук се виждаше, малко закривано само от сградите по-надолу и от митницата. То беше цялото накъдрено от малки, отразяващи слънцето вълнички, а лекият бриз, вдъхващ приятна прохлада допълваше образа му, мек и приятен като майчина милувка. Видът му силно се противопоставяше на острата куличка на сградата на общината. Постоях така около час. По едно време не издържах, влязох вътре и седнах на един от празните столове.

Настъпи късният следобед. Слънцето се скри зад сградите отсреща. Беше време за почивка. Двама души с матова от загар и леко набръчкана от годините и слънцето кожа се загледаха продължително към старата семейна кръчма, изненадани от живота в нея. На следващия ден, по същото време кръчмата беше пълна. Хората се шегуваха с лица, позачервени от алкохола и от време на време някой повишаваше глас или запяваше песен. Аз сновях непрекъснато между масите и тезгяха и от време на време подхвърлях някоя и друга шега.

След няколко часа посетителите се разотидоха. Няколко рибари бавно и замислено си допиваха и от време на време замезваха с чироз. Кръчмата се изпразни. Посегнах да поразтребя, но внезапно усетих, че не съм сам. Свит в кьошето седеше един старец. Той приличаше на истински мъченик - с изпито лице, раздрани дрехи, покафеняла кожа, отрудени ръце и блуждаещ поглед. С една дума - той беше един от онези хора, към които съдбата е била същинска мащеха, оставяйки ги без нищо или със съвсем малко, и които нашето общество коравосърдечно наричаше просто “бедни”. Едно нещо го различаваше от останалите - той не пиеше, макар и да имаше почти пълна чаша пред себе си. Захванах да почиствам, но от време на време му хвърлях по едно око да го видя какво прави.Той не помръдваше. Мина четвърт час.

Привърших работата си и се приближих към него.

- Извинете, господине - прекъснах тишината - Добре ли сте?

Той вдигна поглед. Приличаше на човек, събуден от лош сън, за да се озове в нов, по-страшен и от предишния - реалността.

- Дали съм добре? - със скръбен глас отвърна той - Не, все още не. Но ще бъда. Ще бъда добре като заспя или се напия.

Седнах до него.

- Какво се е случило?

- Нищо особено - тъжно се усмихна старецът - Просто съм разорен.

Спокойният му и все пак наситен с отчаяние глас ме порази.

- Но това е ужасно!

- Момче, морето дава и морето взима. Това е закон божий. Никога не го забравяй. Аз допуснах грешката да го забравя и сега си плащам. Сега ще ти разправя какво стана, но ти помни - никога не се възгордявай. Аз съм рибар - или по-точно бях рибар и години наред морето ми даваше всичко нужно. Неговата риба осигуряваше на мен и жена ми прехрана и пари за подслон. Всяка сутрин аз излизах, качвах се на лодката си, отдалечавах се на няколко левги и опъвах мрежите. Вечер се прибирах, продавах част от уловената риба и запазвах другата за прехрана. Преди няколко седмици обаче всичко се промени. Бях се отдалечил повече от обикновено и дори когато започна да притъмнява, аз останах. Уловът беше добър и аз, самоуверен от успеха си, реших да почакам още малко. Тогава започна да вали - първоначално слабо, но след съвсем малко вече валеше като из ведро. Прибрах мрежите и загребах към брега. Но вече беше късно. След броени минути морето се беше разбушувало, сякаш разгневено от присъствието ми.

Вълните се удряха в лодката ми и влизаха в нея. Уловените риби, усетили зова на морето, се заудряха една в друга, подскачайки нагоре в отчаян опит да се върнат там, откъдето бяха дошли. Все още не се бях предал, но с всяко потапяне на греблата надеждата ми да се добера до брега невредим намаляваше. И тогава една по-голяма вълна, желаеща сякаш да сломи съпротивата ми се стовари с все сила върху лодката. Тя не издържа и се преобърна. А брегът беше все още твърде далеч! Скочих и заплувах към него. След известно време - сякаш по-дълго и от вечността - стигнах до брега. Бях мокър до кости, но жив. Бях жив, но лодката се беше разбила. Единственото, което ме спря да се хвърля обратно в морската бездна бе мисълта за жена ми.

- Значи не сте разорен - опитах се да го ободря - Имате къща. По всяко време можете да започнете някъде работа - все ще изкарате някой и друг лев. Пък кой знае - може и да успеете да си направите нова лодка и да върнете всичко постарому.

Старецът се разсмя, но в смехът му нямаше и капка радост.

-Момче, нищо не може да се върне както преди. Времето тече напред, не назад. Да се трудя за мен не е проблем - от вчера съм започнал да работя на пристанището. Но да построя нова лодка - това е немислимо. Стар съм вече - дори и да успея да направя нова, тя ще бледнее пред старата. Не мога и да купя нова - нямам пари.

А пък и ако не е минала през моите ръце, за мен това е все едно да вървиш с дървен крак - не е твоя собствен, и дори и да се научиш да вървиш с него, той пак ще ти пречи да се движиш естествено. Колкото и дълго да бъдеш с него, той пак си остава нещо чуждо, нещо което не ти принадлежи. А старата ми лодка - тя беше част от мен. Тя беше част от моята душа. В нея съм прекарал повечето време от живота си. В момента, в който я оставих да потъне, нещо в мен се прекърши. Аз съм разорен - може би не финансово, но в душата ми нещо умря, когато я няма моята лодка.

При тези думи той рязко вдигна чашата си и я изпи на един дъх.

- Благодаря ти, че ме изслуша. - изправи се стареца и извади няколко монети. Благодаря ти и за питието. Ето парите. Благодаря отново и довиждане.

Поех парите, смаян от рязката промяна в поведението му, но още преди да успея да възразя, той беше излязъл. Отдалечи се с горда стъпка, но някак забързано, все едно бягаше към - или от нещо. Замислено се загледах след него.

Да, понякога животът така се обръща, че губим нещо ценно.

Но докато прибирах чашите, си дадох сметка, че човек не е разорен, докато има какво да помни. Лодката на стареца беше потънала, но спомените му останаха. Както кръчмата на баща ми беше запустяла, но споменът за нея беше жив.

Може би това е единственото, което не потъва в този живот е онова, което сме били и което сме направили.

Но щом още можем да отворим врата, да налеем чаша и да изслушаме другия, значи не всичко е загубено.

Изгасих лампите. Навън морето дишаше равномерно, сякаш нищо не се беше случило. И тогава си казах, че може би най-важното не е какво ни е взело, а какво сме готови да пуснем да си тръгне.

Автор: Петър Чавдаров

Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 15-ото издание на конкурса. Сред тях са Kaufland, Супермаркети Болеро, Медицинска лаборатория “ЛИНА”,  Лукойл България.