Дядото със сините очи

От очите на старците, сгушени в сянката на дъба ,

изтичат речни кораби и поемат на далечен път.

Стъпалата им като крайречни камъни

се впиват в пясъка и ги дърпат надолу,

но в детските им длани крила ще станат

сгънатите лодки от хартия.

Признавам, че не разбирах нищо от риболов, нито от рибарски истории, вероятно нетърпеливата ми, бъбрива и емоционална природа е противопоказна за такива, но срещата ми с него промени нещата, до там, че ето разказвам нашата рибарска история.

Понеделник сутрин, пътят към клиниката е заледен и непочистен, пак съм сънувала кошмар, без всякакъв ентусиазъм отивам по пустите коридори към кабинета си. Тогава го виждам, той е там, със сини очи и големи ръце, как точно тези ръце бяха първото което ми се запечата. „Нов е”, мисля си с едва прикрита досада, пак ще трябва да обяснявам, че аз съм детската клиника и не, не мога да му помогна.

Гузно, но целеустремено се втурвам в прекалено отопления си кабинет, лъхва ме миризма на канал, която ще изчезне след няколко проветрявания и няколко капки лавандула и мента във „ вълшебната” ароматна лампа. Включвам машината за кафе, нагласям календара, отново никой не е идвал да чисти в моя кабинет ( понякога си мисля, че те всъщност не знаят, че работа тук, ако не получавах всеки месец заплата, щях да се усъмня, че съм жертва на заговор).

Докато се опитвам да се съсредоточа върху шума и миризмата от машината за кафе вратата бавно се отваря. Дядото със сините очи. Знаех си, винаги така става, привидно се оплаквам, но знам, че няма да го върна. Той сяда и ме гледа без да продума. Обяснявам му, че аз съм от детската клиника, просто кабинета ми е тук, а той само се усмихва и взима една рисунка, останала от някое дете на масичката- лодка, а в лодката рибар, гледа я като коледен подарък, не съм виждала човек така да се радва на детска рисунка.

После погледът му се насочва към картините рисувани от дъщеря ми. Проследявам очите му, ако не беше такова клише, щях да кажа морско сини, но няма да кажа. Вече ме е уловил, че го допускам в пространството си и усещам, че дишането му е спокойно или това е моето. Странно той се държи като у дома си, а тази която се притеснява съм аз. Става ми любопитно, не се случва толкова често. Очите му обаче не са морско сини, те са ангелски светло сини, като нарисувани с детска боичка.

Гледа към картина, отново на един рибар ( за човек, който не се интересува от риболов имам твърде много картини с такава тематика), този е японски рибар, седи изправен на лодката си и пуска една огромна костенурка. Все още общуването ни е безмълвно, само че аз трябва да тръгвам за рапорт и деликатно поглеждам часовника си, докато се чудя как по-деликатно да го насоча към стаята му, той вече е излязъл.

Следващите сутрини сякаш имаме уговорена среща нещата се повтарят, разбирам, че се казва дядо Николай. Сърцето ми подскача, моите дядовци са починали рано, спомените ми от тях са предимно по разкази на любимите ми баби, но дядо ми се казваше Николай. Край, страхотен рибар се оказа дядо Николай, ловец на души. Заради него окачих до рисунката с японския рибар и тази, която така беше харесал първият път. Разбирам, че има двама сина и двамата са моряци, останал без съпругата си, трябвало да живее със снахите, но нещо не се разбират. Така и не чух от него лоша дума за тях, а тях не видях, в няколкото седмици, в които продължи моето обучение по „риболов”.

За да оправдая срещите си с него, понеже някак не влизаха в официалният ми график, домъкнах една от онези игри с рибките и малките въдички, докато го слушах той трябва да призная доста по-добре от мен успяваше да улови винаги повече рибки. Но най-хубави бяха срещите ни в които той несъзнавано докато ми разказваше за съпругата си, която го спряла от корабите, за синовете, които поели по мечтания от него път, сгъваше корабчета от хартия. Въртеше ги в ръцете си, а аз сякаш виждах онова малко синеоко момче, което е мечтаело за океанския риболов, докато помага на дядо си с въдицата. Така много възрастните хора започват а приличат на деца, когато остаряват или когато губят паметта си. Въпреки всички научни обяснения, аз съм убедена, че те губят паметта за сегашните събития, но пазят спомените си, които наистина ги правят, това което са, а това са детските спомени.

Отново е понеделник, градът вече се пропуква предпролетно, усеща се, че зимата отстъпва, но аз закъснявам, няма таксита, докато отида на работа служебния телефон звъни. Дядо Николай ме посреща на вратата, но аз нямам време, тичам цял ден по задачи, безсмислени, изтощаващи и убиващи и последната капка пролетно настроение. Как децата винаги знаят кои са важните неща, за които си струва а тичаш, както дядовците, сгъващи лодки от хартия…Следващата сутрин вече съм навреме, влизам и очаквам, че скоро ще дойде, нагласям рибите, но никой не идва. Следобед е дошла жената с високи обувки и елегантен костюм, за да го отведат, не, не у дома, а в някакъв луксозен дом за хора с деменция…На връщане от работа минавам през будката за вестници и купувам новият брой на „Лов и риболов”, така и никога не го чета, държа го на рафта в кабинета си, до сгънатите лодки от хартия, точно под картината на японският рибар, който хвърля костенурката в морето.

Автор: Вероника Иванова

Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 13-ото издание на конкурса. Сред тях са Застрахователна компания "Асет Иншурънс" АД, бизнесменът Иван Кузманов, както и: