Мария Колева-Комошкова: Една история... моята история... една частица от пъзела на живота ни...
Решението, което взех преди доста години се оказа решаващо в живота ми. Реших да следвам език, за който знаех прекалено малко, който ми звучеше доста странно… чешкият език.
С годините вижданията ми се променяха и аз бавно, но славно крачех напред. Още по време на следването ми имах въможност да практикувам така „странният“ и в същото време така интересен вече за мен език. Всяко лято работех като екскурзовод и пътувах редовно до Чехия. Постепенно се потапях в живота, навиците и културата на този народ. Въпреки че малко или много съм се докосвала през годините на следването до същността на чешката кулура, реалността беше действително по-различна.
След успешното ми дипломиране, получих предложение за работа в малко, но прекрасно градче в Чехия. Най-хубавото беше, че и там намирах много приятели, с които се бях запознала в процеса на работата си като екскурзовод. На следващата година, след като се върнах в Бургас, реших да замина отново там. Този път обаче като студент. След като успешно издържах приемния изпит, записах да уча чешки език и литература в университета на град Острава. Една невероятна университетска година, изпълнена с нови хора, нови възможности за реализация, нова среда. Съчетах следването с работа в Остравското радио. Освен това участвах в редактирането на чешки филмови сценарии. Наред с това редовно посещавах и участвах в литературни и езикови беседи, организирани от студенти и преподаватели. Докато успешно приключвах първата учебна година, получих легализация на дипломата за завършено висше образование в България. Реших да не продължавам. Това беше и годината, в която срещнах съпруга си. Преместих се да живея в Прага.
След напускането на университета в Острава, деканът на филологическата катедра ме покани да преподавам български език. Приех. Преподавах там година. Студентите бяха невероятни... умни и амбициозни млади хора. Отношенията ми с колегите бяха също прекрасни. Но в предстоящите 
три години всички мои събрани професионални опити в различни сфери, щяха да отстъпят място на друг прекрасен етап в живота на всяка жена... майчинството.
Връзката ми с българското в Чехия беше и си остава моя приятелка чехкиня, завършила българска филология в Бърно и работеща в Народната библиотека в Прага. Благодарение на нея и работата и, имах въможност да участвам в редица български литературни
беседи, рецитали и много мероприятия от различно естество. Постепенно се запознавах с младото поколение българи- емигранти в Чехия.
Аз ги наричам: „българи в черупка“. Напомнят ми яйца. Отвън са като всички граждани на Чехия, но вътрешно са различни... имат си българското в тях. След майчинството бях изпълнена с опимизъм и мисълта, че ще постигна всичко. Но не беше точна така. Наложи се да положа големи усилия докато намеря отново своето място в обществото. Позиция в административния сектор на една от най-големите болници в Прага беше моето първо и най-голямо предизвикателство. Слеващият ми опит беше работа в международна компания, която обаче се оказа неподходяща за мен поради по-дългото работно време.
Бях уморена с опитите си за реализация в различни сфери. Реших да се върна към превеждането, което винаги е било голямо удоволствие за мен. В момента съм заклет преводач към Окръжния съд и студент последна година административно право. Освен с превеждане с удоволствие също преподавам и в езикови училища. Усъвършенствам се като посещавам курсове, ходя на различни литературни и езикови беседи. Участвах в издаването на малък речник (чешко-българско-румънски). Станах член и в българска неправителствена организация в Прага, която се занимава с организирането на: малки театратрални представления, концерти, рецитали и други. Тази организация е една от малкото там, която се стреми да сполява българите извън страната, да очарова децата с невероятните български десетки театрални представления.
Бих искала да споделя, че животът извън пределите на родната страна действително никак не е лесен. Със сигурност не съм първата, която споделя това мнение. Но мисля, че всеки българин в чужбина по свой начин се бори да преодолее и липсващото родно огнище (семейство и роден град Бургас), да се наложи в избраната сфера, да създаде свое огнище. Накратко да намери сам себе си на това местенце на планетата, на което се е решил да остане. Едно от нещата, по което тъгувам, е мирисът на море, морският бриз, чайките, шумът на вълните... събуждащият се сутрин Бургас.
За мен специално най-тежки са празниците, защото не съм със семейството си в България. Старая се да пренеса поне мъничко от традиционната българска семейна атмосфера, с която съм израснала. Приготвям българска вечеря на Бъдни вечер, с традиционните ястия. Приятели от Чехия с годините изцяло приеха някои от българските празници и с нетърпение очакват да вкусят отново българските традиционни ястия и да участват в извършването на нашите обичаи. Синът ни е свикнал с „микс- културата“ у дома и винаги си избира това, което е най-атрактивно за него. Животът за него “на два бряга“ ще бъде със сигурност по-гладък и по-емоционално уравновесен от моя, българското късче обаче, ще го носим и двамата в сърцата си.
