Наричат я „приемната грижа на Бургас“. Казват, че тя е в основата приемното родителство в областта да се развива, за да имат децата в риск шанса да растат в спокойна и любяща семейна среда. Тя е Снежинка Павлова – бивш социален работник, доскоро началник на Областния екип по приемна грижа и приемен родител от 2012 г.
„Работих като социален работник с деца от институции. Повечето бяха шумни, буйни, но имаше едно дете, което молех поне то да е послушно, да стои до мен и да ми помага. И той стоеше, усещах подкрепата му, как наистина иска да ми помогне. И ми се прииска и аз някак да помогна на това дете. Започнах да разпитвам как мога да стана приемен родител, но ми обясняваха, че това е конфликт на интереси“, разказва за началото Снежинка.
До 2012 година, когато става ясно, че конфликт на интереси няма и тя успява да осигури дом, семейство и любов за детето. „Доста години се борих за него. Той беше пораснал, беше станал 10-годишен. Като го взехме, не знаеше да чете и пише, но попадна на страхотен учител в началния етап. Стана студент и вече си е част от нашето семейство. Страшно трудолюбив, всеотдаен. Казвам си, че е моето диамантче – много лесно го гледах. Чувам ги как с нашия биологичен син си викат брат ми и съм много щастлива. Той е моята голяма гордост“, благодарна е на съдбата Снежинка.
От първите си срещи с малкия тя си спомня, че бил много усмихнато дете, много жизнено.
„Сякаш преживяваше, че е в институция. Не знам как се случи, но някак се свързахме. Аз винаги съм искала да имаме още деца и това беше просто друг начин да изпълня мечтата си“, признава приемната майка.
Младежът завършва Професионалната гимназия по туризъм „Д-р Асен Златаров“ в Бургас. Продължава образованието си в Университета по хранителни технологии в Пловдив.
„Много му помогнахме при избора на средно образование. Не таях големи надежди, че ще стане отличник, ще се справи много добре, затова искахме да има някакъв занаят. Но попаднахме на прекрасна класна, която така ги мотивира да продължат в същата специалност – технология на хлебните и сладкарските изделия, че 9 деца сега учат в университета“, щастлива е Снежинка.
Нейният най-хубав спомен от приемното родителство е гордостта, която изпитала, когато отворила лаптопа и видяла, че момчето ѝ се е справило с матурите. Никога няма да забрави и първата им нощ заедно в техния дом: „Ходих през нощта да го наглеждам, а очичките му отворени – не заспива“.
От 2021 г. със съпруга ѝ се грижат за две сестрички. Те вероятно ще са последните деца, на които ще спасят детството, защото вече са на възраст. Планът на системата бил по-малката сестричка да замине за Рудозем, а каката да остане в социална услуга. Но човешките сърца решили друго: „Предложих ние да вземем малката. При срещите за напасване си казахме, че не можем да тръгнем и без каката“.
Казусът на двете деца се оказва сложен. Те имат проблем с ЕГН-тата, но се намират хора на подходящи позиции с големи сърца, които помагат той да се разреши. Налага се каката да започне първи клас като слушател, без да знае дори български език, но сега е отличничка, амбициозна, няма никакви проблеми в училище. „Малката е по-палава, но се справяме“, смее се Снежинка.
За нея, като за всички приемни родители, най-болезненият въпрос е какво ще стане след нас: „Мислех да работим децата да отидат в друго семейство – млади хора, но те толкова се привързаха към нас, че не можем да се разделим“.
Спокойствие на Снежинка дава нейният биологичен син, който вече има свое семейство. Казвал къде на шега, къде наистина: „Гледайте си сега пенсията с тати. Докато нещо се случи, малката ще е на 18 години и ще има кой ще се грижи за нея“. Но Снежи не крие, че повече разчита на доброто сърце на сина си и на неговата съпруга. „Снахичката ни е много, много добро дете. Знам, че ако се наложи, те няма да оставят момичетата“.
Въпреки че тя самата не е имала големи проблеми по пътя на приемното родителство – децата са ѝ здрави, подкрепяна е отвсякъде, Снежинка не крие, че пред приемната грижа има много трудности. „Разделяме братя и сестри, защото хората по никакъв начин не са мотивирани да гледат по две и повече деца – нито финансово, нито чрез професионална подкрепа, ако се налага за децата и за приемните родители. Аз не съм имала такива проблеми, но истината е, че в много от областите приемните родители се оплакват от липса на подкрепа от екипите по приемна грижа, от социалните работници“, казва тя.
Според Снежинка трябва да се работи в екип с общините, които би трябвало да са по-ангажирани в подкрепата за децата, излизащи от приемна грижа. Да им помагат за осигуряване на жилище, за намиране на работа. „ За социалната система след 18 години те вече не са деца и социалните работници просто вдигат ръце. А трябва да останат ангажирани за някакъв период за бъдещето на тези деца“, смята приемната майка.
Тя не крие огорчението си и от някои свои „колежки“, на които все някой им е длъжен и не са отдадени изцяло на мисията да поправят детството. Но е убедена, че при работеща система за подбор, те бързо ще отпадат от семейството на приемните родители.
