Като бях малък пожелавах на баба и дядо да доживеят до сто години. От мен да знаете- няма по-тъпо пожелание за рожден ден! Баба почина сравнително млада. Сега дядо Диньо е на деветдесет и седем и аз живея с него. Не знам дали моите благословии от онези изминали дни ще го застигнат или не. Благодарен съм за нещата които ме научи и продължава да ме учи всеки ден.

Ние -двамата, не винаги сме живели заедно. Дядо Диньо и баба Марче са от Бургас. И двамата са били учители преди да се пенсионират. Имаха две деца- тати и леля Дора. Казвам имаха, защото тати почина преди двадесет и осем години. Удави се по-точно. А леля Дора живее в Германия отдавна. Тати, мама и аз живеехме във Велико Търново. Всяка лятна и всяка зимна ваканция ходехме на гости в Бургас. След пенсия дядо се беше отдал на хобито си- риболова. Оборудва се с голяма рибарска лодка -от онези с малък кубрик за лошо време и мощен дизелов двигател.  Имаше и една барака с навес за лодката на Ченгене скеле. Рибарското селище, в началото на деветдесетте, не изглеждаше като сега. Нямаше такива триетажни палати като сега. Повечето бяха самоделни къщурки със стоянки за лодките. Понякога дядо вземаше мен и тати с него в морето. Обожавах времето прекарано в Бургас! Но тази идилия свърши, когато станах на девет години. 20 юли 1995 няма да забравя този ден никога. Тогава тати една вечер излязъл в морето с надуваемата лодка на свой приятел привечер на риболов. Внезапно духнал вятър и се вдигнала вълна, която обърнала лодката с дъното нагоре. И двамата паднали зад борда, но тати получил удар по главата от който загубил съзнание и се удавил. Мама ме прибра с автобуса във Велико Търново, още след погребението и повече никога не ме заведе при баба и дядо.  И на море не отидохме повече. От мъка баба се стопи и си замина. Не отидохме дори и за нейното погребение до Бургас. Само сестрата на тати-леля Дора идваше да ме види през няколко месеца, но към две хилядната замина за Германия и там прекъсна връзката.

Като станах на осемнадесет с двама съученици отидохме до Бургас. Намерих сам апартамента в Зорница от първия път, но беше заключен. От една любезна съседка разбрах, че дядо по цяло лято живее в рибарското селище.

            -Търсете го там! Изобщо не си идва в града докато не стане Никулден- каза тя.

 Селото беше започнало да расте и хубавее. Каналите бяха оправени. Лодките бяха станали още повече. А моят дядо си беше същия. Не се беше променил за осемте години в които не го бях виждал. Само очите му бяха станали по-светли някак от дългото взиране в морето. Аз бях много порасъл и променен, но дядо веднага ме позна. Зарадва ми се много. Захвана се да ни спретне обяд. Изпържи два тигана с прясно уловени от него попчета и през цялото време ни разказваше разни весели случки. Даде ми ключовете на апартамента да отседнем там с приятелите ми. Разменихме си номерата на мобилните телефони. Чувахме се веднъж-два пъти на месеца. После следващите десетина лета задължително ходех в Бургас за някой-друг ден- де с приятели, де с гадже. На другата година дядо ми беше извадил дубликат на ключа, така че да не се налага да ходя да го вземам от него. Въпреки това аз винаги му се отразявах. Предварително му се обаждах кога ще отида. Дядо приготвяше нещо за хапване и толкова. Не се натрапваше, не разпитваше. Не прекарвахме много време заедно. Разговорите бяха общи- за времето, за риболова. Никога не говорехме за баща ми или за други от семейството. Последните лета ходех повече до Гърция или пък работех. Все по-рядко се сещах да му звънна по телефона. Имах дядо там някъде и това ми стигаше.

На осми март двадесет и втора съвсем ненадейно ми се обади леля Дора от Щутгарт. Беше ранен следобед.

