След няколко книги за Париж, където живее от 7 години, писателят Димо Райков отново обръща поглед към родната България. По-точно към един период от нейната история, който за жалост разкрива особено срамни факти.
В романа „Реката на мъртвите”, представен от автора , съвместно с бургаския му колега Димитър Костадинов в бургаската книжарница „Хеликон”, се разкрива механизма на особен вид престъпление на комунизма, който не е показван до сега. 
Повествованието ни отвежда на българо-турската граница, където е разстреляно немско семейство. Тази граница, където, както Райков разказа, са преминавали нелегално стотици хора от бившия Източен блок – румънци, унгарци, словаци, руснаци... дръзнали да потърсят друг живот и всъщност най-често намирали смъртта си на граничната бразда. Това е един сюжет, валиден за всяко време, защото аналогът за алчността на политиците, надделяваща над хуманизма и милосърдието, не се затваря в дати.
Авторът, който е роден в Малко Търново сподели, че преживяното и изстрадано, описано откровено, винаги е силно, разтърсващо... Сюжетът на романа той е носил в себе си години. И е
събрал кураж да извади тази истина на бял свят именно защото живее в Париж, който нарича „столица на Свободата”. Пред своите бургаски читатели Димо Райков разказа за голямата си болка от липсата на свобода в България. Според него свободата, която имат българите в собствената си страна е илюзорна. И от разговор за литература се премина към разликите между България и Франция, за съжаление, не в полза на страната ни... или по-точно не в полза на поведението ни като народ. Но – това е съвсем друга тема...
Димо Райков е добре познат на литературната сцена. Неговите „55 ТАЙНИ НА ПАРИЖ”, предшествани от „Париж, моят Париж…", „BG eмигрант в Париж” и „Кестени от Париж” са т.н. френски проект. В „Писма до мъртвия брат” и „Пансионът” мястото на действие е България. Те са писани преди промените през 1989 г. и отразяват духа на онова време. И отново предизвикват усета ни за памет. Във всичките си произведения авторът е откровен до болка, не спестява нищо, колкото и жестоки да са някои истини. И както не веднъж е споделял - най-голямото признание за събраното между страниците от него като писател е да докосне душата на читателя, да предизвика поне една сълза. Защото сълзата не е ли всъщност и пречистване?
