Тамара и Валентин Ганеви не са единствените, предприели драстичната стъпка в живота се – да напуснат България. Тяхната история прилича на много други, и все пак е коренно различна. Вместо в „страната на неограничените възможности”, те намират оптималната среда за да разгърнат своите творчески възможности в Европа. А за учителка по френски език и художник съвсем обяснимо изборът се оказва Франция. Не случайно, но не и съвсем нарочно, както разбирам от разказа на Тами, с която ме свързва дългогодишно приятелство. Но, неведоми са пътищата Господни и кой знае по какъв начин, независимо от плановете, които си правим, някоя случайна среща или събитие ни кара да правим житейски завои, да  променяме посоката на съдбата си, и не само собствената си, а и на най-близките. И ако тази посока се окаже правилната, няма нищо по-добро!

Карам Тамара да се върне назад, към причината за техния житейски завой, който сложи край на прекрасните ни вечери в една бургаска мансарда, където сред картините на Вальо се четяха и стихове.

Ето какво разказва тя:

„По време на Биеналето за графика във Варна през 1987г. се запознахме с френския колекционер Жорж Екли. Поддържахме контактите си с него и се срещахме и на следващите биеналета. Той проявяваше определен интерес към работата  на Вальо : купуваше графиките му и ни канеше в Париж.  Въпреки че познаваше добре България, беше му трудно да приеме, че една учителка по френски език и съпругът й художник не могат да посетят Франция.  Контактите ни продължиха, епистолярни, с по една среща на всяко следващо биенале.

През ноември 1989 г. получихме официална покана за гостуване: научил за промените в България, г–н Екли бързаше да ни види в Париж, да разгледа новите графики на Вальо, да ни покаже галерии... Това първо пътуване до Франция направихме през април 1990 г. Останахме там 10 дни, през които обиколихме големите музеи, вървяхме по места, за които само бяхме чели  уверени, че няма никога да ги видим. Oтварям малка скоба : по онова време квалификациите за учители  във Франция бяха рядкост. Колегите ми се надпреварваха да търсят възможности, лоялни или не, за да могат да заминат. Някои само за това ставаха партийни членове. Когато за пръв път, млада учителка, реших да подам и аз документи, тогавашния инспектор съвсем откровено и добронамерено ми обясни, че няма смисъл: колегите преди мен със стаж, партийно членство, бляскави характеристики, женени за също тъй бляскави партийни членове, а не за художници, са твърде много, за да се надявам скоро да дойде и моят ред. Поставих си за цел бързо да се освободя от тайната си мечта: успях да си внуша, че тази страна е една абстракция, която е претворена в киното, в литературата, но която на живо не мога да посетя.

И ето че изведнъж, за по–малко от три месеца, без особени затруднения, се озовахме на летище София на път към Париж. Всичко беше като

на сън : музеите, улиците, галериите, обедите с  г–н Екли в шикозни ресторанти, запознанствата, парижкия въздух, откупените 18 графики на Вальо! Господин Екли ни покани отново да отидем и, разбира се,  да носим още графики. Второто пътуване беше след година, този път за един месец. Последва и трето, но за по–дълъг период: отново покана, визи, но сърцата ни се свиха, когато във френското посолство  обясниха, че не можем да заминем с децата си: трябваше да ги оставим като заложници, за това, че ще се върнем. Последваха нови документи, срещи с консула, докато най–после получихме визите и заминахме с  Ива и Милица за три месеца. 

Тръгнахме без предварителна нагласа или усилия да се установим и продължим живота си във Франция. Затова и на срещата с консула в София, след като обяснихме целта на пътуването си, бяхме отказали дълги визи. Не мислехме, че ще имаме нужда  от такива. По–късно, вече в Парижката префектура, отказахме 10–годишни документи за престой във Франция : ние сме свободни хора, не желаем да се обвързваме. Не можехме да предположим , че се обричаме на 10–годишно бюрократично ходене по мъките, не можехме тогава да предположим колко ще ни тежи огромния багаж от илюзии,  който си носехме от България и колко болезнена ще бъде раздялата с тях.

И така,  седмица след като пристигнахме, децата тръгнаха на училище, месец след това аз започнах работа в една галерия, в която ме поканиха след като представих работата на Вальо, а два месеца след това Вальо и всички ние живеехме с неговата първа изложба в Париж . Всичко ставаше много бързо и не ни оставаше време да се замисляме: вземахме решенията според възможностите, които ни се представяха. Децата извършваха подвизи в училище: три месеца след като ги записахме, говореха и пишеха  на френски и скоро започнаха да ги наричат локомотивите на класовете им.

Последваха няколко покани за изложби : колективни и самостоятелни, след големия успех на първата изложба. Аз криех старателно огромния страх и притеснение, които предизвикваха в мен средата, в която бях попаднала. Бързах да науча колкото може повече за пазара на изкуството във Франция, да създам контакти, полезни за работата на Вальо. Срещах се с журналисти, колекционери, галеристи...

Така месеците минаваха и когато визите ни изтичаха, се наложи да ги продължаваме няколко пъти, преди да получим документи за едногодишен престой като семейство на художник. Това, което ни принуди да предприемем  тази стъпка и да се установим във Франция, бяха успехите на децата, радостта, с която живееха в новото си обкръжение и възможността за Вальо да живее от изкуството си. За мен беше изключително важно и ми носеше голямо удовлетворение факта, че с познаването на езика помагах на всички.”

 

Очаквайте продължение!