Бяха се оживили. Един през друг разказваха интересните си истории и за по-голям авторитет все казваха с кого са били. Втори ден солуганът не им даваше да хвърлят мрежите. От Любо помориеца се чу, че паламудът влязъл вече и тук, край уститето на Ропотамо. Всички с нетърпение чакаха да утихне вятърът и морето да падне. Ставаха още по-нахъсани.
- Веднъж далдисвах за рапани – подхвана Бат’Янко-Попчето. Както прибутвах сетката, ей така пред мен видях над дъното два ската един зад друг и замръзнах. Първият се беше разперил на широчина около 2 метра и половина.
В краищата мантията му се извиваше на вълни, но той стоеше на място и не знаех какво ще направи. Другият, по-малък, трепна с камшика на опашката си, изви се настрани и се отдалечи. Големият отпред се спусна до самото дъно, направи широк завой и се изгуби. Не можех да повярвам. Мислех само за лодката над мен и ударих нагоре.- Да не сте били заедно с Петьо Пандера? – заядливо подметна някой. Янко стрелна светкавичен поглед към присмехулника, но всички гузно гледаха надолу.
- К’во знаеш ти, бе, лапе? Паламудът е най-голямата риба, която си виждал някога. Преди години тук на реката Стефан Черния хвана на чепаре лефер голям метър и двайсет. Когато още имаше скумрия в Черно море сме хващали сафрид по 800 грама до килограм и половина бройката. До към 1960 година в Черно море все още влизаше риба тон. Виждал ли си снимката на триметровия оркинос от 1920 г. на Несебърския кей?
Общото мълчание подтикна Бат’Янко да продължи.
- Такава е нашата. Всеки с късмета си. Никой от нас не може да хване рибата на другия, а когато има слука – ден година храни. Веднъж, в края на септември, бяхме на нощен риболов, на „мола“. Макар и безлунна, нощта бе тъмновиолетова и някак сияйна. Почти никакъв вятър. Морето – гладко. Въздухът – влажен, свеж и прозрачен. Като кацне някоя светлинка на хоризонта и хо-о-оп по светлинната пътека, чак до тук. Звездите – ярки, трептят. Хем са на небето, хем са в огледалото на морето. А под него – пак свети. По това време има декамос - изобилие от планктон и микроорганизми, които при движението на рибата се активират и светят в електриково-зелено. Виждах стрелкането на заргана, играта на чернокопа по дъното, но паламуд не се виждаше. Бях се покатерил високо на дирека на лодката, за да гледам по-добре. От Маслен нос минахме покрай буфтата, завъртяхме край Коракя, прекосихме залива „Св. Парашкева“ и продължихме нататък. Омалях горе. Близо до Змийския остров, почти в брега забелязах онова очаквано електриково зарево от голям паламуден пасаж. Насочих лодката така, че да заобиколя рибата и да направя с мрежите пълен кръг около движещия се пасаж. „Мола!“ – извиках на помагача на кърмата, за да изхвърли светещата шамандура и започне спускането на мрежата. Тапите зачаткаха по палата на борда и следвайки мрежата скачаха във водата. Оловните халки равномерно се изнизваха, за да кажат колко мрежа ни остава. Кръгът се затвори. В него рибата сякаш вреше. Гърбовете на едри паламуди се разбягваха от центъра навън и се набиваха в мрежата. Хаос и паника. Рибата се плашеше още повече от светлините на два немски фенера. Греблата на лодката
заплашително удряха по водата. След няколко минути всичко утихна. Останаха вълнението и възбудата от големия улов. Теглехме обратно мрежите и ги прибирахме в лодката „на развалено“, без да ги чистим от рибата. Това ни предстоеше на брега. Моторът запъшка и подкара обратно пълната с ей-такива басамаци лодка. Бяхме уловили над 600 килограма паламуд. До съмване сколасахме. За такъв товар Бургас бе далече. Реших да продадем поне част от рибата на място. Беше събота и тук щяха да дойдат много туристи. Пристанахме на „Попадийката“, или „Царския кей“, защото е строен по искане на Цар Борис, когато Ропотамо е била „Царската река“. Работата потръгна. Взимаха по три, по пет риби. Две каси се опразниха. Пристигна една софийска черна „Волга“ с двама души и единият усмихнат попита:
- Как е майсторе? Има ли риба?
- Има – казах. - Колко ти трябва?
- Колкото риба имаш ще я вземем.
Не беше за вярване. То бива късмет, ама толкова... Понесохме касите от кея до Волгата. Багажникът се напълни. Сложихме на пода и на задните седалки. Волгата легна. Тогава другият се обади по радиостанцията от колата и след двайсетина минути долетя една „ГАЗ“-ка. Останалата риба започнахме да качваме там. Аз броях и записвах. Натоварихме я. Както каза човекът, така и стана. Колкото риба имахме – взеха я. Настъпи неловкият момент с портфейлите. Онзи от ГАЗ-ката изпревари другите. С маниер отвори портфейла си и извади от там... служебна карта. Другите двама направиха същото. Проверяващи контролни органи. Взеха ми данните и на помощника, подписах се на един протокол и се умълчах. Те тръгнаха, а аз седнах до кея, подпрях главата си с двете ръце и изпуфтях. Цяла нощ труд и щастие, щастие и труд, и толкова много късмет! Орисия: рибарят винаги си остава беден. Колкото люспи по рибата, толкова кръпки по дрехите му, че и един акт отгоре.
Вечерта всички лодки излязоха на „мола“, но нито една не взе риба, защото „рибата къща няма“.
Рибарско селище – Бургас Автор: Янко Петков Профиров
Приемането на разкази за конкурса приключи. В следващите дни ще публикуваме последните предложения получени до полунощ на 6-ти януари 2012 година. После публикациите ще бъдат разгледани и оценени.
За най-добрите разказвачи са предвидени награди от спонсорите на конкурса:I място получава ваучер за 400 лв. от магазин „Техномаркет". За тази сума може да си закупите Notebook за да записвате своите интересни истории или хубав фтоапарат, за да ги илюстрирате. А може би още нещо...
II място получава пътна чанта от магазина за чанти „Ди-Яни" на ул. Георги Кирков N 7. Добрите истории предполагат дълги пътешествия и запас от лични впечатления. А без багаж, не може!
III място получава вечеря с рибни специалитети в най-новия бургаски ресторант „Люти чушки" на стойност 50 лв. Е, може ли конкурс за риба без риба?
Конкурсът се реализира със съдействието на новото бургаско радио Power FM, което може да слушате онлайн на http://powerfm.bg/bg/home/
