За Катерина Стойкова и моста от думи, който заличава граници
С Катето Стойкова ме свързва добро приятелство от предишния Бургас, когато бяхме някак си по-чисти, по-бистри... И когато беше все едно дали имаш 5 или 500 лева в джоба. Защото вместо монети в джобовете си носехме последните си стихове. И когато получих нейното писмо, заля ме същата носталгия, която изпитва и тя от хиляди километри разстояние. Разтърси ме... Разплака ме... Затова, вместо да разказвам за Катето, предпочетох да представя нейната история така, както я разказва тя самата.
Мила Ели,
Животът в САЩ е много различен, и все пак същият. И тук хората стареят, побеляват им косите, окапват им зъбите. Животът е паралелен, но траекторията е еднаква. Аз съм различен човек сега, след 17 години в Америка, но със сигурност щях да съм различен човек и в България, 17 години по-късно. Каква щях да съм ми е невъзможно да знам, за което се радвам.
Дълги години подтисках носталгия, страхувах се да призная пред себе си колко ми липсва родното. Заминах през 1995. Бях на 24. Върнах се за първи път след осем години. Плаках постоянно – когато се изправих пред некролога на майка си, когато се натъкнах на гроба на Янаки Петров, когато не намерих малката стаичка в центъра на града, където често се събираха бургаски поети и писатели. Всичко беше различно. Езикът се беше променил, улиците, приятелите ми не бяха същите. Аз исках не само да се върна в града, аз исках да се върна пак във времето. Не става така. Колкото и да стоиш под часовника пред хотел България, не можеш да върнеш времето. Нито пък хората, които са си отишли. Димитрина Баева, Николай Искъров, Христо Фотев. Когато ме изпращаше за Америка, баба ми ми каза „няма да те видя повече“. И така стана.
Тъжно ми е, когато се прибирам в Бургас. Ето защо:
Посещение 2
Когато идвам в България,
умират хора. Мама
влиза пак в гроба си
и остава там, покрита с камък.
Не е у дома, в магазина,
на спирката, не я виждам
по булевард Богориди.
Знаеш какво казват – ако
стоиш и чакаш
всички, които познаваш
ще минат оттам.
Още време ми трябва.
За мен Бургас е символът на България. Вчера се срещнах със студенти от Трансилвания Юниверсити, и голяма част от въпросите им бяха относно писане на два езика, имиграция и сливане на различни култури. Често говоря за Бургас. Тук, в Лексингтън, Кентъки, основах поетичен кръжок по модела на Бургаския „Христо Кърпачев,“ който посещавах много години. До последния си дъх ще съм благодарна на всички, които бяха част от него. И до този момент ги считам за едни от най-скъпите си приятели.
Прописах стихове на осем годишна възраст. Писах постоянно до момента, в който стъпих на американска земя. После спрях и не написах нито ред през следващите единадесет години.
Сега си мисля, че това беше цената, която платих за имиграцията. Понякога Starbucks слагат цитати и сентенции по чашите с кафе. Така ми попадна следната мисъл. „Да се провалиш е трудно, но успехът е по-коварен. Комбинацията от пари, похвали и възможности може да те отведе много далече от мястото, където трябва да бъдеш.“ Точно това се случи с мен.
***
Ти какво искаш? Свобода или смърт.
То какво иска? Хляб или зрелища.
Ние, вие, те? Труд и уважение.
Само тя не знае и се оглежда и се ослушва и опитва и опипва и се моли и разпитва и пътува и мъдрува и си тръгва и се страхува да не би да вземе каквото не иска и се чуди и се труди като луда и отказва и очаква и раздава и твърди, че няма нужда от нищо.
Не писах единадесет години. Имах чудесна, висококвалифицирана работа. Работех почти денонощно. После изведнъж написах стихотворение. На английски. Казвала съм неведнъж, че тогава отново се почувствах човек. Като че ли нещо в мен отново оживя, като че ли пак станах себе си. Оттогава изминаха пет години. Всичко се промени, и като че ли попадна на мястото си. Завърших магистърска степен по изящни изкуства, специалност поезия. Няколко мои книги бяха публикувани. Създадох радио шоу и издателство. Бих казала, че сега пиша и на английски и на български по равно.
Но ако трябва да кажа какво най-много ми липсва, това определено е езикът. Българският не е около мен, не съм потопена в него като в море. А за поет това е важно.
***
Език мой, враг мой.
Без тебе – кръв в устата.
Преглъщам, латинските
серифи дращят.
Език мой, брат мой.
Разкрасен, перфориран –
метална топка се търкаля
по зъбите като перверзен боздуган.
Език или смърт.
Език мой, труп мой.
Език мой, други мой приятелю,
когото предадох.
Невинният бяга гузен.
Език мой, вик мой –
вик от срам.
Език мой, лък мой –
отпускам те безстрелно.
Език мой, дом мой.
Прости ми. Няма ме.
Вчера пристигна най-новата ми поетична книга. Казва се “The Porcupine of Mind” и е на английски. На български заглавието се превежда като „Таралежът на ума“. Втората част е почти изцяло относно имиграция, носталгия, компромиси и т.н. Трябва да отбележа, че американците разбират тези стихове, харесват ги и се вълнуват. Премиерата на тази книга ще е на 24-ти май. Няма нужда да обяснявам на читателите на „Бугразлии зад граница“ защо избрах тази дата. Но на американската публика ще трябва да обясня. И ще го направя с удоволствие!
Чакам с нетърпение това лято. Имам планове да прекарам два месеца в Бургас. От средата на август до средата на октомври. Особено се радвам, че ще съм в родния си град на първи октомври – денят на поезията. Последният път беше през 1994 г. Много се вълнувам.
Посещение
Посещавам родината си като охлюв,
който се опитва да се намести пак
в старата си черупка. Ден след ден
се провирам навътре, назад, обратно
по часовниковата стрелка.
Черупката е грапава и тясна, отваря рани
по изнежени места.
Но аз упорствам, плача над гробове, ям таратор,
докато се впиша в старите си очертания.
Накрая съм красива. Светя.
Тук съм.
Охлюв е най-красивата дума – казва синът ми,
който учи български. – Мислех си,
че означава любов.
