Казвам се Дони и живея в Англия. Идеята да ви разкажа за хората, които носят България в сърцата си ми хрумна случайно. Излизах от супермаркет и чух служителя от охраната и продавачката на хот дог да говорят на български. Зарадвах се и споделих, че не съм знаел, че тук работят българи.

- Ние не сме българи - учудено отвърна младият мъж. Сигурно съм погледнал странно, защото продължи:

- Аз съм бразилец, а тя македонка и общуваме по-лесно на български. Тогава ми светна, че жена ми разказваше за бразилец, който говори много правилно нашия език.

- Ти да не си Бруно ? Този път учудения беше той.

 - Да ! Откъде знаеш?

- От жена ми, спомняш ли си я ? Срещнали сте се на гарата в Иейт.

- Да бе, Нели … И моята жена е от България. Хвали се, че е родена в София, но е на една туба бензин - от Вакарел. Следващия път, когато видях Бруно бях с колежка. Той ми разказваше надълго и нашироко как от лозето на тъста му изскочил един ром и уплашено му казал: Бате да знаеш каква голяма змия има вътре, а тъста му отвърнал: ,,Ти остави змията, ти каква работа имаш в моето лозе?”, но видя, че колежката се отегчава и я попита откъде е.

Започнаха да си говорят на унгарски, защото се оказа, че нашият полиглот е защитавал дисертация за Унгарските събития през 1956 година и трябвало да понаучи езика. Въпросната колежка Ерика и съпругът ѝ Ервин като пристигнали в Англия, живели с българи- и мислиха, че са научили най-важните думи: шопска, луканка, баница, кифлички и всяка малко по-възрастна жена за тях беше бабичка.

Според тях българските партита били толкова яки, че на никой не му идвало на ума да си играе с телефона. Като казах колежка си спомних за Габи от Сиундън. Трябваше да изчакам Габи и незнайно защо реших, че Габи идва от Габриела и се оглеждах за бяла жена. Представете си колко бях изненадан, когато пред мен се изправи тъмнокож мъж.

-Здравей, аз съм Габи- Габриел Пуна и съм от Ангола.

-Аз съм Дони и съм от България.

-От България? Тогава той ми разказа за българската си учителка в Ангола, която била най- добрия човек, когото познава. Габи завършва университет с отличие в Полша и пише полски по-правилно от поляците, защото, както казва той, нашата сънародничка му е дала добър старт. Нищо че след това, колкото и пъти да ме видеше, ме поздравяваше с :

- Ооо Тодор Живков! За да завърша с колегите, ще ви спомена за още един полскоговорящ, който се влюби в България. Марчин от град Уесбри- заминал на почивка в Царево за десет дни, но се върнал в Полша чак след два месеца, защото ракията на хазяина му свършила.

Ние също заминахме на почивка. На плажа в Бургас срещнахме наша приятелка, с втория ѝ съпруг- германец. На рождения си ден се беше кръстил в наша църква. Матиас говори свободно български, обича историята ни и всяка седмица имат вечер посветена на нашата кухня с ракия и традиционни ястия, сервирани върху покривка с български шевици.

На друга почивка се сприятелихме с Радка и веселяка Ричард. Той напусна къщата си в Кипър и сега живеят в Пазарджик. За него любимата бира Ариана е,, Апуаха”, а рекламата - пеклама. Да не забравя кувейтския инспектор, проверяващ танкера ни, който разбирайки, че сме българи сподели, че треньора му по футбол също е българин.

Човечецът беше меко казано пълничък за футбол и се опита да повтори думите, с които треньорът му подвиква. На третия път много ясно го каза: ЕЙ ТЮФЛЕК!!!

За да нямаме проблеми с инспекцията която трябваше да направи, му казахме че това означава добър спортист и той много доволно заяви, че обича треньора си, обича и България. Навремето като новопристигнал в Англия, без документи и разрешително за работа, започнах в ресторант с турски собственик. Бях притеснен и не обърнах внимание на думите му, че жената зад бара-Урсула му е съпруга и е полякиня. Свършихме работа, почистихме и тя ме попита:

 -Дони, знаеш ли , че аз съм била в група за български народни песни и танци и като се изправи, и като запя: Девойко, мари хубаааава……Гърлото ме стегна, очите ми се замъглиха, а ехото ме пренесе в Родопите. Когато работих като care assistant( нещо като медицинска сестра по домовете) на адреса на възрастна дама, която трябваше да обгрижим, ме чакаше Мирек от Чехия. Исках нещо да му кажа, но не се сещах за думата…

- Опитай на български -каза той , по – лесно е. Живял съм осем години в Пловдив с българка. Робърт – мениджър, срещнах на голям строителен обект. За пръв път започвах в тази сфера и отново бях неспокоен. Не познавах естеството на работа, обстановката и хората. Той ме потупа по рамото с думите:

- Не се тревожи. От дванадесет години всяка зима карам ски в Боровец . Изреди ми всички български думи които знае, но нито една от тях не може да бъде казана пред дете, или написана тук. С Ивона живяхме в известната Къща- майка, в която са отсядали повечето българи в Бристол. Тя ни запозна с Иън, с който вече са семейство. Иън обича България, защото там няма хора с различен цвят на кожата според него, но има Пиринско пиво. Ивона казва, че го е научила да чете на български, не разбира какво чете, но го чете гладко. А когато пък работех в железниците забелязах, че всеки четвъртък, в първа класа пътуват мъж и жена на средна възраст, а с тях много възрастна жена в количка и друга, която беше с проблемно общуване. Започнахме да си говорим. Сю и Дейв се грижеха за тяхната майка на 91 години и за сестра им Лин, която има психически проблем по рождение. Държавата им отпуска по едно пътуване седмично в първа класа, за да се чувстват социални. Разказвах им за България, за природата и не съм чул, кога зад мен е застанал мениджъра, или по нашенски кондуктора.

 - За къде става дума – пита той - Дони ни разказва за България -отговаря му Сю.

 - Че вие не сте ли ходили в България, аз всяка година ходя на Рилския манастир. И се врътна и тръгна….което е немислимо за разговор между англичани.

-Дони, това беше много грубо от негова страна, само защото не сме били в България да се държи така с нас- казва ми Дейв. При една от ваканциите ни им донесох подаръци от България: сапуни с листенца от роза, розово масло, а на Дейв малко шишенце с ракия и инструкция на английски как да си направи шопска салата. Сю се просълзи и каза че никой нищо не им е подарявал. Майка им и Лин си стискаха сапунчетата и им се радваха. Следващите четвъртъци се похвалиха, че Лин познавала кога влиза влака в Бристол и се оглеждала за мен. Каза ми ,,хай”( здравей) и казвала Дооони, което беше изненада за тях, защото знаят че тя не говори….

Тримата поляци, с които работех за кратко, бяха учудени че не познавам Иво от Бристол. Той, според тях, бил много добър, голям майстор и бил висок. Не можело да не го познавам. Докато завършвах разказа си, получих имейл от Сю. Още го пазя. Майка им е починала както е и живяла, кротко в съня си. Обичала миризмата на сапунчето което ѝ подарих, и при организирането на погребението ѝ, Дейв и Сю поставили едно условие- в ритуалната зала да ухае на българска роза……

 

Дони живее в Бристол. Той е съпруг на Нели Арнаудова, която ни разказва интересни истории за българите зад граница и ни среща с любопитни хора. Явно писането на увлекателни истории е семейна черта. Така че, в Gramofona.com вече ще очакваме с интерес не само историите на Нели, но и разказите на Дони.