Тя се намира в Бристол, Великобритания, на половин час пеша от центъра, на три етажа е, с тринадесет стаи. Била е старчески дом. На етаж има по една голяма стая, а другите са малки като кибритени кутийки. На първия етаж живяхме осем души с един хладилник. На човек  се полагаше по половин място на рафт, а замразените храни ги надписвахме. За цялата къща имаше една готварска печка.

Голямо бутане беше, докато  приготвяхме храната, или миехме чините в двете мивки. Първите дни ни трябваше регулировчик, но когато хората са добронамерени всичко е въпрос на случване. Живеехме ден за ден. Спяхме на изтърбушени матраци. Ходихме  си на гости по стаите, или се събирахме в големия хол, все  едно бяхме на пионерски лагер, но за постоянно. По някое време домъкнахме огромен диван и столове от улицата. В Англия е практика да оставиш ненужна вещ пред дома си с бележка: вземете ме моля!

Къщата-майка мога да нарека още Къщата на духовете (защото съм чувала, че много обитатели са си тръгвали нощем с незапален двигател, за да не платят наем). Мисля че са го правили от безисходица.

Мога да я нарека и Веселата къща, защото  българите празнуваме и делниците. Но най-подходящото име е Къщата на приятелството, защото бяхме толкова безпомощно отчаяни, че приятелството беше единственият смисъл да продължаваме жалкото си съществуване.

Делниците бяха сиви и протяжно дълги. Всеки нов ден беше още по-безнадежден от предходния. Мъжете поработваха по малко, а жените учихме, или обикаляхме във веригите в очакване да намалят някоя стока, за да сготвим.

Веднъж така излъсках печката, че тя се раздели и с градусите и със степените, а ландлорда (също българин) помисли, че сме си купили нова.

Вечер гледахме телевизия или се чувахме с децата. Стараехме се да не изглеждаме толкова отчаяни, за да не ги плашим. Аз плачех постоянно.

Исках да се върна, но останах и това беше най-трудното ми решение. Послушах съпруга си Дони, с който бяхме заедно в това изпитание, защото му имам доверие и освен съпрузи сме и приятели.

Нетърпението е грях - това си повтарях всяка сутрин за да си давам кураж. И както хората казват, Бог обича смелите. Един ден в къщата дойде Илхан, на който благодарим в молитвите си и ни успокои, че ще намери постоянна работа на Дони.

На мен ми помогна Мирена (която също присъства в молитвите ни), с майка ѝ започнахме работа за два часа и половина, три дни в седмицата и пътувахме по три часа до магазин за играчки, който чистихме. Тогава за пръв път се усмихнах.

Молим се и за Димитър Йотов, който ни намери гарсониера под наем и пренесе багажа. Той сподели, че сме изглеждали най-тъжните хора на света, а Дони, който беше отишъл да види гарсониерата мислеше, че го снимат със скрита камера, защото попадна в луксозно обзаведена стая и кухничка с всички удобства.

Когато пристигнаха децата живяхме там общо шест души и едно дете. Но беше най-безгрижното време. Бяхме заедно цялото семейство и се подкрепяхме. Междувременно на Митко и Катя - съпругата му се роди момиче, която сега е на седем години. С тях продължаваме да се обичаме.

Пиша всичко това, за да повторя, че всяко начало е тежко, ако нямаш приятел, който да е с теб 24 часа, седем дни, защото за всичко трябва време. Когато говоря за хората, които ни помогнаха и сме им благодарни, не мога да не отбележа Любика, която ни посрещна в Лондон. Месец преди това в разговор ѝ казах, че искам да пристигнем  в Англия. Казах ѝ, че ще останем. Исках да бъда максимално ясна.

Гостувахме им тринадесет дни, а след това си намерихме стая в българско семейство с три деца и баба, която не крещеше само когато спи. Прозорецът на стаята гледаше към гробище, семейството на дъщеря ни ни изпрати пари, за да останем, защото Дони работеше за българин, който плащаше по някаква негова си схема, но това бе  само малка част от всичко, което Господ ни беше отредил.

С много от тези приятели, за които говорих  се разминахме във времето, с други просто не се виждаме и не разговаряме. Още търся причини защо. Може би защото хората, които жертват спокойствието и поделят уюта си за да помогнат в някакъв момент се уморяват, а другите, стават прекалено чуствителни и самостоятелни.

Мисля, че българите не обичаме да бъдем благодарни и да ни съветват, когато вече нямаме нужда. Изразът „Не зная как ще ти се отблагодаря” беше забранен у дома за дълго.

Попадали  сме в различни ситуации. Веднъж прибрахме непознати от улицата, друг път у дома имаше 20 човека с багаж, които нямаше къде да спят, но важното е, че хора на които  помогнахме, помогнаха на други.

Защото, както казвам аз, не са важни думите и продължителността на общуване, а действията.

За да завърша  ще кажа, че познавам само един човек, който е готов винаги, във всяка ситуация и по всяко време да се отзове на човек в нужда, дори ако се налага да се пребори с несъгласието на останалите, или просто да бъде неразбран.

Хората, които ни познават ще се досетят че това е Дони - бащата на нашата фамилия и въпреки, че като всяка жена мърморя,  аз съм горда, че споделям живота си с него, че той е пример за останалите и се надявам поне на половина  да бъда добра и хрисима като него.

P.S. Къщата майка вече не съществува като Шер Хаус. Всъщност ние бяхме последните ѝ наематели. Собственикът-индиец ѝ направи ремонт и  я продаде на едно семейство. Но тя ще си остане българският символ в Бристол, защото преди десетина години, когато все още българите в Бристол се познаваха  по име, всеки един беше е живял в нея.

Нели Арнаудова ни запознава с различни и интересни хора в рубриката "Бургазлии зад граница", но и не само. Тя е от Бургас. Щастливо омъжена е и живее със семейството си в Бристол, Англия. Пише стихове, разкази и други забавни и не толкова неща в няколко сайта. За къщата-майка в Бристол я помолихме да ни разкаже, защото дори и тук в Бургас сме чували за нея.