-Дани, от полицията ми се обадиха. Намерили дядо ти в Сарафово измръзнал без документи и без да може да обясни къде живее. Явно сам не може да живее вече. Деменция. Деветдесет и шест години не са малко. Не мога да го взема при мен. Уредила съм го в старческия дом в Поморие. Моя съученичка работи в администрацията там. Ти трябва да отидеш в Бургас, да го вземеш от Окръжна болница, където са го настанили  и да го закараш утре в Поморие. Нали ще можеш?

  • Да, ама....

Връзката прекъсна. Не можах да й честитя празника… Едва ли й беше до това.

Нямах избор. По това време живеех сам в Търново и нямаше нужда да давам обяснение на никого къде и за колко време отивам. Взех си само лаптопа, принадлежности  за бръснене и бельо и потеглих с колата колата. Към седем вечерта пристигнах в Бургас. В отделението, естествено,  вече нямаше дежурен лекар, но сестрата ме пусна да го видя. Когато влязох в стаята дядо четеше вестник. Без очила! Той се надигна чевръсто и лицето му засия:

            -Дани! Влизай! Това е внукът ми! Кръстен е на мен- обясни той на другия мъж в стаята.

Очите му бяха още по-светли от последния път, когато го видях. Имаха оня магичен белезникаво-сребрист цвят на морето рано сутрин. Прегърнах го.  Май за първи път от както бях дете го гушках и той изобщо не се противеше. Болниците имат това свойство- да сближават хората. Изглеждаше измършавял от последния път когато бях в Бургас, което беше май началото на миналото лято. Но усмивката му- беше си същата. Повечето зъби си бяха неговите.

-Ял ли си?- и погледнах към нощното шкафче до леглото му, където се мъдреше чиния макарони и филия хляб- чудна комбинация!

-Това не става за ядене, момчето ми- обясни дядо.

Не ми разрешиха да си го прибера вкъщи, но поне ми позволиха да го изведа да хапне свястна храна. Седнахме в заведение в района на болницата. Дядо имаше чудесен апетит- омете купа рибя чорба, порция сафрид, панирани миди и две парчета домашна торта с маскарпоне. Преди не близваше сладко.

            -Дядо, казаха че са те намерили в Поморие и не си знаел къде си и как се казваш- започнах.

            -А, метнах ги. Иначе нямаше да ме докарат безплатно до Бургас, а аз бях свършил парите- дядо се ухили като дърта акула.

            - Уплаши ни. Леля Дора звъня от Германия…

            - Леля Дора да си гледа работата и да не пирпили като пиле без глава!

            - Не, тя на мен е леля, а не теб ти се пада дъщеря.

            - Аз нямам дъщеря!- и разговорът приключи.

Вероятно й е сърдит- помислих си аз. То какво да каже човек, ако детето му десет години не се прибере да го види. Върнах го в болницата да се наспи, а пък аз се прибрах в апартамента му. От вратата ме лъхна ужасна миризма. Имаше развалена храна на масата и май отдавна не беше чистил. Мръсни дрехи имаше навсякъде. От тоалетната миришеше на канал. По ъглите имаше паяжини. Но пък рибарските му такъми и въдици бяха подредени под конец.  Накупих чанта с препарати битова химия от Билла. Положих доста усилия, но приведох донякъде в ред нещата.

На сутринта се наложи доста да почакам за да се срещна с главния лекар на отделението. Исках да взема информация за дядо лично от него. Той  ми каза:

-Дядо Ви е забележително добре за годините си. Кръвното му е като на двайсет годишен. Както и холестеролът. Разбрах, че е работил като учител, но според мен това което е съхранило тялото и  мозъка му е било хобито му-риболовът. От една страна е имал диета богата на Омега 3 мазнини, от друга всички движения, особено фината моторика на ръцете му, чистия въздух, слънцето са оказали благотворно влияние. Един вид майндсейвър. Де да бяха всички старци като него! Е, има някакви наченки на старческа деменция и ще има нужда все повече от човек до него. Самотата също е фактор който забързва болестта. Но има хора много по-млади от него, които са в пъти по-зле.

Обясних му, че леля е уредила още днес да отиде в старчески дом. Докторът въздъхна:

  • Ако искате да го убиете! Преместване в непозната среда ще провокира деменцията да се развие бързо. Ако човекът е вече много напреднала фаза- тогава не разбират какво се случва с тях и настаняването в дом не е проблем, а решение.  Но вие си знаете, ако нямате друга възможност…
  • А според вас, колко време има още до...- не можах да се изкажа, но докторът разбра въпроса ми и каза:
  • …до пълната деградация на личността или до смъртта- никой не може да каже. Човекът може да живее още десетилетие безпроблемно или още само няколко месеца. Човешкият мозък не е изучен все още детайлно.

Тогава взех самостоятелно решение да не бързаме със старческия дом. Щях да остана колкото трябва около дядо, докато той се окопити или докато намеря някой да идва при него едни път на два дена да го нагледа и да почисти. Така или иначе след ковида работех от вкъщи.  За мен беше по-удобно и за счетоводната кантора също. Имах и скрита подбуда. След тридесетте човек започва да иска да научи колкото се може повече за своите корени и близки. Мама почти нищо не ми беше разказвала за рода на татко.  Мислех, че това ще е последния ми шанс. Сгреших! Всъщност за последните двадесет месеца почти нищо не научих за рода си. Но пък и не останах с „празни ръце“- получих от дядо друг безценен урок- приобщи ме към Морето и Живота.

От болницата го закарах право в апартамента и му казах, че ще наловя храна докато той се изкъпе и пооправи. Отидох на „Краснодар“ и след дълго обикаляне по сергиите с риба избрах най-хубавия паламуд. Продавачът ме увери, че е пресен от акваторията на Ахтопол. Върнах се щастлив. Изкарах сияещ рибата и я пльоснах в тава.

            -Какъв е тоя турук, бе Дани?- сопна ми се дядо.

            -Пресен!-ликувах.

            -Ох, Дани, голям балък си! Прясно размразен е. По това време на годината няма улов на паламуд. Довечера отиваме за истинска риба!

Вечерта отидохме на моста. От дете не бяхме ходили заедно за риба. Оказа се, че повечето рибари го познават добре. Идваха при него да разменят някоя друга дума. Хванахме кило попчета. Аз хванах и настинка. После два дена се сополивих. На дъртия нищо му нямаше. Явно наистина беше в добро здраве.

Леля Дора ми звънна на втория ден. Започна направо да крещи:

            -Дани, къде си?

            -В Бургас в апартамента с дядо.

            -Защо не го закара в дома? Излагаш ме пред хората.

            -Реших да не бързаме.

            -И ти ли ще го гледаш?!

            -Щом трябва.

            -Прави каквото искаш, но не чакай помощ от мен. Всъщност той не заслужава. Когато умря баща ти, умряхме всички за него. Престана да се интересува от всичко. И баща ти щеше още да е жив, ако онзи злополучен ден той му беше дал излезе в морето с безценната си лодка. Питай го, ако искаш! Така че или го натоварваш още днес и го караш в Поморие или забравяш за мен.

В този момент дядо влезе в стаята и аз преди да затворя телефона казах:

            -Хубав ден, лельо!

            -Кой беше?- попита дядо.

            -Леля Дора.

            -Тъй ли? Знаеш ли тя ми носеше портокали и рожков когато си идеше от София за Коледа.

            -Като е била студентка ли?

            - Не е била студентка. Леля ми Дора – сестрата на мама, беше слугиня там.

            -Дядо, аз сега говорих с дъщеря ти Дора.

            -Нямам дъщери.

            -А какви деца имаш?

            -Не знам.

            -Аз съм какъв съм ти?

            -Внук.

            -А кои са ми родителите?

            -Не знам.

Изрових семейния албум. Показах му снимки. Не позна нито татко, нито леля. Погледна снимката на баба Марче и каза, че тя му е била приятелка и добави с въздишка:

            -Не съм я виждал много отдавна, не знам защо.

            -Защото баба умря.

            -Не ми е казала.

Туш!

