Няма да скрия, че донякъде съм пристрастна към всичко, свързано с една от най-величавите личности на България – Христо Ботев. Не само защото съм родена във Враца, където са най-големите събития, посветени на неговия подвиг,  или пък защото пиша стихове, а защото и в родословното ми дърво има следи, отвеждащи към Голготата, наречена Околчица. Името Христо Маринов – куриер на четата и баща на моята пра-баба е записано на паметната плоча на Околчица, заедно с Христо Дачев, брат на загиналия в четата на Хаджи Димитър Никола Дачев, който е пра-роднина по майчина линия на бургаските поети Тома и Антоний Бинчеви, с които пък е свързана голяма и съществена част от живота ми в Бургас.

От тук идва и другото ми пристрастие, защото вярвам, че в срещите и разделите на хората на тази земя нищо не е случайно. Не е случайно, че и двамата са от Тетевен – и моят, и техният роднина. Роднини сме и с друг участник в събитията от врачанския революционен комитет – Стефанаки Савов.  Орисани сме да помним, което ни е предадено, и да го предаваме на свой ред – дали със слово, или с честност и свободолюбие...

И така – Христо Ботев. Един от символите на България, с който всеки трябва да се гордее, където и да се намира по света!

Величието на Ботевия подвиг всъщност не е само в това, че подкрепен от стотина луди глави е дръзнал да се опълчи на цяла империя, а и в това, че дава възможност на света да стане съпричастен към тегобите на българския народ и да се намеси, за да стане България свободна! Както и в това, че превърна и словото си в оръжие, докосвайки със стиховете си съкровените струни на българските сърца, а с публицистиката си – изразявайки исконните човешки стремления и прозирайки в бъдещето – такова, каквото е искал да бъде  и каквото би трябвало да бъде! По убеждения интернационалист, Ботев защитава правото на българския народ за самостоятелност и самоуправление, обявява се за радикалната революционна борба за сметка на „просветителната“ идеология,  против експлоатацията на по-слабите в социално отношение от страна на по-силните.

„Спрямо Ботев историческата дистанция като че ли не съществува”, пише друг бургазлия - Никола Инджов. Гениалното му творчество и величавият му подвиг го правят - според израза на академик Петър Динеков - съвременник на всички поколения. От второ столетие насам почти всеки българин започва живота си с чувството за присъствието на Ботев в съдбата на обществото и в съдбата на личността. Ботев е в природата на нацията”.

„Без Ботев няма България!, твърди Илия Бешков. "На тая робска земя" той стана небе, което я огрява и оплодява - самата нея и "свободния дух" на тия, които я работят. Той не пожела да направи повече, защото наистина няма по-велико от това - да оплодиш народа си, да превърнеш въздишките му в стих, плача му в песен и страданието му в подвиг и саможертва!...”     

Само седмица след раждането на дъщеря му Иванка на 13 април 1876 година, Ботев заминава за Русия да събере средства за организиране на чета. На 13 май се сбогува със семейството си, без да разкрие закъде тръгва, и се отправя към Гюргево, откъдето с част от четниците  се качва на парахода „Радецки”. При Козлодуй заставя

капитана на "Радецки" да спре на българския бряг.  205 момчета развълнувани целуват родната земя и поемат пътя към Балкана.

От Козлодуй четата на Ботев минава през десетина села. Въпреки очакванията, към четниците се присъединяват много малко българи. Четата води няколко боя с преследващите я османски потери. На 18 май е първото сражение на четата с турски войски в местостта Милин камък. На другия ден Ботев прави неуспешен опит да се свърже с врачанския революционен комитет. На 20 май на връх Камарата във Врачанския балкан е последния тежък бой, в който Ботев и много от четниците намират геройската си смърт.

Истина е, че това, което се е случило на Околчица и до днес крие много неизвестни. Разделени са и мненията – в сърцето или в челото е прострелян войводата.
Ето как Никола Обретенов описва смъртта на Ботев в "Спомени по българските въстания":
„Ботйов беше много загрижен. Понеже от щаба му бяхме останали само Апостолов, Перо и аз, той се обърна към нас и запита: "Какво мислите да правим, когато в тия две сражения патроните ни се свършиха? Помощ отникъде нямаме, хляб също няма. Да продължаваме ли или да се отправим за Сърбия?"

Докато ние отговорим, Перо каза: "Ботйов! Ако ти направиш това нещо, знай, че всичкото обаяние, което спечели с подвига си ще го загубиш!"

Ботйов нищо не каза, но се изправи в цял ръст да види накъде отидоха момчетата и няма ли някоя опасност за четата. Тогава моментално изгърмя пушка и Ботйов политна да падне на гърба си. Аз и Апостолов го поехме от двете страни и докато го сложихме на земята, той издъхна, пронизан в сърцето. Сразен беше от неприятелски куршум, без да каже нито дума - само изхърка...

Всички плачехме, но аз и Апостолов бяхме неутешими. Наведохме се и го целунахме по челото. Оставихме скъпите му останки на произвола на съдбата, за да се изпълнят собствените му думи: "В редовете на борбата да си найда и аз гроба!"
Всъщност, доказано е безспорно, че легендарният войвода е загинал в местността Йолковица под връх Камарата. Къде е неговият гроб и изобщо погребан ли е някъде, никой не знае... Още през август и септември 1876 г. в „Емигрантски вести” е продължавало да се пише, че Христо Ботев се е появил жив и здрав тук и там и дори „със сигурност” е бил видян във Варна!

И така – не знаем къде е гробът на Ботев и има ли изобщо такъв, или се е изпълнило писаното от самия него в „На прощаване”: Кажи им ,майко, да помнят, да помнят, мене да търсят: бяло ми месо по скали, по скали и по орляци, черни ми кърви в земята, земята, майко, черната!” Но нали не гробът прави героите. Стореното от тях остава незаличимо в страниците на историята и в народната памет!

И както е вечен стремежът на човек към свобода, така ще е вечна и славата на тези, които са осветявали със саможертвата си стръмния път към  свободата! Ето защо когато говорим за Христо Ботев, най-точно можем да се изразим, цитирайки неговите думи: Жив е той, жив е! Преминали през годините, Ботевите слова ще продължават да достигат до всеки българин и да напомнят, че „българският  народ не е в гроба на своето преминало, а в люлката на своето бъдеще”. И да преподават неговите непреходни уроци по патриотизъм, вярност, кураж, воля и величие на духа!