Белязаната

Моряшкото туптене в гърдите на Димо задумка със силни, пресечени тонове. Морският бриз се беше вкоренил дълбоко в гърдите му и толкова силно го люлееше, че на моменти на стария моряк му се струваше, че ще излети. „Ех, тази морска съдба. Стъпиш ли веднъж на палубата, това е! До живот е тази тръпка, до живот!“ – размишляваше той.

Димо беше над седемдесетгодишен, роден и израснал в малкото рибарско село, току на самия бряг на морето. Доскоро той плаваше с лодката си, ловеше риба и събираше миди, но откакто получи лек инфаркт, неговите плавания замряха. Той не смееше вече да излиза в морето. Страх го беше силната болка в гърдите да не се повтори, този път фатално. Затова, с болка в сърцето, той реши да си стои в къщата, да си чопли в градинката и да наглежда мрежите си, да не се разсъхнат от слънцето. Само това. Морето за него вече беше далечно. В края на градинката си, на самия бряг, той сядаше на един плетен стол, който вместо облегалка имаше два ката от рибарска мрежа. Така, вместо дървената подпора за гърба му, меката, но здрава мрежеста снага осигуряваше добро разположение на гръбначните му прешлени и те не го боляха толкова много. Мария, покойната му съпруга, обичаше да сяда там и да гледа изгрева над морските вълнения. „Димо, който веднъж е стъпил на морския бряг и в морето, завинаги остава там. Дори телом да не е, душата му се слива с тази необятност и край. Няма връщане назад. Завинаги мислите и душата на човек остават тук, в морето“ – така говореше тя и очите ѝ не спираха да гледат синевата на водата, в чиято снага небето се впиваше страстно. Така и я намери един преди обед Димо, седнала на стола си, чашата с неизпито кафе до нея. Главата ѝ беше клюмнала настрани и молитвите на Димо да е само заспала, не се сбъднаха. Душата на Мария беше отлетяла при морските течения. Точно тогава над главата му закръжа чайка и завика с пискливия си глас. В този момент той си спомни старата рибарска легенда, че душите на починалите се вселяват в душите на чайките, но не всички души, а само тези, които са обречени на морето. Тези, които го обичат с цялата си душа и сърце. Димо си спомни това и сърцето му замря. Той вдигна очите си нагоре и ги насочи към морската птица. Сърцето му се сви втори път, като забеляза гърдите на птицата. Върху млечносивата перушина на гърдите се кътаха няколко черни пера, които оформяха нещо като сърце. „Какво си ти? Чайка ли си? Ти си белязана. Ти ли си моя Мария? Ти ли си?“ – занарежда Димо, а сълзите му вече обагряха дрехите и нозете му. „Моята мила другарка. Замина си. Остави ме. Отлетя с вятъра. Мария…“ – той се свлече на колене пред своята покойна съпруга, с която бяха заедно още от деца. Детските им игри преминаха през първата обич, която при тях беше и последната. Създадоха семейство. Родиха им се две момчета, изучиха ги и сега всеки от тях беше поел по своя път в големия град. Двамата с Мария си останаха в рибарското селце, гледаха се, уважаваха се и никога лоша дума не си казаха. Никога! А сега неговата другарка вече я нямаше. Димо беше неутешим в мъката си. В деня на погребението той плака толкова много, че синовете му се уплашиха да не му стане нещо. „Стига, татко, няма да върнеш майка. Пази се, само ти ни остана“ – така му говореха и двамата, но човешката мъка си знае своето. Тя изцежда душата, изтърбушва я и прави с нея каквото си поиска. И когато вече на човек му се струва, че и неговият край идва, мъката полека го отпуска от пламналите си пръсти, дава му глътка въздух, колкото да не склопи очи и той. И така, до безкрайност…

