Една житейска Одисея на Острова
Като че беше вчера, когато седяхме с Диана на кафе и си говорехме за какво ли не... А са минали 9 години. Не са чак толкова много, но ако се разпределят на житейски ситуации, изглеждат ужасно дълги. Години, през които всичко, което се случва, рисува една истинска емигрантска Одисея.
Диана Бахчевнова тръгва по широкия свят по причини, еднозначни за много наши сънародници – липса на перспектива в родината. Подтиква я разгръщането на „сивата” икономика, мутренските структури в бизнеса и фактът, че съпруга й е често без работа или работи за жълти стотинки. „Не можех да гледам съпруга си в неговите златни за мъж - 40 години - да няма самочувствие на Глава на семейство!” – разказва Диана. По ирония на съдбата тя изкарва три пъти повече от него, работейки в медиите – „Черноморски фронт”, после „Черноморски фар”, „Бургас днес и утре”, „Черно море юг”, Радио „Южен бряг”, Радио „Плюс", "Канал О", "Топ ТВ".... И откровено споделя, че това е бил наистина най–щастливият й работен период в годините, защото въпреки смешните пари, журналистиката й е тръпка. И тя е себе си .
Работи и в туризма, в частна компания – по 20 часа в денонощие. Няколкото златни сезона приключват с въвеждането на 22% ДДС и навлизане на мутрите и в този ресор.Тъкмо тръгва в адвокатската професия, и се налага да зареже всичко. И да вдигне котва от бургаския бряг…И да отплава... На 15 март 2003 година. А вятърът я отвежда до „Южни Води”. Така – до днес в Саутхeмптън. Градът много напомня на родния Бургас – с огромно пристанище, с летище, рафинерия, заводите „Форд”... От тук навремето с кораба „“May Flower”” са тръгнали преселниците за Америка. От тук е тръгнал и „Титаник”. Това е сърцето на най-богатия и икономически развит център, столица на круизния бизнес.
„Съпругът ми имаше работен договор, беше завършил като “Медицински Фелдшер” в България. – разказва Диана. - Аз го последвах с идеята да дам по-добро бъдеще на детето си?! Без да осъзнавам, че децата ни имат криле И когато почти пораснат ние не сме нужни, за да могат те самите да летят! Но тази осъзната вече истина ме прави само по-щастлива! Аз дадох част от свободата си, за да може дъщеря ми Боряна, вече на 21 години, да има свободата да избира къде иска да живее по света. Сега тя е студентка в Специализирания Университет за морски дисциплини в град Plymouth-специалност „Морско право и морски бизнес”.
Диана пристига на Острова с познания по немски. Започва да учи английски от А, Б-е. Учи езика в местния колеж. Но пък попада на добри съседи и колеги - добронамерени, отзивчиви хора. Работи нощни смени в една частна компания в здравната сфера.
„ Спаси ме това, че работех там, където и съпругът ми, заедно с още две медицински сестри-българки. Това беше шанс, за да имам морална подкрепа все пак от свои. Иначе психиката ти боледува и страда! Понеже беше визов режима за нас - българите, а съпругът ми беше с работно разрешително, бяхме обвързани да не можем да напускаме работното място, или да се местим при друг работодател. „Свободно куче, но на верига!” И стопанинът всеки ден не пропуска да показва, че синджирът може и да се затяга! Работех по 6 нощи (72 часа) в седмицата, почивахме само в събота - една единствена вечер. Това бе породено от необходимостта да работя максимално и да имам лични средства, за да ми разрешат да взема детето при нас. Тогава тя беше само на 13 години. Завърши шести клас у дома и през август, 5 месеца по-късно, успях да я взема при нас.”
style="text-align: justify;">След изтичане на първите четири години, когато желаят да променят статута си на постоянно пребиваващи с право на работа, се променя законът – вече се изискват пет години. Отново започва борбата за работна виза, вече с друг работодател.
„Аз дойдох в Англия на „христова” възраст, но трябваше да нося кръста не напред в ръцете си с гордо вдигната глава, а на гръб, като тежък товар... – продължава разказа си Диана. - Нямаш право на мърдане. И всичко трябва да вършиш легално, защото имаш дете със себе си, а си под риск за нарушаване на емиграционния закон и да бъдеш екстрадиран. Тук всеки може да рапортува и дава сведения за теб на различните служби, дори и анонимно да сигнализира, ако реши, от което незабавно ще последва проверка и възможни усложнения. Системата на доносничеството се изгражда в съзнанието още от училищната скамейка. И това кара местните да имат самочувствие на горд поданик на Короната.”
Дипломата на Магистър по право от Бургаския Свободен Университет, а и от който и да е университет в България, се признава само на ниво „Бакалавър”. Затова трябва още учене - една година обучение за Магистър в Southampton University като чужденец извън Еврозоната струва 8900 паунда. Не може да си го позволи! Защото въпреки работата по 60 до 72 часа седмично на Диана и съпруга й, заплатата на единия автоматично отива за наем и необходимо присъщите разходи на семейството. Като се добави и поддръжка на два автомобила, защото тук колата е необходимост и издръжка на тинейджър... Така забравя за кариера като юрист и се отдава на идеята да помага на детето си да се справи успешно в училище. Системата на образование е съвършено различна от българската. За късмет, училището където учи Боряна е в "Топ-10" на Острова, като качество на обучение и дисциплина – католическо девическо училище със 100-годишна история и традиции.
„Така с годините осъзнах, че наистина е необходимо да живееш минимум 5 години легално на Острова, и още 12 месеца в последствие по процедура... За този срок имаш възможност да осмислиш: искаш ли наистина да продължиш да живееш тук, да плащаш 22% данъци и 11% осигуровки, безумно високи наеми? И може би най-високият тежък стандарт на живот в Европа... Това е цената да придобиеш британско гражданство.” 
Постигат го. И тримата стават британски граждани. Без това Диана никога нямало да бъде допусната да работи в Департамента на британското правителство – аналог на българското социално министерство. Там работи две години. И за пръв път роля изиграва българската й диплома на юрист. Пък и България вече е член на ЕС... След това започва работа към частна агенция за наемане на работници в здравната социална сфера. До днес.
Най-трудното идва от осъзнаването, че можеш да разчиташ единствено на себе си. Осъзнаването и разочарованието, че ние, българите, не сме добро племе...
„Вадила сам много ножове от гърба си ... И когато не ти го стори местен или африканец или индиец, или поляк, а свой… Боли до кръв … И когато вървиш по улицата, или в магазина чуеш родна реч, се замисляш дали да се усмихнеш или да подминеш. Тук случайни познанства няма. Думата „приятел” няма същност. За всичките тези години поддържам отношения на добри познати само с две семейства-едните българи, другите -смесен брак. Единственият приятел е бургазлия – колега от радио „Южен бряг”.
В този смисъл й липсва социален живот. Има колеги, с които се среща на кафе веднъж на 2 месеца, но емоционална връзка има само с двама от ведомсвото, в което е била държавен служител - англичани, но рядко изключение от средно-статистическия англичанин.
/Следва продължение/
