Винаги съм го твърдяла и интервюто с исполина на българския рок е най-сериозното  доказателство за думите ми. Срещаме се в английски клуб в Бристол, който е част от турнето му. Вълнувам се като ученичка и краката ми треперят.  Не мога да повярвам, че ще разговарям с идола на няколко поколения. Имам пет минути, за да си задам въпросите. Ръкуваме се и се опитвам да успокоя пулса и гласа си. След петте минути седим и разговаряме като стари приятели. Той е изключително земен. Той е Кирил Маричков –висок и сериозен мъж на шестдесет и шест години. 

Мислили ли сте, как щеше да се промени живота ви, ако бяхте емигрирали на запад преди години?

-  Не зная, много пъти съм си задавал този въпрос, защото имахме такова предложение преди четиридесет и четири  години на концерт във Варшава. Тогава синовете ни, на мен и Пеци Гюзелев, бяха по на една година. Там толкова много ни харесаха, че ни предложиха да станем подгряваща група на „Ролинг Стоунс”. Щяхме да станем  популярни, сигурен съм в това. Аз още тогава пишех музика. Някои от песните ми бяха цензурирани, защото били много рокаджийски. В Полша ни обещаха  страхотно високи  хонорари, визи, паспорти, но ни предупредиха, че ако се върнем в България, импресарската дирекция няма да ни пусне.

Така и стана и може би за хубаво, защото нямаше да го има този феномен Щурците с толкова много почитатели и милиони концерти.  А и как щях да се чувствувам  там на тази възраст? Дали щях да съм още здрав?  Дали щях да мога още да свиря и да правя концерти? Дали щях да напиша всички тези песни? Знаете, че на запад мизикалната индустрия е много тежка. Продуценти и менажери изсмукват големите звезди. Не зная за хубаво, или за лошо,  но от България не ни пуснаха и така тръгна нашият път. Пътят на „Щурците”.

За България вие сте величина от ранга на Сър Елтън Джон в Англия, но получавате пенсия, която Ви стига да си плащате парното. Това е грозно и недопустимо. Не Ви ли е обидно? 

-  До преди две  години отказвах да вземам пенсия. Когато чествахме двадесет години „Щурците” с две хиляди и шестотин концерта, се оказва че тези години ни липсват, защото архивите са изчезнали. И това е проблем за много наши колеги - Лили Иванова, Йорданка Христова, Васил Найденов. Четиринадесет години ми се губят въпреки, че сме работили на договор. Но да не говорим за това. Чукам на дърво да съм здрав както сега, да пиша песни и да правя концерти. Сещам се, че съм стар, само като се погледна в огледалото.

 Да си призная честно скоро научих, че композирате и филмова музика. Ваша е музиката на култовата песен „Клетва” от филма „Вчера” на Иван Андонов, който приживе казва, че тази песен, ще Ви надживее. Също сте композирали музиката от филмите „Вампири таласъми”, „Адио Рио”, а за филма „Дунав мост” сте написал текста на заглавната песен. По- трудно ли се създава филмова музика отколкото хитове?

-  Не по- трудно,  по- различно е. Трябва да изгледаш филма и напишеш песен, която да има времетраене точно например две минути и четиридесет и две секунди. Но когато добавиш  музиката, филмът просто оживява.

 Докато се продготвях за интервюто прочетох историята  на  песента „Веселина”. Написали сте я много преди да срещнете съпругата си, която носи това име.

-  Историята е много интересна. Когато съпругата ми е била на пет години, а аз на двадесет и една, нейният  по- голям брат ѝ подарява нашата първа плоча с четири песни. Той ѝ казва, че песента „Веселина” съм написал за нея. Тя е живяла с тази идея. След години съдбата ни срещна.

 В тази връзка как мислите- любовта ли ще спаси света?

 -  Да, и добрите намерения също.

 Имате ли наблюдения какви хора сме емигрантите? Друга порода ли сме?

 -  Да, вие сте много хубава порода хора. Имам усещането, че голяма част от свестните българи са емигрирали. 

Каква публика сме ние, по- различни ли сме? 

-  Вие сте възторжени. Много съм доволен от реакцията на публиката. Така възторжено ни посрещнаха и в Чикаго, Вашингтон, Бостън, Франкфурт, Виена, Лондон и Амстердам миналата година, когато с новата формация „Фондацията” правихме концерти за петдесет години „Щурците”. А в България в зала „Армеец” събрахме повече от дванадесет хиляди души. Мисля, че точно връзката и любовта нa публиката  щеше най- много да ни липсва, ако бяхме станали  световно известни. Този контакт с хората. Аз се чувствам късметлия, защото в онова време на уравниловка и антиселекция, когато вместо на добрите, се даваше шанс на посредствените, защото са по-послушни, аз реализирах не десет, а четиридесет процента от възможностите си. 

Какво искате да се случи още в живота ви?

-  Да запазя гласа си, да пиша музика и да свиря, жена ми да ме обича, защото срещата с нея също считам за свой късмет. 

Пожелавам на Кирил Маричков здраве и още много години да радва с вълшебната си музика и красиви текстове българите у дома и по света. Какво да кажа за финал, освен да се обърна към всички от градовете Бристол, Глостър и Бирмингам, които не успяха да дойдат на концертите: „Хора, трябва много да съжалявате! Тези концерти  ни върнаха в младостта, разчувстваха  ни и ни разплакаха. Те  бяха празници за душите ни!”

В рубриката "Бургазлии зад граница" с интересни личности ни запознава Нели Арнаудова. Тя е на 53 години от Бургас. Щастливо омъжена е и живее със семейството си в Бристол, Англия. Пише стихове, разкази и други забавни и не толкова неща в няколко сайта.