Привикнахме с мисълта, че всичко за личността и делото на Левски е изписано и доказано.  Безспорно нови факти  още ни са нужни. Да излязат, примерно, нечии мемоарни записки от Бургаско, един нашенски поп Минчо с неговата „Видрица” от Старозагорско, но не би - до сега има само предположения, че Левски може да е минал през Бургас. Има обаче истини от живота на Апостола, които историческата наука не подлага на широк анализ. И не толкова за неговата личност, а за връзката му с първоучителите и наставниците, за верните му и предани на делото сподвижници, за символиката и тайните в неговото „Братство”. Едва ли е само причината да не пада сянка върху величието на образа му и сътвореното дело. Да се пише и знае за членовете на всички тайни общества и сдружения до създаването на Вътрешната революционна организация преди 1870 г., за стотиците съзаклятници в 108-те частни комитети по българските земи, които Левски създава за по-малко от три години, това съвсем не отслабва блясъка на таланта му да организира и сплотява хората. Именно погледа върху живота на „братята“ откроява още по-силно лидерството на Апостола и респектиращата му способност да бъде „в крак с времето” в името на националната кауза.

           Днес е трудно да проумеем как така един човек съумява да извърши такъв подвиг, изграждайки в условията на политическо безправие под османско иго най-съвършената  конспиративна организация в историята на България. Според мен три са източниците и първопричините да положи Апостола  основите на „святото дело”. 

          Първо, това са всички просветителски и революционни дейци от Раковски до Каравелов, тайните организации и сдружения, в които без съмнение преобладават републиканските идеи на лидера на европейското масонство Джузепе Мацини, оказали решаващо влияние и върху възгледите на Левски. Ето какво пише Иван Касабов в 1905г : „Този Васил Левски в мое време беше най-верният наш агент, който ходеше из България и проповядваше въстанието. Той наистина беше единственият, най-живият и най-способният агент, който разпространяваше пропагандата на тайните съзаклятни български комитети из България, лично с живо слово и дело…Той беше рядък дух, със смел кураж, примерно действие и самоотрицание…” *

           Касабов е ученик на Раковски, работи с верни хора като Теофан Райнов, цариградският адвокат Манол Иванов, д-р Миркович и др., все „верни приятели” и  същевременно вербувани шпиони за „Черният кабинет” на Али паша (шпионската централа на външния министър). Именно чрез Касабов Левски получава ключът към тайните ядра в Румъния и България и става част от тези структури, с достъп до всички явни и тайни благодетели на българската кауза.

-  2 -
Той прави жива връзката им с новите тайни комитети на север и на юг от Балкана и към него се отправят всички надежди за успех на революционното дело.

         Вторият източник за успеха на Апостола са лично неговите близки приятели, тайни куриери и агенти, които той вербува за делото и контролира работата им в комитетската мрежа. Всички нарича „братя”. В писмата си винаги се подписва „ваш брат”, „твой брат”, „побратиме”,”събрат”. А Данаил Попов, от чийто дом в Турну Мъгуреле тръгва да създава организацията, нарича и „братовче”, „братовчеде”. Това е израз на важността в йерархията на Светото дело. Само Данаил Попов има право да отваря и чете цялата поща, да редактира и препраща писма, да осигурява оръжие, да представлява Левски пред Каравелов и БРЦК в Букурещ. Той е другото лице на тайното братство - по всички въпроси те имат с Апостола еднакви позиции.  А дейността на Братството не можем да си представим и без хора като Марин поп Луканов, Иван Драсов, Христо Ив. Големия, поп Кръстю Никифоров, Ангел Кънчев; в Южна България Атанас Узунов, Георги Данчев, Христо Сяров, Колю Ганчев, Бойчо Русев, поп Минчо Кънчев и стотици още деятели. Не случайно Атанас Узунов заема мястото на Левски  като Апостол на всички комитети след „арабаконашката поразия” и продължава неговата къртовска работа за повдигане духа на съзаклятниците, в резултат на което отново ги обзема мисълта: „За да стане Българско, турската царщина трябва да падне”…

         И третият източник несъмнено са личните качества на Васил Левски, проявени в точното време на съзряването му като революционер-демократ, патриот-хуманист и убеден републиканец. Захвърлил расото дякон, комуто почти е безразличен църковния въпрос пред освобождението, но с „вярата в Бога” сам заклева  всички съратници пред „евангелието, револвера и кръста” когато в ритуала липсва свещеник. Заради „Светото дело” Левски е безкомпромисен - и към себе си, и към посветените. Цаню Захариев и П.Хитов потвърждават за личната му клетва- „нито вино, нито ракия додето не постигне целта”. И никога не се поставя над законите на организацията. Че Левски превъзхожда всички свои и наши съвременници  разбираме от четирите му  различия с  именитите възрожденци. Той „не се захласва пред силния, страстен национализъм на Раковски”, „не робува на паисиевското пристрастяване в миналото”(Н.Генчев), не приема Ботевия атеизъм и хладно се дистанцира от Каравеловата омраза към „попщината”. В писмо-дописка пише: „Да бъдем свободни с пълна свобода в земята ни…Па и каквато и да е народност да живеят в този наш рай, ще бъдат равноправни в(ъв) (в)сичко…На нашето знаме, което ще бъде

