Разбирам, че колкото трудности и пречки да  са се изправили пред Тамара и Вальо, това, че са заедно, помага да ги преодоляват. И, както обичаме да казваме ние – „всяка зло за добро”.

„Трудно, понякога много трудно се справяхме с определени проблеми, но  винаги търсехме възможности и никога недопускахме мисълта за отстъпление – продължава разказа си Тамара.

Много ни помагаха децата. Справяха се чудесно с училищните си задължения, свиреха, спортуваха, бяха все весели и засмяни, две звездички, които ни светеха и ни подкрепяха. През тези трудни години се заздрави връзката ни с тях. И сега, когато някой от нас нещо трябва да предприеме, проучваме  и обсъждаме заедно възможностите, с трудностите заедно се справяме, радостите заедно преживяваме. Изгради се силна и здрава връзка, която надхвърля отношенията родители –деца. Когато боледувах или преминавахме през други трудни моменти, споделяхме с децата проблемите, но винаги се стремяхме да се чувстват защитени. Сега, когато стане въпрос за детството им казват, че са имали много щастливо и богато детство. Богато на преживявания, емоции, срещи, пътувания...  Въпреки затрудненията, винаги намирахме възможност да си идваме в България: понякога само по един път в годината, но по–често по два: за Нова година и през лятната ваканция, поне за един месец. Срещите с приятелите, морето, домът ни тук, родителите, слънцето, българската щедрост и откритост, хуморът, кухнята, ракията... всичко това ни зареждаше и ни зарежда винаги.„


Сигурно е имало моменти, когато им се искало да зарежат всичко. И... дим да ги няма! Обратно към България...

За Тами и семейството им такъв момент е смъртта на баща й през 1996 година.

„Майка остана сама и самотна. – спомня си тя. - Беше в много тежка депресия, която лекарите не установиха и не лекуваха. Децата много страдаха за дядо си. Ива загуби един много близък приятел: връзката с него надхвърляше тази между дядо и внучка. Моят договор с българското посолство в Париж беше приключил и работех с една френска асоциация. Пътувах често до България и всеки път все по–трудно ми беше да оставя майка сама, а тя отказваше да я вземем при нас. След едно такова пътуване на разходка с децата им разказвах за баба им. Изчаках да се заиграят и през сълзи казах на Вальо, че не мога повече да понасям това положение. Обсъждахме връщането си. Децата се приближиха и аз им казах, че искаме да се върнем в България. Ива ме погледна и само попита: а какво ще стане с моя колеж ? Това беше достатъчно, за да разбера, че нямам право да се поддавам на мъката си, че нямам право да руша това, което децата с труд градяха, да увличам и Вальо в един още по–несигурен път... Повече не сме споменавали за връщане.„

Кое все пак е това, което ви държи на гребена на вълната? – насочвам разговора в друга посока..

„Нямаме чувството, че сме на гребена на вълната. Това другите може би ще преценят. За нас то не е важно. Важното е това, което вършим да е в съответствие с това, което мислим. Целите ни да са в хармония със стремежите на душите ни. Трудна задача за хора, израстнали в общество, в което се мислеше едно, казваше се на глас друго, а се вършеше трето. Трудна за хора, живеещи в общество, в което се цени повече външния блясък, обвивката, формата, а не съдържанието. А ние се стремим думите да отговарят на мислите и на стремежите, формата на съдържанието. Срещаме много

хора, българи или не, които отишли в чужбина загубват статута, който са имали в родината си. За нас това е най–страшното: изкушението на всяка цена, с всички средства да се”закачиш” в новото обкръжение. Познаваме университетски преподавателки, „преквалифицирани” в чистачки; историци, превърнали се в строителни работници; специалисти по латински – в поддържащ персонал на хотели... Няма срамна професия, но има похабяване на знания, умения, възможности. Не можем да се примирим с това: да имаш крила да летиш високо, а да се влачиш в ниското. Крилата на мнозина са били пречупени поради желанието на всяка цена да се задържат, да останат в един бленуван свят. Какво остава от бляна? Лъскави и недостижими витрини, илюзии и самосъжаление. Не бихме могли да допуснем това. Не знаем дали е заслуга или не, знаем, че това не бихме могли да направим. Затова не съдим никого: всеки мери според собствените си мерки. Една от бабите ни казваше, че цени повече аристократите по мисъл, не тези по наследство: наследството се пропилява, а мисълта те държи винаги буден и изправен...

Сега всеки ден се радваме на дома си: светъл, просторен, отворен, гостоприемен... – продължава Тамара.  Все още го строим, но най–голямата част е готова и това ни позволява да посрещаме гости, деца и внуци, да организираме празници.

Радваме се на децата си и се гордеем с тях.

Радваме се на малкия Матей–първото ни внуче и се надяваме на цяла плеяда внучета !

Радваме се на приятелите си и се надяваме по–често да ни посещават.

Радваме се на хармонията, която изпълва съвместния ни живот и подхранва картините на Вальо.

Радваме се на нови идеи и планове за бъдещето и че чувстваме сили да ги реализираме.

Радваме се на истинския спектакъл, който представляват светкавиците, гледани от нашия хол... 

Радваме се, че има много неща да ни радват.”

Няма как да не ми се прииска да споделя поне някои от радостните мигове за Тами и Вальо. Пък и отдавна се каня да им отида на гости... Крайно време е да изпием чашка калвадос на френска територия... Но засега оставам с въпросите и споделеното с думи:



Често ли се смеете и на какво? – питам.

„Първо да направим уговорката, че ненавиждаме хората да се присмиват. Ние се смеем, шегуваме, забавляваме, усмихваме, но никога и на никого не се присмиваме. Мразим това...както казва онзи Смърф.

Смеем се на тънкия, изобретателен, интелигентен и добронамерен хумор. Българинът има такова чувство за хумор и го е запазил. То липсва само на управниците.

Малко останаха познатите и приятелите ни, на които не сме показали филма ”И Господ слезе да ни види”, чудесен пример за здрав български хумор.

Не обичаме гавраджийския хумор.

Обичаме примери на сарказъм и ирония, но не дребнави и не с цел да навредят, насочени по–скоро да привлекат вниманието, за да помогнат, да отворят очите.

Смеем се, но през сълзи този път, когато навсякъде в България, от магазина до Министерското кресло говорят на „ти” с убеждението, че така се прави, така е по–демократична, нали американците, новите големи братя говорят така. Колцина са тези, които знят, че английското « You » означава „Вие” ? В Англия кралица Виктория със закон забранила на поданниците си да се обръщат на „ти” помежду си. От тогава всички, дори и тези, които не го знаят си говорят на „Вие”. Спомням си, че когато превеждах филмите на Ч.арли Чаплин, всички преводачи получихме указания за работа. Първото беше: превежда се във 2 л.МН.Ч.”

Следва продължение!