Животът, където и да го живеем, е много шарен откъм емоции. Сигурно има и нещо, което ви гневи? - предизвиквам Тами.

„Гневът е безполезно, даже вредно за здравето чувство. Възмущението е двигател, сила, която те кара да действаш. За жалост, има какво да ни възмущава. Едно от нещата, които най–силно ни възмущават е опошляването на българския език и безхаберието на учители, родители, журналисти, управници... Всички по веригата носим отговорност за това” – продължава Тами темата, която сме обсъждали и при други срещи. „ Ние живеем вече 20 години в чужда езикова среда. На гърба си изпитваме всеки ден какво носи и какво отнема езикът. Ако по дрехите те посрещат, по езика те изпращат и най–вече по него те преценяват!  Случи се така, че и във Франция една част от професионалния ми път е на преподавател по френски език. Виждам как много добри професионалисти в различни области губят почва под краката си поради непознаването или не добрата употреба на езика. Френският език изисква точност, яснота, без която се получава двусмисленост. Съществуват толкова професионални жаргони, колкото и професии има. Непознаването им затваря вратите на много работливи и компетентни хора.

Българският език е много богат, многопластов, нюансиран, позволяващ много точна изразност на различни нива. Освен това има думи, изрази, които носят и тънък, незлоблив български хумор. Заместването им със зле преведени, поради езиково невежество, чужди фрази го опошлява и е само доказателство за невежеството на тези, които ги използват. А те са много: журналисти, политици, специалисти в разни области, преводачи... Първите и последните имат най–голяма отговорност за сегашното ниско ниво на езиковата култура в България. При всяко идване в България купуваме много книги. Все по–трудно четем преводната литература. Преводите са толкова набързо и зле направени, че смисълът се губи. Налага ни се понякога да купуваме същите книги, преведени във Франция, за да ги прочетем. Къде е тази великолепната преводаческа българска школа, благодарение на която Ива и Милица откриха и заобичаха Дидро, Оскар Уайлд, Шекспир, Юго...,   благодарение на която почувстваха богатството на родния си език ? Сега по радиото дори говорят с английска интонация ! Какво невежество!

Възмущават ни също претенциозността, самоувереността, надменността, липсата на предвидливост и планиране, необмислените и напразни действия, лъжата, несправедливостта, простащината, тесногръдието, ограничеността, капсулираните глави и малодушно скритите в окопа, както казваше бай Нено Токмакчиев, невежеството и като негово най–силно проявление в България - хуленето на всичко българско. Всички, които го правят, не са разбрали, че демокрацията утвърждава самоуважението и увереността в собствените сили. Ниското самочувствие няма място нито в демократичното, нито в пазарното  общество, защото бива смазано от войнствената посредственост. Или както учехме по физика: природата не търпи празно място. Този, който напуска сам, веднага бива заместен от друг по–напорист...и така, докато се стигне до безскрупулния. Той често заема опразненото място. А българското общество само си реже крилата, като хули „всичко българско и родно”. Малко педагогика и здрав разум трябват: за да има успех е необходима увереност и изтъкване на положителното. И автосугестия... Ние сме останали в тесни граници, но сме силна, устойчива нация и пак ще се възродим. Трябва да се обичаме помежду си и да си вярвяме.

Възмущава ни все повече и ни плаши отстъплението от силните позиции в образователната система в България – едно от нещата, които ни

правеха не голяма, но силна и кадърна нация. Спомням си един френски изтъкнат политик, който наричаше България ”резерват на сиво вещество”. Познаваме в детайли френската образователна система и сравнението е все още в полза на българската, но докога ? С темповете, с които всичко се руши... В Европа една от най–добрите образователни системи е норвежката. Погледнете в Интернет и ще видите колко големи са сходствата с това, което в България се хули и руши. И друго : френските деца страдат от куп заболявания, заради целодневното обучение и лошата организация на учебния процес. А в българското образователно Министерство се опитвали да въведат тази система! О, неразумни йюроде...”

Ако се сравнят  България и Франция, кое натежава на везните?

„И двете. Все повече си даваме сметка, както и децата, че не бихме могли да живеем само на едното или само на другото място. Затова и къщите, които строим са и тук, и там. Иска ни се част от зимата да прекарваме в България: липсват ни снега и студа. В Парижка област, където живеем, е доста по–еднообразно, сиво... Лятото без България не е лято.”

С какво се гордеете?

С това, че не продадохме душите си.

С това, че отгледахме дъщери, на които много хора се радват, че им позволихме да имат много повече възможности за избор в живота от нас, че възпитахме деца с чувство за отговорност, взаимопомощ, уважаващи себе си и другите.

С това, че въпреки многото трудности не се предадохме, не отстъпихме от мечтите си, не позволяваме никому да ни подценява или унижава.

С това, че  продължаваме да се борим за мечтите си.

С това, че дъщерите ни се гордеят, че са българки, че говорят чист и правилен български език, въпреки че са израстнали в чужбина, че внучето ни Матей разбира и говори, доколкото възрастта му позволява, на български език; че всяка година девойките водят приятели от Франция, а отскоро и от Белгия, които си тръгват очаровани и кроят планове кога пак ще дойдат. Започнаха с един, двама, а преди година дойдоха 120 души за сватбата на Ива.

С къщата, която строим в Еври и която е светла и открита, и както казват, приличала на нас.

Със съвместния ни живот. Той се превърна в едно съвместно творене: двамата заедно, всеки един в областта си. Без самоувереност можем да твърдим, че сме създали творби, които ни радват, удовлетворяват ни и не се срамуваме да се подпишем под тях.

Казват, че човек е това, за което мечтае. Какви са вашите мечти?

Мечтаем, както винаги,  да вършим това, което обичаме и умеем. Вальо да рисува, той и преподава, но би искал да промени средата, в която работи. Работим заедно по един проект, който би трябвало да ни помогне да постигнем това. Искаме работата ни да ни свързва повече с България, да работим и на двете места. Иска ни се знанията, опита, контактите, които натрупахме да са полезни на родината ни. Имаме опит, който искаме да дадем, за да се върви напред. Не забравяме обаче китайската поговорка : „ Можеш да закараш коня до реката, но не можеш да го накараш да пие”.


Имате ли мото, което следвате – заедно, а и поотделно.

Тамара : „Прекален светец и Богу не е драг.” Търся мярката във всяко нещо. 

Вальо : „ Търся...”

Тук нашият разговор свършва. Но само за този момент. Защото сме убедени, че ще има още много срещи. И още много за споделяне...

А аз започвам да си мечтая и за чашката калвадос, която ще изпием заедно край Сена, и за малката сливова с шопска салата в един от „капаните” край бургаския плаж. Кое ще се случи по-скоро, няма значение. Важното е да се сбъдне!