Тялото му изглеждаше като скала, а ръцете и краката като закачени на скалата камъни. Живееше в квартала на Джонката и Джонката често го виждаше да върви към морето с плавници в ръка: огромни, черни, с щампован надпис „Гигант“, увеличаващи площта на скалата - само дето плавниците бяха продукт на шприц форма, а не дело на създателя. Кожата му – с цвят на овъглено и опушено дърво – напомняше за светеца, пращащ гръмотевици от небето: а и самият той се казваше Илия: смълчан, но приветлив младеж, уважителен и винаги готов за разговор.
-Здравей, Илийка! – казваше Джонката.
-Здрасти! – отговаряше Илийката.
-Как си, батка!
-Добре съм, Джонка.
И всеки продължаваше по пътя си.
След години от скалата сякаш се отдели къс парче, отърколи се на земята, уголеми се и се превърна във фигура на човек. И тръгна фигурата с Илийката, носейки в ръце огромни за възрастта си плавници: сини, с щампован надпис „Делфин“.
-Здравей, Илийка! – казваше Джонката.
-Здрасти! – отговаряше Илийката.
-Как си, батка!
-Добре съм, Джонка. Отивам с дъщерята на море.
И всеки продължаваше по пътя си.
Момичето растеше здраво и жизнено, с атлетично тяло, като по тялото му, от опушения цвят на бащината кожа, не бе останала и следа – цветът се трансформира в цвят екрю.
След време от Илийката се откъсна ново парче скала, отърколи се по земята, уголеми се и се превърна в човек – този път момче. И тръгна момчето с Илийката, носейки в ръце огромни за възрастта си плавници: зелени, с щампован надпис „Сирена“.
-Здравей, Илийка! – казваше Джонката.
-Здрасти! – отговаряше Илийката.
-Как си, батка!
-Добре съм, Джонка. Отивам с децата на море.
И всеки продължаваше по пътя си.
Синът растеше здрав и пъргав като пружина: една подобрена скална версия на бащата, само че цветът на кожата му – цвят на овъглено и опушено дърво, напомнящ за свети Илия - отсъстваше, а присъстваше светлия акцент на тръстиковата захар.
След години Джонката среща Илийката на Германката.
-Как си, батка!- рече Джонката.
-Добре съм, Джонка.
-Не те виждам в квартала?
-Тук съм – И посочи Германката и скалите около нея. -Пенсионирах се? Водолазите ги бракуват рано.
-И къде тук? – странно му стана на Джонката.
-Ей, там! – Показа варовикова ниша на малката пясъчна ивица. Над нишата имаше навес от едри клони, изнесен като козирка напред, покрит с найлон за оранжерии, а от двете му страни висяха към пясъка стени от камъш, ушити с мека тел. – Ела насам!
Всичко това приличаше на сюрреалистичен куб - два на два - отворен към морето. В куба имаше миндер, скован от строителни талпи, навярно спеше там и навярно краката му стърчаха отвън. Срещу миндера стоеше етажерка, запълнена с бели и сини поцинковани чинии, стъклени чаши, тенджера, както и голяма тава. Между тях се препъваха като запетайки бутилки с оцет и олио, бурканчета с подправки. На камъша висяха червени чушки и лук. В дъното имаше парашутна торба от зелен брезент, пълна с джунджурии. Върху миндера се гърчеше похабена завивка, а върху завивката възглавница.
-Тук живея през лятото – каза Илийката.
-А какво ядеш? – попита Джонката.
-Каквото даде морето. Ела да ти покажа!
Заведе го пред друга скална ниша, встрани и навътре от летния му дом.
В пукнатините на нишата имаше забити клинове от дърво и на клиновете висеше рибарска мрежа, пълна със странни топки, приличащи на бухалки за детски боулинг, зелено-кафяви, с множество бодли в кръглата си част.
-Морски кактуси, а? – рече Джонката.
-Не! –засмя се Илийката. –Скорпид! Риба с отровни шипове и вкусно месо.
Рибите имаха отблъскващ вид, големи глави и малки свински очи, къси тела и шипове отвсякъде.
-Напаст! -продължи Илийката. –Навремето бяха рядкост, сега пълнят мрежите. Този хищник спря популацията на стронгила. Инак е по-вкусен и от попчето.
-Нали е отровен! –учуди се Джонката.
-Донякъде! Тялото му е като игленик. Шиповете пробиват всякаква кожа и болката е зверска.
-Как се справяш?
-Имам опит!
-Казвай, де! –настояваше Джонката. –Как го правиш!
-Скорпидът трябва да бъде обезглавен и одран. Слагаш кожена ръкавица на ръката, хващаш с ръката главата на рибата, а с другата ръка, с ножица за ламарина, изрязваш гръбния плавник с шиповете на дълбочина 4 милиметра под основата.
Обръщаш скорпида по гръб и режеш коремните плавници. После режеш главата. Накрая обелваш кожата от тялото – карантиите падат сами и не се налага чистене.
-Интересно!
-Даже и забавно! Рибата я давам в кръчмите на Созопол.
-Казваш, вкусно, а?!
-Божествено! И запомни: месото не е токсично!
Джонката не само запомни всичко, но и стана посланик на рибата. Той разказваше за нея така, както се разказва приказка и тази негова приказка се превърна в СИВИ на рибата:
„Скорпидът или скорпената е една от малкото отровни риби в Черно море, сливаща се с околната среда. Живее на дъното и е слабо подвижна. Наричат я риба камък, защото прилича на камък. Способна е да адаптира окраската си към околната среда, така че става невидима и по този начин дебне жертвите си. Понякога се оставя да бъде леко подритвана, пипана, галена. Но минеш ли границата, е като жена, хванала мъж в изневяра – ще те ухапе.
Убождането е болезнено. Отровата се намира в жлезите около шиповете. Ако получите реакция – не ерекция - търсите лекар.
Запомнете! Всяка подобна отрова се разлага след топлинна обработка. Скорпидът няма нищо общо рибата фугу, където токсините се намират във вътрешните органи и са от съвсем друг тип.
Месото е изключително вкусно и можете да го разфасовате лесно: с клещи хващате главата през устата, а с ножа режете главата зад хрилните перки. Второ: зарязвате двустранно гръбната перка с шиповете и я отстранявате с ножа. Трето: махате вътрешностите, като режете коремните плавници. После режете опашката и белите кожата от трупчето.
Оттук нататък пържите, панирате или правите рибена чорба.
Можете да приготвите и сос за филетата. Счуквате чесън, малко орехи, накълцвате копър и заливате с оцет. Прибавяте лъжица соев сос, зехтин и мазнина, в която е пържена рибата. Допълвате и щипка захар.
И не сядайте без бира или вино!“
Този текст се превърна не само във визитка на рибата – а роди и псевдоним на Джонката. Започнаха да го наричат Скорпи.
Скорпи продължи да живее в квартала на Илийката - създаде семейство, родиха му се деца и стана толкова популярен с новото име, че хората забравиха старото.
И докато Скорпи се забелязваше в квартала, в магазина или да разказва на някого за екзотичната риба, Илийката тотална изчезна от междублоковото пространство.
Изчезна, ей така, с години.
В един есенен ден Скорпи се разхождаше край морето. Маршрутът беше традиционен: капаните, солниците, марината на Сарафово и обратно. На паркинга забеляза червено Рено, обърнато с двигателя към морето. След четири часа Реното все още беше там. Вратата на шофьора зяпаше като отворена уста, водачът седеше вътре, дълбоко потънал в купето, а кракът му висеше отвън.
Скорпи загледа крака. Кракът беше познат. Крак от миналото. Крак - арте факт.
Спря на метър от реното.
Вътре беше Илийката – една изветряла от времето скала, без ръбове, с подчертани закръгления.
-Здравей, Илийка! – каза Скорпи.
-Здравей, Скорпи! – каза Илийката
-Как си, батка!
-Добре съм, Скорпи! Гледам морето!
-Ходиш ли на Германката?!
-Не, Скорпи! Аз никъде не ходя! Аз просто не мога да ходя!
-Не можеш да ходиш ли?
-Да, Скорпи! Придвижвам се само с кола.
-Само с кола?
-Да, скорпи! От вкъщи до паркинга и обратно. Това е, батка! Множествена склероза и къса клечка. Идвам тук, за да гледам морето. Само то ми остана.
Автор: Гочо Гочев
Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 12-то издание на конкурса. Сред тях са Застрахователна компания "Асет Иншурънс" АД, бизнесменът Иван Кузманов, бургаският народен представител от ДПС Севим Али, както и:
