Някои ще се усмихнат, други ще повдигнат вежди, а трети ще се опитат да спорят. Но ще ви опровергая. Ето как:

Осем години водя рубриката „Бургазлии зад граница“ и всеки път търся онова необяснимо, онова магическо качество, което прави хората от Бургас различни. Въпросът, който винаги ме е занимавал, е обикновен: „Защо са толкова неповторими?“

И днес, докато се готвех за разговора с поредния звезден Бургазлия, открих отговора.

Господ обича Бургас. Обича този град и морето, което никога не спира да вдъхновява. Обича и хората му – с техните истории, с тяхната искра и дързост да отстояват възгледите си.

Моят събеседник е доказателство за това. Той е не само силен, не само смел, той е несломим. Георги Марков е име, което остава завинаги в историята на българските щанги.

Роден на 12 март 1978 г. в Бургас. Към върха Марков тръгва от местния клуб Черноморец.

 

Той е двукратен световен шампион за юноши, олимпийски сребърен медалист от Сидни 2000, световен шампион (2002) и носител на титлата  Щангист номер едно през същата година,  двукратен европейски шампион и носител на световен рекорд в изхвърлянето – 165 кг.

Кариерата му е белязана от постижения и изпитания – и затова пътят му е толкова човешки, истински и вдъхновяващ. Неговият живот е борба, с треньорски грешки, които решават съдбата на цял ешалон щангисти и поколение олимпийски надежди, сред които е и братът на Марков- Иван, забрана да тренира възпитаниците си в зала ,,Черноморец”, жалба срещу преподаването му в спортното училище ,,Юрий Гагарин” в Бургас, след което паралелката завинаги е закрита.

Но Георги Марков обикновено е един ход напред пред ,,радетели на българските щанги”, ,,приятели” и ,,доброжелатели”. Пенсионира се на 31 години. Завършва Шуменския университет със специалност Педагогика по физическо възпитание и спорт и продължава да поддържа форма като вдига тежести.

Бенефисът му, 25 години от спечелването на олимпийски медал в Сидни, не е просто празник на един спортист, а среща с човек, който е научил какво значи да вдигаш тежестите на живота с достойнство. А сега ще поговорим  повече за пътя и вълненията на един от най – известните ни съграждани.

 

20 септември - Този ден е триумф на психика, упоритост, вяра, талант и труд. Празник и признание от българите и всички почитатели на най-тежкия спорт по света. Какво остави в съзнанието и сърцето ти той?

Аз честно казано след състезанието дълго време бях разочарован от второто място, защото исках да бъда златен медалист. Но с течение на времето научих, че явяването ми на олимпиадата или по точно неявяването ми на Олимпиадата, за да не конкурирам Гълъбин Боевски е било дълго обсъждан въпрос сред ръководството. Шанс, стечение на обстоятелствата, или намигване на съдбата е било участието ми в Сидни, не зная. Аз дори нямах екип, не всъщност екипът, който ми дадоха беше предназначен състезател от категория 105 килограма. Аз излязох на двубой в категория 69 килограма. Имах своя шанс, своята лична победа не само на олимпиадата, но и над съмненията на ръководството в моите умения. Когато осъзнах всичко това, тогава и сега се чувствам удовлетворен.

 

Щангата е просто метал, но за всеки щангист тя е нещо много повече – приятел, враг, съдия, понякога утеха. Какво за теб е щангата?

Вдигането на щанги  е индивидуален спорт. За мен щангата, когато тренирам в залата е приятел, а когато се състезавам е противник, който трябва да приземя.

 

Ако можеше да върнеш времето назад – кой момент от кариерата си би преживял отново, без да променяш нищо?

Може би когато за пръв път станах световен шампион на 6 май на Гергьовден през 1996 година във Варшава - Полша. Отидох на състезанието без да предполагам, че ще взема медал. На всяко друго участие все се упреквах, все се съмнявах, все нещо ми липсваше да бъда категоричен, там се почувствах истински победител. Там се почувствах истински щастлив.

Какво е по- важно за щангиста -медалът, като материален израз или щастието, че е надхвърлил себе си и се е докоснал до границата на човешките възможности?

За мен не е медалът. Никой не знае докъде се простира пределът на човешките върхове. За да бъда откровен с нашите читатели ще кажа, че не бях достатъчно дисциплиниран, понякога не давах 100 процента от възможностите си. За Олимпиадата обаче се подготвях здраво и по всички правила. Но както споменах вече там сценария беше различен и не зависеше от моя труд и моите възможности.

Когато гледаш своите  ученици, има ли момент, в който виждаш себе си ?

В България съм тренирал едно поколение щангисти. Днешните деца, не са като нас. Те са материално задоволени. Те като че ли нямат нашия хъс и нашите амбиции. Себе си може би видях в своите ученици в град Сайгон- Виетнам. Вероятно защото те бяха сираци, включени в специална програма за интегриране. Тяхната мотивация беше да израстват в спорта, да постигат резултати, защото след две години щяха да бъдат заменени с други, ако са безнадеждни. Поканиха ме специално да избера следващите състезатели. Те живееха по спартански бедно в планински град на 800 километра от Хошимин. Нямаха екипи, нямаха обувки, за тях тренировките по вдигане на тежести са възможността да променят и подобрят живота си. Моите възпитаници бяха усърдни в залата. Затова и победите им не закъсняха. Вече имам момче световен шампион с два златни медала и момиче също със златен медал.

 

Кое е по-ценно за теб днес – споменът от световния рекорд или усмивката на дете, което за първи път успява да вдигне щанга?

Този световен рекорд не съм го мислил. Не излязох с идеята да поставя олимпийски рекорд. Просто ми трябваше да вдигна по-голяма тежест, за да остана в двубоя с Гълъбин Боевски. Виждал съм много детски усмивки след като се преборят и укротят щангата и, повярвайте ми, това ме радваше много повече.

Какво би  искал младите спортисти да запомнят от Георги Марков – техниката или философията?

Ами аз да ви кажа под секрет не съм такъв голям философ. Бих желал да ме запомнят с техниката. 165 килограма е олимпийският рекорд неподобрен вече 25 години. Моята техника на изхвърляне е мой специалитет и има последователи, които се опитват да я научат, практикуват и преподават.

 

Какво не си казвал на медиите, но хората трябва да знаят за Георги Марков?

Нашият спорт е много известен и аз най-вярно съм казал всичко, въпреки че не давах много интервюта. Не съм разказвал много за семейството си. Но сега ще го направя от уважение и обич към тях. Съпругата ми се казва Росица. Имаме син Марио на 26 години и дъщеря  Полина на 21. Опитахме  да  тренирам Марио за вдигане на щанги. Но той е взел гените на семейството на жена ми. Израсна до 190 см, тежеше 70 килограма и претърпя много повече болка от мен, защото да си висок и да вдигаш щанги е изключително трудно. Дъщерята е взела моите гени, за три месеца стана републиканска шампиона. Но тогава държавата не помагаше на спорта. Финансирането беше смешно. Само да те снимат и да ти ръкопляскат не оправдаваше травмите ѝ. Сега нещата са се пооправили и вече е удачно да се занимаваш със спорт.

 

Затова ли Карлос Насар жъне успех след успех?

Категорично не. Познавам Карлос от 13, 14-годишен. Той подобрява техниката си непрекъснато. И него като мен се опитваха да го спъват. Но той е талантлив. Тренира самостоятелно, което е трудно, защото не виждаш конкуренцията и нямаш стимул, но както споменах той е талантлив. Мога да го сравня с Наим Сюлейман Углу.  Карлос обаче е по- добър от него.

 

Спомена, че на Карлос Назар са се опитвали да му подлеят вода. Кой помага на Георги Марков да преодолява машинации, спекулациите, подводните течения и препъни камъните?

Жената до мен. Аз не обичам да занимавам хората със себе си. С Росица сме заедно от 29 години и заедно обсъждаме и решаваме проблемите.

 

Благодарен човек ли е Георги Марков и на кого иска да благодари?

Да, благодарен човек съм. За да можех да воювам за титли и да побеждавам аз трябваше да бъде съсредоточен и устремен в тренировките. Много съм  благодарен на родителите на Росица, че през цялото време докато се подготвях за големите състезания бяха до нея и аз съм се чувствал спокоен, че жена ми не е сама.  

 

Живееш без страх – мислиш, говориш, действаш без да следваш чужда воля. Свободен човек ли си?

Финансово съм обезщетен. И съм независим, а както споменах не съм и послушен, което означава че съм свободен.

 

Защо никой не е в състояние да подчини волята на олимпийския вицешампион и рекордьор, Бургазлията Георги Марков? 

Защото съм инат човек, защото имам обичта и подкрепата на семейството, на приятелите, защото живея собствения си живот по правилата, които аз съм си създал.

Браво на теб! Заповядайте на бенефиса на Георги Марков! Той ще се проведе на 20 септември в село Съдиево в семеен хотел „Звезда“ от 12 часа с благотворителна цел.

 

Заповядайте да отдадем заслужено уважение на човек, който превърна тежестите в изкуство, а усилията – в слава за България.