Времето минаваше бавно. Димо тъгуваше и единствената му утеха беше да излиза със старата си лодка в морето, не толкова заради рибата, колкото да се разтуши душата му. И не на последно място, Димо диреше с поглед белязаната със сърце на гърдите си чайка, така я наричаше той. Търсеше я сред другите в небесните вселения и по набраздената морска снага. Търсеше я сред другите, защото вярваше, защото знаеше, че душата на покойната му съпруга е там, в духа на птицата. Всеки писклив крясък надигаше главата му нагоре и очите му се взираха дълго в търсене на Белязаната. Колкото и странно да беше за някои, но Димо получаваше някаква утеха при мисълта, че жена му все още живее. Тази мисъл му даваше тишината на примирението и го пазеше от лудостта на липсата. Той си вярваше и никой не можеше да го разубеди. Дори, когато двете му момчета го повикаха да живее при тях в града, той категорично отказа. „Нямам място в града аз. Далеч от морето? Няма да стане!“, но синовете му настояваха: „Как далеч? Морето е до града. Пак ще го виждаш. Пак ще дишаш соления му въздух.“ Димо само поклащаше глава: „Не. Там е едно, тук е друго. Не искам в града. Искам си тук на село. И тук искам да умра. Точка!“ – с това Димо категорично прекрати по-нататъшните опити на синовете му да променят неговото решение. Разговорите за преместване в града бяха безсмислени и синовете му знаеха това. Оставиха нещата, както са си. Димо остана в рибарската си обител. Сутрин ставаше рано, преди изгрев. Правеше си кафе в кубинката, сядаше на стола с мрежестата облегалка, която още миришеше на риба и отпиваше. Бавно, полека, с наслада Димо разливаше течността по небцето си. Палеше цигара и нейният дим се смесваше с парата на ароматното кафе. После рибарят бавно ставаше и се отправяше към старата си лодка. С нея двамата излизаха в морето и пореха с устрем морските гърди. Лодката беше почти на неговите години и затова шеговито Димо я наричаше Наборката. Двамата плаваха в мълчание. Рибарят тихо се сгушваше в спомените си и заравяше лице в небето. Там търсеше черни, заплашителни облаци, с които трябваше да внимава. Гледаше и за пернатите братя на морето, чайките и по-специално за Белязаната. Озърташе се на всички страни и душата му ту замираше в бездумието на мъката, ту се опитваше да се зарадва на широкия бял свят. Морските течения в душата на Димо бяха обветрени и изнурени от приливите и отливите в душата му. Главата му ту се килваше на една страна от мъка, ту се въздигаше нагоре, приповдигната от някоя напориста вълна. И така, ден след ден, докато през един морски, вълнист, обсипан с мараня ден, докато беше в лодката си, Димо усети леко пробождане в сърдечната област. Подплаши се. Ококори очите си и те станаха големи и кръгли като рибешките. Пробождането се повтори, този път по-силно от предишното. Страхът стисна гушата на Димо и го заклещи в мокрите си пръсти. Старият рибар забърза с греблата назад, към брега, колкото силите му позволяваха. Пробождането вече стана по-напористо и обхвана целите му гърди. Всичко по тялото му се скова и се смали в болката. Съзнанието му се замъгли и се изсуши като чироз. Страхът обхвана морското му сърце и го приласка.

Със сетни сили Димо се добра до брега, стъпи на него и се строполи с грохот на твърдата земя. Свести се в болницата с надвесени над него двамата му сина.

- Татко, уплаши ни, но вече си добре, така казаха лекарите.

Димо поклати глава и въздъхна:

- Отървах се този път. Не ме прибра морето.

- Татко, трябва да внимаваш повече. Забрави за пътуванията си с лодката. Не трябва. Лекарят е категоричен. Има опасност инфарктът да се повтори, затова трябва да си на сушата, за да ти се помогне – каза по-големият му син.

- Тя моята е ясна вече – тихо каза Димо и наведе очи.

- Дума да не казваш. Никой не знае колко му е писано на тази земя. – И двамата му сина викнаха срещу него, но не ядосано, а по-скоро уплашено и приглушено.

Димо повече нищо не каза. От този ден животът му се промени. След изписването от болницата той се прибра в рибарското село, въпреки настояванията на синовете му да остане при тях. Димо категорично отказа на момчетата си. Тъй закретаха дните му в рибарското селце, бавно, спокойно, далеч от морските пръски. Димо само наблюдаваше морската синева отдалеч, от уюта на стола си на брега. От време на време той усещаше леки бодежи в гърдите си, но отдаваше това на мъката по морската шир. И друго му тежеше. Тук на брега не идваха много чайки, а той все я търсеше и вярваше, че Мариината душа е в нея. Безуспешно беше тук от брега, но той все гледаше и гледаше с надеждата да зърне Белязаната.

Дните се занизаха бавно и отсечено като морските приливни вълни. Дните и нощите се смесваха в един всевечен кръговрат, който раждаше животи, но и ги вземаше. Животът затътри бавно своя ход през различните човешки животи и останки от тях. Времето неумолимо се развихри и пося във всеки надежда, отчаяние, любов. Димо следваше темпа му някак неохотно, насила, защото той искаше друго. Рибарят искаше отмалялото му сърце отново да се слее с морето, да задиша с неговите гърди. Искаше съзнанието му наяве да пори вълните и да ги омилостивява, а не само мислено. Искаше… и реши. „Ще изляза само веднъж с Наборката ми, няма да се отдалечавам. Наблизо до брега ще съм, няма да стане нищо лошо“ – си мислеше той и морската пяна сякаш се вливаше с устрем във вените му. Дори самата мисъл за излизане с лодката му даде сила и живина в отмалелите напоследък крака.

