Неделна декемврийска вечер. Седя на пейка, гледаща към морето. Лекият полъх на вятъра гали челото ми и сякаш ме обгръща с прегръдката си. Наслаждавам се на тишината, прекъсвана единствено от нежните допири на вълните до брега. Мислите ми се надпреварват коя да отвлече първа вниманието ми, но въпреки това оставам вярна на фокуса си върху синевата.
Съзнанието ми откроява различни силуети, образувани от уморените от тичане облаци, а аз се опитвам да ги сграбча и задържа с надеждата да ме върнат в спомените от детството. Мога да видя всичко, което пожелая да видя. Погледът ми преминава от формата на цвете отляво през образа на къща по средата и стига чак до очертанията на две ръце, които сякаш се опитват да уловят нещо колкото непознато, толкова и присъщо.
Напомнят ми на дядовите длани. Изпълнени с товара на опита и вярата в доброто, те прибират кичур коса зад ухото ми и щипят бузите ми. Стоплят ми чаша чай и ми дават ушитите от баба терлици, макар и леко скъсани и твърде големи за моето стъпало. Купуват ми от онзи марципанов шоколад с последните стотинки в джоба си, независимо, че в хладилника от дни няма и следа от сладост. Същите длани, които бремето на живота е направило сухи и умалели, са винаги достатъчно силни да ме повдигнат, за да видя гледката или да ме носят на гръб, когато се уморя да ходя. Спомени изпълват същината ми и гъделичкат пръстите ми, подканвайки ме да разровя още по-надълбоко в миналото, надявайки се да усетя отдавна забравения уют и топлина.
Дядо ми беше корав човек, или поне се опитваше да поддържа представата за такъв. Израсъл сам и свикнал да разчита единствено на себе си, той не показваше слабите си страни. Винаги ме учеше да не оставям сълзите си да наводняват душата ми и да не позволявам на яда си да изпепелява разцъфналите в сърцето ми качества и амбиции. Подканваше ме да броя до десет в гнева си, още преди да знам цифрите и ме насърчаваше да благодаря за направеното добро, още докато сричах. Взимаше ме със себе си на риболов, “уж” за да упражнявам мерника си, но тайно в себе си знаех, че е защото само тогава той беше в свои води.
Обичаше тишината и морето беше мястото, където се сливаше с нея и не изпитваше нуждата да бъде друг. Прекарвахме там часове и опитах ли се да му напомня да се приберем, той ме поглеждаше под вежди и хвърляше въдицата си отново. Разказваше ми една и съща история за златната рибка всеки път, когато бяхме там, а аз така и не му признах, че вече я знам наизуст. Сякаш не толкова за мен, а за себе си я повтаряше. Чудех се какво ли би си пожелал той, ако успее да хване в мрежата си изпълнителката на желания и дали сърцето му би било достатъчно голямо, за да я пусне на свобода, въпреки това.
Често се събирахме в къщата му по Никулден, за да празнуваме името му и той никому не даваше да донесе храна, различна от морската. Сякаш до толкова бе станал едно с морето, че всичко което не го свързваше с него, приемаше като предателство. Очите му дълбоки и тъмни криеха неизказани думи и недоверие към хората. Стойката му властна, но и уязвима, като щит пазеше авторитета му. Отпивайки от виното, покрай устните му се прокрадваше лека усмивка, едва доловима, а отхапвайки от рибата, очите му се затваряха за миг, сякаш прошепващи благодарни слова за дадения шанс. Изпращайки ни до изхода, той винаги стискаше ръката ми и бързо отстъпваше назад, затваряйки вратата.
Сякаш се страхуваше, че и пет секунди в повече от привързаност, ще размекнат душата му и напразно ще я е пазил зад зидове. Сякаш пет секунди в повече от обич, ще накарат детето в него да се почувства в безопасност, с риск отново да бъде разочаровано. Пет секунди бяха твърде много. Затова всеки път броях до едно, две, три ,четири, преди той бързо да пусне преплетената ми в неговата ръка, опарен от непознатото, и да се прибере на сигурно.
Любовта му към риболова олицетворяваше обичта му към баба ми. Прикрита, ненатрапчива, но винаги ясна за онзи, който умее да забелязва детайлите. Откриваше се в начина, по който светваха очите му, когато я гледаше как се смее. Сякаш смисъла на живота му бе да се радва на усмивката й и докрай се стараеше да дава поводи за нея. Казваше по някоя и друга шега, често на която забравяше края, но звукът от бабиния смях въпреки това изпълваше стаята. Безрезервната обич, която споделяха не остаря с побеляването на косите им, а напротив - като че ли повече и повече се усилваше и уханието й се усещаше, далеч преди прага на вратата.
След няколко години и стотици пропуснати обаждания по-късно отново наминах през дядовата къща. Вътре беше тихо и празно. Стаите имаха мирис на самота и само снимките по стените, като белег, прегръщаха мазилката. По пода имаше следи от разпръснати кукички и паднали семки, а голямата сива въдица лежеше като неизпълнено обещание под масата. Дървените дъски скърцаха при всяка моя стъпка, като че ли опитвайки се да ми разкажат за нещата, които никога нямаше да узная.
Хладилникът беше празен, чашата чай - недоизпита, терлиците - скъсани, а уханието от любов - все така силно и изпълващо дробовете с топлина. Поседях замръзнала на място за няколко секунди, не повече от пет, грабнах въдицата и се затичах към същия кей, на който ходихме заедно. Сега седя на същата пейка, гледайки същата гледка, носейки същите копнежи, но този път сама.
С всяко хвърляне на въдицата, независимо колко неумело, се надявам да хвана онази златна рибка, за която дядо ми разказваше. Да я уловя, да я изкарам от водата и да я погледам за една, две, три, четири секунди, след което да я пусна отново там, където тишината се слива с мира, непознатото с присъщото и мечтите - с реалността.
Автор: Христина Росенова Димитрова
Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 13-ото издание на конкурса. Сред тях са Застрахователна компания "Асет Иншурънс" АД, бизнесменът Иван Кузманов, както и:
