Слънцето залязваше и оцветяваше небето в безброй цветове. На хълма беше седнало едно момченце. То се взираше в красивия пейзаж, замечтан за дома. Малчуганът се чудеше защо толкова злочестия сполетяваха града му. Нямаше ли някакво чудо, което да спаси родното му място? Задълбочен в размисли той не чу, че го викат.

  • Преславе, прибирай се вече! Не виждаш ли, че ще се мръкне след малко? – прогърмя женски глас
  • Ей сега ще дойда, мамо! – отвърна Преслав

Детето се изправи и се запъти към близката къща.

  • Никога не мога да остана сам! – промърмори момчето

То стигна и отвори вратата на дървената колиба. В камината тихо пукаше червеният огън. Светлините на пламъците сгряваха стаята и придаваха на помещението уютен вид. В кухнята майката на Преслав се мъчеше да сготви вечерята.

 В рибарското селище рибата ставаше все по-кисела и по-миризлива, а водата мътна и отровна. Никой не знаеше как от чиста водата стана толкова отвратителна. Минеше ли някой човек покрай морския бряг, миризмата на мъртва риба го удряше в носа. Празненствата спряха и градът замря. Така беше вече няколко месеца. Жителите не знаеха какво да направят, за да помогнат на морето да се излекува.

 Вратата на къщичката се отвори и вътре влезе висок мъж. Той сне тежката торба от гърба си и я постави близо до камината. Майката притича като сърна да види кой е дошъл.

  • Тате! – детето извика

Мъникът скочи към баща си и го прегърна силно. Майката ги гледаше, лицето й омекна и устните й се оформиха в усмивка.

  • Хайде отиди и помогни на майка ти със сервирането. – каза бащата на Преслав

Детето отиде в кухнята, а в стаята останаха двамата родители.

  • Рибата намаля и водите вече стават по-опасни. Мирослава казах ти, че трябва да се преместим! Няма за кога да спасяваме това блато! Не виждаш ли? Хората тук оставиха покъщнината си, за да намерят истинско място за живеене! Тази мръсна локва не е място за отглеждане на добитък, растения, а да не говорим за дете! – прошепна съпругът
  • Юлиане, аз и ти израснахме тук! Няма за нищо на света да оставя това място ако ще и гръм да ме удари! Това е нашето родно място както и на Преслав! – отвърна Мирослава

Юлиан и Мирослава не усетиха присъствието на Преслав и продължиха да се карат. Момчето седеше и не можеше да повярва какво чува. Водата беше опасна, отровна и пълна с умряла риба? Той знаеше, че нещо се случва с града, но не знаеше че толкова страшно. Детето изхвърча от стаята и побягна към гората. Майката и бащата осъзнаха какво се бе случило и се затичаха след Преслав. Детето тичаше с всички сили. Скоро виковете на родителите му се превърнаха в шепот.

 На вън беше мрак. Лунната светлина и тази на безбройните звезди галеха гората. Момчето се луташе из дървесния лабиринт с надеждата да намери пътя към дома, ала без успех. Преслав се спря и седна на земята. Хлиповете му огласяха цялата гора. Животни започнаха да го заобикалят. Вълци, бухали, мечки всички горски обитатели седяха и гледаха малкото дете.

  • Какво правиш тук, момче?! Не знаеш ли колко е опасна гората вечер? – обади се женски глас

Малчуганът погледна нагоре, а пред него стоеше момиче не по-голямо от шестнадесет години. Очите му пълни с омраза се взираха в плачещия хлапак. Момичето приличаше досущ на призрак от страшните истории, с които родителите на Преслав го заплашваха когато не се държеше добре.

  • Избягах от нас, защото мама и тате се караха и се изгубих.  – промълви момчето
  • Какво очакваш да направя? Да не си бягал от вас, сега марш от тук! – нареди момичето
  • Но, ти не разбираш! Тате иска да се махнем от рибарското селище, защото водата ставала все по-гадна, а рибата умряла я ловели! А, аз искам да останем тук! –извика детето

Момичето мълчеше и слушаше риданията на мъника. То огледа по-внимателно плачещото момченце. Със сигурност не беше на повече от десет години. Ръцете му избърсваха солените сълзи. Детето трепереше и плачеше. При вида му погледът на девойчето стана по-нежен. То се взираше в детето. Искаше да го утеши, но не знаеше какво да направи.

  • Бих сторил всичко, за да не се местим. – заплака дребосъкът

 Животните се приближиха още малко към детенцето. Момичето седна на колене и протегна ръката си към събеседника си. То помилва мъника по бузата и му се усмихна. Нежната усмивка сгря душата на Преслав, но едно не му беше ясно- кое е това момиче и защо е ледена като сняг?

  • Защо ръката ти е студена? – попита Преслав през хлиповете си
  • Защото морето е студено сега. – прошепна младата дама

Хлапето погледна дамата с учудени очи. То не знаеше какво тя се опита да му каже.

  • Нека ти разкажа една история! – настоя тя

Дребният кимна с глава и очите му светнаха с онзи детски пламък. Преслав седна по-близо до девойчето, за да чуе историята.

  • Знаеш ли приказката за духа на морето? – попита дамата
  • Не, не съм я чувал. – отвърна детето зачудено
  • Нека ти я разкажа тогава! Някога в едно градче на север близо до морето живяло едно момиче, което обичало синята шир. Времето си, то прекарвало на морския бряг. Момичето било най-трудолюбиво от всички останали момичета в родния й дом. С каквото можела помагала. Всички жители го обичали и разправяли наляво-надясно колко трудолюбива била любителката на морето. Но, на другите момичета не им се харесали хвалбите за нея и решили да я удавят. Една вечер се уговорили да се срещнат на морския бряг. Завистливите се увили като змии около безпомощната си приятелка и всяка от тях хванала по един кичур от косата й. Там на онзи морски бряг където рибарите ловят риба удавили момичето. От онази вечер насам морето започнало да страда от коварна болест. – разказа девойката с нотка ненавист в гласа си
  • Но, това е ужасно! Защо ще удавят приятелката си затова че е по-трудолюбива от тях? Не са ли могли тези момичета да вземат пример от нея?- попита Преслав
  • За съжаление понякога завистта надделява над разума.- въздъхна девойчето

Тишината изпълни гората. Животните млъкнаха, люлеещите се дървета замръзнаха и вятърът затихна. Облаци покриха небето и гората потъна в пълен мрак. Всяка изминала секунда страх обземаше Преслав. Щеше ли отново да прегърне родителите си? Имаше ли възможност рибарското селище да бъде спасено от тази болест? Главата на малкото момче се изпълни с прекалено много въпроси, на които то нямаше отговори.

  • Искаш ли да се разходим покрай морето? Ще съберем миди и рапани. – подкани момичето

Девойката протегна ръката си в очакване Преслав да отвърне на жеста й. Момчето не беше сигурно дали да се съгласи на предложението на дамата. Но какво имаше да губи? Щяха да отидат да съберат миди и рапани нали? Нищо лошо няма да стане. Щяха да съберат морските съкровища и да се върнат в гората.

  • Добре, ще дойда с теб. – отговори момчето

Преслав сложи ръката си в тази на момичето, но този  път тя не беше студена като първия път когато я усети на бузата си. Беше топла. Сега по-ясно можеше да види лицето на младата дама. Беше красиво, но зловещо.

  • Забравих да те попитам как се казваш? – попита Преслав
  • Елена. Името ми е Елена. – отвърна девойката

 

Елена и Преслав отидоха на морския бряг. Двамата се бяха хванали за ръце. Елена навлезе в морето и въвлече дребосъка със себе си. Крясъците му бяха заглушени от бурния вятър. Детето се дърпаше, но момичето го беше хванало здраво. Те навлязоха по-навътре в морето където никой не можеше да ги достигне. На следващата сутрин Юлиан и Мирослава намериха сина си. Той беше блед като сняг и неподвижен като камък.

Викове, ридания огласяха гората. Майката държеше безжизненото тяло на детето си и се молеше на Бога да го върне, но беше твърде късно. Тогава тя си спомни думите на Елена. Онази съдбовна вечер когато Мирослава и приятелките й я удавиха. Това беше отмъщението й към Мирослава. Око за око, зъб за зъб. Душа за душа. Елена взе Преслав със себе си човекът, който Мирослава създаде и тъй силно обичаше. Това беше отмъщението на духът на морето.

Автор: Белослава Филипова, 15 години, Немска езикова гимназия- Бургас

Екипът на Gramofona.com сърдечно благодари на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 11-ото издание на конкурса. Сред тях са бизнесменът Иван Кузманов, хотел „Утопия форест”, както и: