Това е нейното верую. И тя не се отказва. Историята на Стефка Колева е пример за вдъхновение, пример за подражание и надежда за съпрузите, жените и мъжете, чиито близки преминават през ада на своите промени, а те ги обгрижват, запазвайки достойнството им.

След десетилетия, посветени на спасяването на човешки животи, една българка в Лондон откри нов смисъл в създаването на красота с ръцете и сърцето си.

От хирургичната зала до топлината на дома, от медицинската прецизност до изкуството на свещите и плетивата – нейната история е доказателство, че дори когато животът те поставя пред тежки изпитания, любовта, привързаността и отговорността могат да осветят пътя напред. Няма да преразказвам историята на тази смела и талантлива жена. Помолих я сама да го направи:

„Родена съм в далечната 1967 в малко балканско градче Върбица, в подножието на Върбишкия проход. Завърших медицинско образование в Медицинско училище в Русе. Бях отличничка на випуска и ми предложиха да си избера (тогава се работеше по назначение, не където искаш) къде искам да работя и аз си избрах новия тогава хирургичен блок в Шумен като операционна сестра. Да, ама не. Баща ми категорично беше против, искаше да се върна във Върбица и да работя в здравната служба. Поработих около седмица, но това не беше моето място.

За да избягам от ситуацията, се записах да уча „Електроника“ в Бургас. Завърших и бях инженер по електроника и микроелектроника в металургичния завод в Дебелт за около 4 години, през които се омъжих и си родих две дечица. След второто майчинство (1993) започнах работа в Онкодиспансера в Бургас като хирургична сестра и след около 3 години се прехвърлих най-после в така жадуваната за мен операционна. Много безсънни нощи, много часове на крак и много стрес. Бях влюбена в това, което работех.

Вкъщи си бях мама и съпруга. Имах прекрасно семейство. Съпругът ми ме подкрепяше и помагаше във всичко. В свободното време шиех и плетях дрехи за децата, бродирах гоблени, редяхме пъзели. Идилия, но хладилникът ставаше все по-празен. А голямата ни дъщеря беше отличничка във Френската гимназия и все по-често говореше, че иска да учи във Франция, което за нас беше непосилно и невъзможно.

Един ден чух от колежка, че щяла да ходи на интервю за работа в Англия и се подготвяла по английски. Споменах го на съпруга ми и той каза „това е, ти си нашият ракетен двигател към света“. И се започна, уроци, четене и писане, интервюта.

И така 2003 г., края на януари, кацнах на летище Гетуик. Бяхме няколко българки, качиха ни във ван и тръгнахме. Така стигнах в Труро, където започна кариерата ми на болногледачка в дом. Сама, не говореща английски, с работа, която не харесвах, на място, което не познавах. Сърцето ми беше разбито, а умът ми казваше „Трябва да го направиш“. Работих без почивни дни, а вечер си изливах душата и сълзите в телефонните кабинки.

След 3 месеца успях да си купя лаптоп и живота ми се промени. Можех да говоря със семейството ми, решавахме задачи и пишехме домашни с децата, а като си легнеха, имах възможност да споделям, да се смея и да плача с моя съпруг. Въпреки часовата разлика той никога не се оплака, че е изморен и иска да си ляга. Изслушваше ме и ме окуражаваше всяка вечер.

И така минаха години. Дъщеря ни беше вече студентка в Страсбург, а другата в Пловдивския университет. Аз бях сестра в дома, а не болногледач. Но много ми липсваше мъжът ми и така решихме той да дойде при мен. Това обаче нямаше как да стане, ако останех в Труро. Там нямаше работа, особено за чужденци, които не говорят английски. И това беше причината, която през 2010 ме изстреля в Лондон. Бях кандидатствала в няколко болници в операционна, разбира се. Бях приета във всичките, но избрах най-голямата – „Сейнт Джордж“. Започнах като операционна сестра банд 5. 

За близо три години успях да мина всички обучения с А грейд. Учих в два университета и 2013 вече бях с банд 7 и специалност „Първи хирургичен асистент“. Мечтите със сигурност се сбъдват. Преместих се в частна болница, продължих да уча. Получих дегрии, бях автор на статии за медицински списания. Пътувах из света, редих пъзели. Всеки свободен уикенд с мъжа ми посвещавахме на красиви места и градини. Купихме си собствено жилище и нова кола, децата ни се задомиха, роди ни се първото внуче. Тогава аз започнах да плета, дрешки, играчки, дрънкалки. Дъщеря ми ми предложи да ми направи фейсбук страница, където хората да гледат красотите, които правя, и да си поръчват. Беше ми странно в началото, но ми харесваше, когато хората оценяваха труда ми. Продължавах и да се изкачвам в йерархията в болниците и стигнах до менажер на операционни, което е свързано с много отдаденост и отговорности.

Обичах това, което правех, и живота, който имахме, докато не започнах да забелязвам промяна в мъжа ми. Беше някак различен, апатичен, забравяше думи, настроението му се менеше често и това промени живота ми нацяло. Като човек, който е работил години с хора, страдащи от деменция, не ми беше трудно да хвана началните симптоми, но никой наоколо не ги виждаше и това направи борбата ми срещу тях много трудна.

Започнахме да се караме с мъжа ми за пъзели и судоку. Аз натисках да ги прави, а той се дърпаше. Близките ми казваха, че си внушавам и да го оставя на мира. Но аз не се отказах. Той беше само на 50 г. И така, докато не беше официално диагностициран с фронто-темпорална деменция през 2020 г. Тогава вече пъзелите, судокуто, IQ игрите, ежедневните занимания с карти, писане и смятане бяха осъзната част от живота ни. Аз продължавах да работя като менажер, да пътувам, творя и да отделям специално внимание на мъжа ми. Той работеше в хотел от 15 г., много изпълнителен и отдаден на работата си.

2024 г. беше отстранен от работа и животът ни отново се разтърси. Аз трябваше също да напусна, за да му помогна в този нов период, където рутината му беше разбита и той не знаеше какво да прави. И така между лутаници как да подредя нещата по-удобно за мен и по-лесно за него, реших да остана вкъщи с него и да започна да правя свещи, нещо, което отдавна ми харесва, а и с идеята и той да е ангажиран в процеса. Четох, гледах и се самообучавах. Исках свещите ми да са различни, неповторими, а той ми помагаше с опаковката и изпращането. Но с това не можехме да се издържаме и аз започнах отново работа в болница като хирургичен асистент.

Сега работя 3 дълги дни, а останалите се грижа за мъжа ми и творим. Не само свещи, но и уникални плетива и подаръци. Той изработва чудесни картички, книгоделители, ключодържатели, със стъклени камъчета. Не разбира кое какво е, но му е приятно да го прави. Имаме си пет внучета, които вечер ни радват и забавляват по телефона. Макар че дядо не може да им говори, той ги разпознава и много им се радва. Трудно ни е, но не се отказваме.“

Това ми написа Стефка, а аз с преклонение към живота ѝ, който е своеобразен подвиг, с възхищение към нейната упоритост, деликатност и сръчност, реших да ви покажа нейните творения и да си поговорим за тях.

Кое ви вдъхновява, когато създавате всяка свещ или подарък?

Намирам вдъхновение навсякъде. Най-големи вдъхновители са внуците и децата ми. Те са ми и най-редовни клиенти. Намирам вдъхновение и в природата, морето градината и цветята на мама, книгите, работата ми, разговорите с хората.

Има ли емоция или история зад всеки от тях?

Всичко, което излиза от ръцете ми, си има своя уникална история, душа и смисъл. Заредено е с много обич, позитивна енергия и благословения.

Какво е посланието, което искате хората да усетят, когато запалят ваша свещ или докоснат ваши плетива?

Искам да се почувстват специални и уникални, както е и самата изработка. Да усетят обичта и емоциите, вложени във всяко пламъче, елемент, бримка, да преживеят историята, топлината и енергията.

Разкажете ни за първия си завършен продукт. Как се почувствахте, когато го видяхте готов?

Първото нещо, което съм изработила, беше една парцалена кукличка, когато бях може би около 6-годишна. Баба ми плетеше много и аз обичах да я гледам как го прави. Много дрешки изработвах за децата си – шити, плетени, бродирани. След това за внуците, играчки основно. Но когато получих първата поръчка, беше за малка коала и дамата беше толкова доволна, аз направо се почувствах щастлива и удовлетворена. Но когато пък направих първата си свещ, това беше прераждане, просветление, че това е моето нещо, нещо, което ми дава смисъл, утеха и безкрайно удоволствие.

Виждате ли в творчество си форма на терапия – за вас, за съпруга ви, за душата?

Определено, потапям се в свят, в който всичко е в хармония и посвоему съвършено. Времето спира. Душата ми пее. Пред мен се отварят различни светове, с дракони, принцеси, красиви и уханни цветя, магия. Много обичам да изработвам и шевици. Когато българският фолклор оживява в ръцете ми, винаги си тананикам народна песен. Това е не само терапия, но и връщане към корените, близките, дома. Душата се стопля, полита и се рее над България. А когато творим заедно с моето момче, смеем се и заедно се радваме на това, което сме направили, и макар че съпругът ми не разбира какво точно прави, т.е. какво представляват фигурите, много точно може да прецени кое му харесва и кое не. А когато сме на базар и види, че неговите неща се продават, това му дава удовлетворение, чувството, че е полезен. Тъй като той винаги е бил отдаден на работата и когато беше уволнен заради заболяването, той се обърка, той беше изгубен. А сега, правейки тези картички и други диамантени красоти, това му дава цел, ангажираност. Той РАБОТИ. Това му помага да поддържа фокус, точността на ръцете, а смяната на цветовете е като гимнастика за мозъка.

Кои материали и техники използвате, за да направите изделията си толкова уникални?

Изработките ми са уникални по две причини. Първо, защото влагам душата и сърцето си и второ, защото материалите и техниките, които използвам, са съобразени с възрастта и желанието на този, който ще ги ползва. Основно правило за мен, когато изработвам нещо, е да си задам въпроса: „Бих ли го дала на моите внуци и деца, безопасно ли е?“. Това ме води през целия творчески процес. И да, моите изделия са в домовете на децата ми и в ръцете на внуците ми и затова те са достойни за всеки дом и безопасни за всяко дете и родители. Восъците, ароматите и материалите за свещи, които ползвам, си набавям от сертифицирани компании, една от основните е българска. Преждите, с които плета, са специализирани за деца и бебета, 100% памук и са екологични.

Дървото, което ползвам за бебешките играчки, е морско дърво, натурално и обработено без химикали. И тук е най-интересната част. Бурканите, чашите и кутиите за опаковка са рециклирани. Оцветявам, украсявам и им давам втори живот. Децата ми ме учат на начини да съхраним планетата и съм им безкрайно благодарна за това. Те ми събират бурканчета от детски храни и други, а кутиите и кашоните ги нося от работа. Не знам дали знаете, но операционните зали са третия по големина замърсител на планетата. С всяка рециклирана кутия си мисля, че един ден може и да излезем от челната тройка.

Как реагират хората, когато получат ваш продукт? Има ли обратна връзка, която особено ви е трогнала?

Най-честата реакция, която получавам, е УАУУУ. Това ме прави изключително щастлива, защото това уау винаги е съпроводено от едно озарено, възхитено и топло усмихнато лице. Безценно е. Често клиентите ми изпращат снимки как ползват мои продукти и това ме радва много. Бях правила една голяма кукла, която трябваше да прилича на реално момиченце. Много и се мъчих на косата, много къдрава, но се получи. Майката ми изпрати снимка на детето, спящо с куклата. Ох, сърцето ми преля от радост. Трудно беше да се различи косата на детето и косата на куклата.

А най-много емоции има на работилничките, които правя за деца. Очичките им светват от задоволство и гордост, когато си направят тяхна си свещ или каквото изработваме, а майките …ох, сълзи от радост. Обичам тези моменти. Зареждат ме и ме мотивират.

Какво е най-голямото предизвикателство: да съчетавате грижата за съпруга си, да работите в болницата или творческия процес?

Предизвикателство е да ги съчетавам и трите. Но най-голямото ми предизвикателство е да се боря с деменцията. Това е борбата и смисълът на настоящия ми живот.

Обичам работата си. Когато съм в операционната зала се фокусирам изцяло върху пациента и операцията. Така си почивам от деменцията (странно колко често ползвам тази дума, доскоро се страхувах и притеснявах да си я кажа даже и на ум).

По същия начин я игнорирам и когато творя, но останалото е борба, борбата за човека, когото обичам и ме обича, макар и по свой, детски начин. Няма предаване, всички бели парцали съм ги изхвърлила от физическия и душевния си дом, предаването не е вариант изобщо. Тази борба ми струва много и ми отнема много, но пък все още можем да се посмеем заедно, да споделим „Обичам те“, да познаваме и се радваме на децата и внуците по свой начин, разбира се, да пътуваме заедно, да бъдем Заедно. Безценно е, повярвайте ми.

Ако можехте да обобщите своя път с едно изречение, какво би било то?

Щом животът ти даде деменция, превърни я в диаманти, красота и наслада за окото.

Когато сме на предела на силите си, какво ви мотивира да продължавате въпреки всичко?

Семейството е моят стълб. Майка ми, децата, внуците, но на първо място са любящите очи на моето момче. Не искам и не мога да си представя живота без всичко това, ставам стягам се и продължавам. Няма отказване, няма предаване. Както казват англичаните OF YOU GO!

 

Нели Арнаудова е нашата „Бургазлийка зад граница“. Тя ни среща с интересни хора, за които Бургас и България са останали в сърцето, но са избрали да градят живота си извън пределите им. Нели е и автор на няколко книги и пиеси.