Вечерта дядо Диньо пак поиска да отидем на нощен риболов. Този път се облякох доста по-добре. Дядо взе една торбичка с различни чепарета. После разбрах, че ги носи за своите колеги рибари. Към десет вечерта духна един тънък студен вятър. Повечето рибари си тръгнаха. В полунощ бяхме останали на моста само двамата с дядо. И точно тогава тръгна да кълве рибата. Прибрахме се след три сутринта с около пет кила прекрасни големи лихнуси. Измръзнал и преуморен се бухнах в леглото с дрехите и откъртих безпаметен сън. Събудих се към дванадесет на другия ден. Дядо седеше на кухненската маса и връзваше кукички. Подаде ми седемдесет и два лева.

            -Да напазаруваш!

Погледнах в хладилника- имаше само тава чистени попчета.

            -Къде е другата риба?

            -Продадох я на един съсед. Това са парите от нея и чепаретата. Ще ми помогнеш ли да вържем нови?

И той ми показа много бавно -като на идиот, какво трябва да правя. Ръцете ми бяха като дървени и не ме сушаха. Не остана пръст в който да не се заби кукичка поне два пъти. А дядо беше като пианист чевръст. Засрамих се.

Пожела да отидем до Ченгенето да нагледаме лодката и бараката. Съгласих се. Както беше казал докторът- познатата среда е добре за мозъка му и спомените. Може би там щеше да си припомни нещо за баща ми.

В рибарското селище май всички му бяха приятели. Той се спираше и говореше с всеки да времето, за улова, за децата му. Удивително, но помнеше отлично имената на чуждите деца. Представяше ме с гордост на всички. Те ми се радваха и ми обясняваха какъв невероятен човек е дядо ми. Бараката беше пред разпад. Лодката беше в по-добро състояние. Маридор -така се казва. Явно кръстена на баба Марче и леля Дора. Беше изтеглена на брега и изглеждаше като голям лебед, който си спи. Дядо ме увери, че още моторът й работи перфектно. И добави:

            -Само трябва да я пребоядисаме. Нали ще ми помогнеш?

Съгласих се. Не знам защо. Не очаквах, че още на другия ден ще трябва отидем да купим боя и ще започнем веднага. Беше приятно да работим заедно. Като изключим Том Сойер, кое момче на обича да боядисва?! Боядисваме и дядо ми вика:

            -Трябва да си изкараш капитанско за лодката и ще излизаме лятото с нея в морето за риба. Моето вече не важи. Мислят си, че съм стар и изкуфял. Но не съм!

            - А, не аз на такова не се качвам! Дядо, ти като подхвана въпроса- вярно ли е че баща ми ти е искал лодката и ти не си му я дал?

            -Кой е баща ти?- гледаше ме с любопитство. Май сякаш на истина не знаеше.

            -Сина ти.

            -Нямам син.

            -Добре- и млъкнах.

След малко дядо сам се върна на темата:

            -Ако баща ти е имал капитанско щях да му я дам. Не мога да дам лодката си на някой, който е неправоспособен да я управлява. Същото е като с леките коли. Дани, ти би ли си дал колата на някой без книжка?

            -Не!

            -Дори ако ти е роднина??

            -Още повече. Ще ме е страх за него.

            -За него, не за тъпата машина. Разбираш ли?!- И ме изгледа дълго. Аз първи мигнах.

            -Да, дядо!

Не разбирах тогава, но започвах.

Негов приятел- Коста ни покани да излезем с него в морето за риба. Отказах. Бях израсъл и възпитан в страх от лодките. Но дядо ме изнуди. Очаквах да имам ужасен пристъп на морска болест и да си изповръщам червата. Не се случи. Нито пък лодката се продъни. Не падна никой зад борда. Гигантски кит не погълна лодката. Дори гларус не ме нацвъка! Нищо от това, което въображението ми чертаеше не се случи. Беше весело и лежерно. Него ден наловихме доста сафрид. На другия ден пак излязохме тримата. Започвах да се закраствам. И то не само по риболова, а и по чистото общуване с голямото синьо. То е древен зов. Не може да се обясни. Не всеки може да усети магията на откритите морски ширини. Но пък ако си сред богоизбраните да я усетят- няма отърваване. Привличане по-силно от жена. Морето- то няма минало и бъдеще. То е тук и сега! И ти си тук и сега.

Дните се принизаха в месеци. Лятото нахално избута пролетта. Не можех да оставя дядо сам. За някои неща се оправеше добре, но за домакинските неща  беше станал като дете.  Но най-вече не исках и аз да остана пак сам. Освободих квартирата в Търново и пренесох целия си багаж в Бургас.

С настъпването на есента и дядо започна бавно да се променя. Както окапваха листата от дърветата, така бавно едно по едно се губеха разни негови умения и спомени. Сякаш парченца от самата му личност изчезваха. Стана сприхав и кисел. Отказваше с дни да се изкъпе. Нервен ходеше насам-натам из апартамента и твърдеше, че някой му е откраднал я въдица, я месина. Спеше все по-малко. Наложи се да извикам личната му лекарка на посещение в къщи, след като не беше спал два дена и нощи подред.          

Накарах докторката да го попита за семейството му. И представете си моя потрес, когато дядо най-спокойно изрецитира имената на двете си деца; после обясни че дъщеря му е в Германия, а синът-моя баща е починал. Беше абсолютно адекватен. И после я погледна едно такова хитро и попита:

            -Докторке, ти мъж и дете имаш ли?

            - Още не- отговори младата жена.

            -И ко чакаш? Гледам хубавица си- едва ли липсват ухажори.

            -Има време! Аз сега специализирам…

            -Глупости! Животът е хитра хищна риба- докато се обърнеш ти се е изплъзнал от погледа. Не изпускай Животът от очи! Понякога си мислиш че имаш всичко вече в мрежата си, обаче хитрата риба я прегризва и отплува-и тук дядо показа с ръце как рибата плува.- Я работа ще изгубиш, я половинката ти ще забегне… Тогава ти трябва да си закърпиш мрежите и пак да си хванеш Живота! Да намериш нова работа, нова хоби, нови приятели.

Дядо Диньо гледаше втренчено хубавата докторка право в очите, но думите му сякаш бяха предназначени  за мен.

Докторката остана да си говори с него два часа.

            -Голяма скица е дядо ти- каза ми доктор Иванова докато я изпращах.

            -Такъв е!- съгласих се.

            - Адмирации за това, което правиш за него. Не са много хората, които биха си зарязали собствения живот да се грижат за близък.

            -Не съм зарязал нищо.

            -Трябва да те предупредя, че ще става все по-трудно.

            -Ще се оправя някак.

След посещението на лекарката дядо заспа сладко -сладко на дивана и спа тридесет и осем часа. Следващите дни нещата малко се нормализираха и аз успях да си отспя и да наваксам със счетоводната си работа.

 През зимата вече не ходехме на нощен риболов. Карах с колата дядо на морска гара и там хвърляхме въдиците за по час-два най-много. Ставаше му досадно. Лесно губеше концентрация. Караше се на мен и рибите.

От счетоводната кантора началото на 2023-та ме съкратиха. Знам, че обемът на работа изобщо не беше намалял, както пишеше като основание в заповедта. Бях им станал тежест.  Напоследък все се бавех с отчетите. Това не ме натъжи особено. Писах се на борсата. Щях да имам десет месеца почивка и повече време за дядо, себе си и каквото там дойде.

Една нощ бях сепнат от викове от стаята на дядо.

- Вода! Водаааа в лодката!- дядо крещеше.

Станах сънен и светнах лампата. Дядо се беше напишкал. Успокоих го, преоблякох го и се върнах в леглото да си доспя. На сутринта дядо нищо не помнеше, но това се повтори и на следващата нощ и на по-следващата. Купих от аптеката памперси за възрастни и му ги демонстрирах.

-Аз да не съм водолаз, че да се навличам в тези неопренови гащи!- заяви дядо и категорично отказа да спи с памперс. Не исках и не можех да споря с него. Той продължи да се подмокря нощ след нощ. Понякога ставах и три и четири пъти да сменям спалното му бельо, а на сутринта пусках чаршафите в пералнята. Купих и още за да имам за смяна.

Една майска утрин дойдоха две служителки от Общината на проверка вкъщи. Някой от отсрещния блок ги сигнализирал, че вероятно апартамента се дава на туристи или почасово, защото всеки ден имало прострени на терасата по три-четири чаршафа. Така е по морето! Жените излязоха разбрани и ми влязоха в положението.

Няма да си кривя душата- имах и все още имам доста тегави моменти покрай болестта на дядо. Понякога дори съжалявах, че не съм послушал леля Дори и не съм го оставил в старческия дом. Но бързо ми минаваха тези моменти. Зная, че съм направил верния избор. Истината е, че морето ме спаси. И дядо ставаше различен покрай него- по-спокоен и по-ведър. На времето имах състудентка етническа българка от Албания. Беше ми казала, че на албански море е „дети“/ като думата за деца на руски език/. Край водата всички ставаме деца. Може би защото и морето няма възраст. Няма и точна локация. Първоначално се сещах и чудех къде ли точно е станал инцидентът с баща ми, докато не осъзнах, че морските дълбочини не са като сушата и тогава всичко си дойде на мястото! Духът на баща ми беше като рибите- плуваше навсякъде. Пазеше ме и се радваше за мен. Вече разбирах дядо. Започвах да разбирам по-добре и себе си. Този юни изкарах курс, положих изпит и получих разрешително за „Капитан на малък кораб“.  Направих го за да извеждам дядо с неговата лодка, без да сме зависими от друг, но и заради себе си.  Обожавах спокойствието на морето. Нямаше да се наситя да гледам изгревите и залезите от лодката, полета на рибите на границата между водата и въздуха. И няма тръпка, която да може да се сравни с атавистичната радост на мъжа ловец когато си улови рибата и после да си я приготви и изяде.

Меридор е отново на вода след години почивка. На първото ни излизане нищо не уловихме, но и двамата с дядо не престанахме да се усмихваме.  Старецът беше по-щастлив и от мен самия- вечерта даде банкет на нашите общи приятели. На другия ден ме замъкна в една нотариална кантора и ми прехвърли лодката. Обясни ми, че така и мястото в Ченгене скеле ще остане за мен. Там всъщност всичко е общинска собственост и получаваш място, ако имаш лодка. За поред път бях изумен от ясната му мисъл и житейски прагматизъм. И после ми заръча:

`           -Обещай ми никога да не влизаш в морето на Илинден! Нито с лодката нито да плуваш!

Не е лесно да гледаш как ден след ден гасне нечий мозък и личността му се разтваря. Редуват се светли и тъмни периоди. Напоследък тъмните са все повече при дядо. Има дни когато не може да различи барбун от сафрид- гледа ги умно като столичанин и вика „рибета“. Или се опитва с такъм за зарган да лови попчета. Днес го спипах да опитва парче суров кефал, точно преди да го изпържа. Обяснението беше, че искал да опита какво е „това“. Все по-трудно ходи. Понякога го качвам в колата и го карам на морето до капаните или до бункера при солниците. Той не слиза от колата -само отваря прозореца да подиша жадно въздуха и да го погледа. Обаче не спира да работи с ръцете си. Грижа се да има достатъчно кукички и месина. Чепаретата му стават все по оплетени – с наредени различни номера куки и всъщност са абсолютно неизползваеми. Но пък аз се научих да ги връзвам и сега продавам на неговите клиенти моите. Не го правя заради парите, а защото за да ти работи мозъкът, трябва да работиш с ръцете. И защото са ми приятни социалните контакти. Радвам се, че дядо още ме познава. И вярвам, че така ще е до края, а когато Смъртта дойде- ще се разпръсна праха му в морето. Но после ще остана да живея тук-лятото на Ченгенето , а зимата в града. Вече не мога да си представя съществуването си без голямото синьо, плажовете и риболова. Научих се да живея тук и сега, без излишни съжаления за миналото и големи планове за бъдещето. Няма да позволя хитрата риба Живот да ми се изплъзне!

Край

 

Автор: Магда Борисова

 

Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 13-то издание на конкурса. Сред тях са Застрахователна компания "Асет Иншурънс" АД, бизнесменът Иван Кузманов, както и: