Да стоиш на брега на морето. Да слушаш как вълните настоятелно се подпират на скалите. И птиците рисуват неправилни форми. Небето е по-истинско от която и да е картина. Слънцето бавно променя синевата. Сега една задача с повишена трудност. Колко боички биха ни били нужни да оцветим белия лист във всички тези тонове?
На мен също ми стига този кратъг миг. И спомените които можеш да създадеш само за няколко секунди... В нашия прекрасен град Бургас сме виждали много рибари. Още от изгрев стоят и треперят над въдиците си. Всяка извадена риба не е просто храна за вечеря. Тя е причината рибарят да се усмихне. Да знае, че усилията са си заслужавали. Да е спокоен, че когато се прибере ще има с какво да зарадва жена си или котката.
Сега ще ви разкажа за един рибар, който малко се различава от нашите представи.
Неговите усилия са дори по-големи. Този човек стои на дъното, където ние няма как да го видим. Поема дълбоко
въздух от повърхността и дълго гледа в една посока, чакайки да се появи поне една заблудена риба. Това всъщност можем да възприемем като хладнокръвно убийство за забавление, но не е така. Шансът на този рибар да се върне без улов е много по-голям. А часовете стоене няма да са както на брега, защото той няма да е виждал това небето, нито слънцето, нито ще е чувал птиците. Тази картина стои много далеч от него. И само светлината която побутва мрака би могла да ни освети неговата история. Рибата, която той може би ще улови ще свети с тази светлина. Всяка люспа ще отразява един лъч светлина. Тези очи, още борещи се за живота си ще гледат към нас. Слънчевите дни, които ние мислим за топли, не са толкова блестящи на студената мокра скала. Харпунът започва да трепери и щом рибата забележи това неволно движение не ще бъде част от улова на нашия рибар. Но колкото и морски звезди да не блещукат в дълбокото море- историята на този рибар винаги ще остава озарена от слънчеви емоции.
Гергана Георгиева, 13 години
