Част втора: Париж
В Париж не успяхме да се устроим веднага – продължава разказа си Тамара. Това не стана изведнъж, нито за няколко месеца или година, както може да се очаква. Но вече имахме известен опит от Бургас. И тук хората не приемат с отворени обятия дошлите от другаде. Трябваше с години да налагаме присъствието си, да преодоляваме изкуствено поставени бариери, да доказваме очевидното... Нали сме в латинския свят - използваме латински метод: римляните казвали, че с времето, капка след капка, и най–твърдия камък бива пробит.
Питам кога им е било най-трудно?
Първата година беше еуфорична – припомня си Тами.
Изведнъж пред нас се бяха отворили врати, бяха се появили нови възможности и ние, естествено, се опитвахме да ги реализираме. Трудностите започнаха, когато, отговаряйки на поканите на различни галерии се опитахме, едновременно с това, да се справим с административната машина във Франция. Години наред се борихме с шантажа, който различни чиновници упражняваха над нас, опитвайки се да ни разделят от децата ни и по този начин да ни принудят да напуснем страната. На собствения си гръб изпитахме враждебността на една, считана за гостоприемна, държава. Други пък ни казваха, че се стремят да направят необходимото, за да запазят семейство като нашето. Слава Богу, държавната политика, административните блокажи не са единствената истина за Франция и за французите. В тази страна срещнахме изключително щедри, открити и добронамерени хора, умеещи да ценят другите не според националната им принадлежност, не според банковата им сметка, а според човешките им качества, според професионалните им умения, според моралната им сила и устойчивост, заради културата им. Това затвърди увереността ни, че можем да разчитаме единствено на себе си. Научи ни също винаги и всичко да проучваме сами, да се информираме, да преценяваме обективната обстановка, преди да вземем решение, да подготвяме бъдещето... Разбрахме, че човек е силен и успява, когато познава правата си и полага усилия да ги отстоява, каквото и да му струва това. Болезнено, но полезно „обучение”, което ни помогна да отворим очите и ушите си за собствените ни качества и да повярваме във вътрешната ни сила . Помогна ни много и наученото от баща ми–юрист: напразно е да се коментира закона, той се спазва независимо дали ни харесва или не.
През първата година на живота ни във Франция децата най–много тъгуваха за бабите и дядовците си. Връщайки се вечер късно от галерията ги намирах с мокри очички в леглата. Успяхме обаче да превърнем тази липса в двигател: така, за да пише на баба и дядо, малката Милица се научи да чете и да пише на български ... във Франция. Ива пък развиваше великолепното си чувство към детайла в рисунките, които изпращаше и в писмата, които пишеше на бабини. В училище и двете бяха щастливи: учеха много нови неща, запознаваха се с нови хора, създаваха нови приятелства, добиваха увереност...
През уикендите заедно опознавахме един град–свят. Спомняме си грейналите им личица в телевизионното студио, когато участвахме в предаване, посветено на Силви Вартан... И нашата радост, че им подаряваме такива силни моменти. За нас не беше същото. Отговорността за децата, болезненото запознанство с един свят, водещо да разбиване на толкова илюзии, капаните, в които попадахме... Сигурно тогава сме си пожелали да помогнем на колкото може повече сънародници да не изживяват същите трудности. И го
правим... Най–често със студентите, идващи от България и родителите им, заразени от същите илюзии, от които страдахме и ние. Помагаме на този, който търси помощ, но го правим със съзнанието, че всеки трябва да научи уроците от собствения си живот. Всяка година ни носеше своя кортеж от трудности. Слава Богу, имахме и имаме много силни преживявания, много успехи и радости. Не се фокусираме върху трудностите, но ги помним като уроци. Най–трудна, може би, беше 1993 г. Подготвяхме голямо представяне на Вальо в ЮНЕСКО, бях започнала първи контакти с директора на Националната Библиотека „ Франсоа Митеран”. Преди още да го познаваме, директорката на графичния кабинет беше откупила 4 графики. Силните Болки, които отдавна подтисках, доведоха до остра криза и бях напълно обездвижена в продължение на... 6 месеца. Най–тежките в живота ми. Всички проекти пропаднаха, много контакти се загубиха, за Вальо беше непосилно да се справя с всички грижи по децата, мен, в същото време да продължава да рисува... Поради болестта аз загубих и работата си. Кризата във Франция се задълбочи и поръчките за Вальо секнаха. Оказахме се без средства, в чужд свят, далеч от приятели и близки хора. Но не останахме дълго сами. Отново срещнахме хора, чиято човечност и до днес ни радва и изненадва. А това, че аз бях неподвижна, помогна на Вальо да проговори френски. И до днес мнозина се възхищават на изразителния, богат със собствен стил френски език, на който Вальо, а и децата се изразяват. Това потвърждава теорията ми, че нивото на което се изразяваме на родния си език предопределя това, на всички останали езици, които ще говорим. Затова ни изпълва със страх и ни възмущава ниското ниво на обучението по български език, опошляването и обезобразяването поради невежество на един от най–богатите, изразителни, нюансирани езици.
И добавя с болка: „Език, който е национално богатство и който се обезобразява безнаказано.”
Очаквайте продължение.