Димо взе якето си, сложи цигарите в джоба и тръгна към лодката. Вървеше уверено, силно и поривисто. „Няма да се дам. Аз съм морско чедо, а тези чеда са силни, волеви, безстрашни. Не се пречупват пред нищо и пред никого. Аз съм морско чедо и трябва да се държа като такъв“ – завърши мислените си разсъждения Димо и се качи в лодката. Щом краката му се сляха с дъното ѝ, той почувства някаква лекота да се разлива в него. Почувства се млад, силен, могъщ. Почувства се като истински моряк и рибар. Димо задиша с изнемощелите си гърди солените пръски и сякаш се отрезви. Стана му леко, чак му се допя. С тихо шептене, излизащо сякаш от рибешки хриле, той запя една стара, морска и незабравима песен. Песен, разказваща за морските създания, световете под водата, за радостите от рибарския живот, за неволите. Тази песен беше любима за него, защото двамата с Мария обичаха да я пеят, когато излизаха с лодката си. При мисълта за обичната му съпруга, очите на Димо се напълниха със сълзи и преляха като приливните вълни. Той ги остави да се разливат по цялото му лице и да се смесват с морските пръски. Рибарят се натъжи, главата му се оклюма и погледът му се смеси с морската повърхност. Лодката се носеше бавно и монотонно покрай бреговата ивица. Брегът беше наблизо и Димо можеше да види пръските светлина от разбитите мидени черупки по брега. Погледът му шареше като набраздена нива, без посока или мисъл. В един момент му се стори, че нещо трепна на брега, до един голям объл камък. Димо се вгледа по-добре и видя, че наистина там нещо трепна. Той не беше сигурен какво е, но реши да провери. Обърна лодката надясно към брега и загреба с греблата натам. Когато наближи брега видя, че там наистина нещо мърда, но не можеше да разбере какво е. Лодката бавно се приближаваше към брега, докато полека се загнезди в пясъка. Димо скочи пъргаво, забравил за доскорошните си болежки в гърдите. Метна въжето от лодката около облия камък и се втренчи в мърдащото нещо. Полека го приближи. Там имаше нещо живо, но какво? Димовото моряшко сърце се разтупка силно. Нещото беше омотано в рибарска мрежа и той все още не можеше да определи какво е. Бавно приближи и забеляза сивкавите пера.

- Чайка! Та това е чайка! Как си се омотала, пакостнице? Рибка ли си искала да си откраднеш? – докато говореше Димо приближаваше полека. Това наистина беше чайка, която е имала неблагоразумието да се рови из стара, скъсана рибарска мрежа, изхвърлена от морето. Сега беше омотана като вързоп и само сивите проблясъци на перата показваха, че съществото е птица и все още е жива. Димо приближи съвсем и хвана вързопа с двете си ръце. Морското чедо така се беше омотало, че навярно щеше да загине, ако той не я беше видял. Рибарят се опита да я размотае, но изпървом не успя.

- Здраво си се закотвила. Как ще те размотая сега? Не мърдай поне, да се опитам първо крилата – говореше Димо и сякаш разбрала думите му, птицата сякаш се успокои и замря. Дали от страх, или от нещо друго, никой не знае, но тя спря да трепка с крилата си. Много бавно, за да не я нарани, рибарят започна леко да развива жилавите мрежести нишки. Забеляза, че едното крило на птицата стои отпуснато надолу. Когато разви още от омотаната мрежа, разбра защо. Нишките се бяха врязали дълбоко в основата на дясното ѝ крило, до костта. Месото се виждаше, но беше някак изсушено и засъхнало.

- Ех, чедо, лошо си се наранила. Явно си стояла много време така. С това крило вече няма да можеш да летиш. Как ще се храниш? Обречено си, чедо, така – в гласа му се долови жал и съжаление за мъките на птицата и нейната участ.

Димо подсмъркна шумно и продължи спасителното си дело. В следващия момент сърцето му трепна отново, досега замряло от случващото се. Той забеляза черните пера на гърдите и сърцето, което те оформяха.

- Белязана, това си ти! Не мога да повярвам! Отдавна не съм те виждал. Как попадна тук? – Димо говореше на чайката и радостта му от срещата беше помрачена от болката на птицата.

След известно време рибарят я освободи напълно от мрежата и я пусна на пясъка. Белязаната първо постоя на едно място, незнаеща още какво се случва. После се опита да разпери криле и да се понесе в своя дом, но не успя. Както и Димо предположи, крилото вече не беше същото. Птицата не можеше да лети. Дясното крило стоеше отпуснато надолу и колкото и да се опитваше да го раздвижи, не успяваше. Накрая птицата се отпусна безпомощна на пясъка и нададе жален крясък, който предизвика нови сълзи в очите на рибаря.

- Клето дете, как се случи така? Как ще се оправиш сега? Как ще живееш? – Димо нареждаше жалните си думи и сърцето му прескачаше не от заболяването си, а от мъката по животното.

Димо извади малката манерка от джоба си и клекна до птицата, която не мърдаше, а само въртеше умните си очи и надаваше жални писъци. Той напълни шепата си с вода и я поднесе към човката ѝ. Белязаната лакомо загреба с птичешките си устни от блестящата течност.

- Жадна си била. Много ясно, как не се сетих веднага. Не се знае от колко време стоиш на тази жар – Димо дори се укори сам, че не сети първо да ѝ даде вода.

- Пий, чедо! Разкваси си човката. Може да ти дойдат силиците.

Чайката пиеше лакомо. Измори се, спря, после пак пи и след това се опита отново да разпери криле, но безуспешно. Димо гледаше и се чудеше какво да стори. „Ако я оставя тук в това състояние, обричам я на смърт. Може и да изяде някоя умряла риба, изкарана от морето, но вода? Вода как ще си намери? А и на птиците е дадено от Господ да летят, да се реят във висините, затова са им дадени и крилата. Писано е да летят, а ние хората с двата си тромави крака да ходим“ – така прехвърляше мислите си Димо и решението му вече клонеше в правилната посока.

- Няма да те оставя тук, чедо. Ще загинеш. Ще те взема с мен, ще те гледам доколкото мога. Прясна рибка ще ти давам. И ти си Божие творение, заслужаваш да ти се помогне. А, и… - той замълча за миг, после продължи уверено: - С теб се познаваме от онзи момент, скъп и същевременно тъжен за мен. Ти си специална не само защото беше там в онзи момент, а и защото си белязана, както никоя друга. Тези черните пера на гърдите ти те правят специална – като каза това, Димо внимателно хвана птицата с двете си ръце и я понесе към лодката си. Там я положи на дъното върху якето си, взе омотаното около облия камък въже и скочи в лодката. Загреба обратно към родния си бряг, забравил дори за къде е тръгнал. Белязаната се беше сгушила в Димовото яке, притихнала в момента. Не се знаеше какво си мисли, но очите ѝ подсказваха, защото гледаха право в старата, прегърбена рибарска фигура. В тези птичи очи се четеше нещо, нещо непреходно.

От този момент нататък събитията се заредиха вълнообразно. Димо приюти перната си гостенка и тя стана част от рибарската му къща. Белязаната никога повече не можа да полети, но се превърна в утехата за стария рибар. Тя всъщност беше грижата за друго живо същество, от която Димо имаше такава жизнена нужда. Птицата ходеше след него из градината и се закачаше с рижавите мяукащи топки между стръковете пипер. Когато Димо сядаше да кърпи изнурената си, скърцаща мрежа, тя беше там, до него. Следеше с умните си очи всяко негово движение. От този момент нататък сърдечните болки на Димо изчезнаха. Просто се стопиха като морската мараня при изгрев. Единственото обяснение за самия Димо беше, че сърцето му е било като стар, пуст, самотен бряг, който постепенно се заличава в морето, но с идването на живинките брегът се оживява и задишва отново слънчевото небе. Димо беше спокоен и утешен, а това беше най-важното за старото му рибарско сърце.

Историята за Димо и Белязаната се разнесе из селото, извън него, чак до синеещия се Балкан. Минаващите често го виждаха седнал до малката масичка в края на градината, точно на брега. Той отпиваше от кафето и неговият аромат се смесваше с цигарения от ръката му. Неизменно до него се кипреше Белязаната – или стъпила на малката масичка, или пък на коляното му. И двамата другари винаги бяха с вперени зеници към необятния рай пред тях, морето. То си беше и си остана тяхната сърдечна любов, защото веднъж видиш ли го, веднъж подсолиш ли нозете си в него, това е, любовта остава завинаги.

Относно легендата за чайките и починалите, никой не знае всъщност дали е измислица, или в нея се крият тайните на много истини…

Автор: Кристина Тотева

Сърдечно благодарим на всички, които отново ни протегнаха ръка, за да го има и 15-ото издание на конкурса. Сред тях са Kaufland, както и Супермаркети Болеро и Медицинска лаборатория “ЛИНА”.