забито на Балканският полуостров тряб(в)а да бъдат написани само три думи: „Свобода и (в)секиму своето!”. А в друго писмо е категоричен: „В българско не ще има цар, а….народно управление…свобода и чиста република”.

 - 3 –
        Идеята за републиката, за равенството и братството между народите независимо от  „народност, раса, вероизповедание, благосъстояние, чин и обществено положение”(Иван Ведър) са едно от най-сигурните доказателства за връзката на Братството на Левски с масонството. Защото: „Републиката е в масонството. Републиката ще прави това, което прави масонството…”(Париж, Великият Ориент на Франция, 1848). Цялата функционалност на Централния комитет на Апостола и частните комитети в страната съвпадат с тези на масонската ложа. Братската любов, един от основните принципи на Свободното зидарство, е залегнал и в „Наредата” на Левски.  „Карбонарските правила и церемонии са прилагани при всяко приемане на нов член в комитета”(Д.Страшимиров). Наред с типичните за масоните тайни знаци, паролите и мерките за разпознаване, са широко използвани и в Братството. В писмата си Левски често „целува” своите истински братя в делото и говори за „Храм на правата свобода” и „Храм на истината”: „Ще съсипем гнилата и страшна държава, па ще съзидаме ново и трайно сдание, убежище на свободни и равноправни граждани” - все думи от лексиката на свободните зидари.

          Удивителното в делото на Апостола на българската свобода е тъкмо тази негова вродена интелигентност - умело да използва натрупания опит в българската емиграция, да „впрегне” в народното дело учени и неуки, богати и бедни, монархисти и републиканци, да бъде модерен политик и революционер в духа на европейската политическа мисъл. Днес паметта ни към хората от Братството на Левски и лично към неговото апостолско дело се измерва с почитане в определени дати - припомняме  имена и факти, събития и документи. Поднасяме венци пред бюстове и паметници, правим тържества и пищно осветяваме небето със заря, мълчешком се спираме докато трае воят на сирените. Едни се възхищават и просълзяват, други се отегчават…

          А колко пъти се запитваме дали достойно ги почитаме с думите и с делата си? Този въпрос пораждат материалните форми на почит- цветята и венците пред техните скромни паметници. И питам се: защо в днешната република символите в тяхна чест остават само вкаменени образи? Нали духът им на „всеотдайна любов“ към отечеството и „народните работи“ трябва да бъде в делата на нашите управници? Без държава възрожденците ни изпъкват с държавническо поведение. Просвещават и повдигат духът на цял народ. Левски отчита всеки похарчен грош в тефтера си. Неговият пример е достоен капитал за българите и цел за следване от политици и държавници. С лице срещу него, а не с портрет над главите си.

         За жалост  по делата си личи колко малко се цени днес този капитал. Несъмнено, истинската почит към паметта на тези всеотдайни българи не е пред увековечените им символи. Тази почит видимо е краткотрайна, снижаваща се  с времето. …Значимостта й сякаш избледнява, ако съдим по диспропорциите в символите на Възраждането и тези от тоталитарния режим. Щом значимостта  на личност или събитие се измерва с големината на паметника в тяхна чест, не е ли   

- 4 –
стряскаща днес тази разлика в оценяването на хора като Левски и… „бургазлията Альоша“, примерно? А стотиците такива до… Бузлуджа? Днес виждаме колко нелепа е натрапчивата надменност на идеологическите паметници от времето на комунизма с грандоманските си размери пред скромните символи на бележитите ни възрожденци. Символите на комунизма, внушаващи респект приличат на музейна некрология. А паметниците на хора като Левски, по израза на Вазов пораждат „ония доблестни чувства, които дават на един народ правото да живее“.

          Истинската почит е в следване примера на хората от Братството. Постигнахме мечтата им - имаме свободата на избора, а законите ни гарантират „всекиму своето“. Вярно, все още далеч от справедливостта. Но да преборваме ежедневно личните си страхове и заблуди,  да  отстояваме правата си на свободни  равноправни граждани, това сякаш е най-трудно в днешния ни ден. Паметта към делото и саможертвата на Апостола изисква открито да признаем, че все още бавно се разделяме със своите недостатъци. Че трудно култивираме свободно политическо мислене и повече се надяваме на добро управление, отколкото се учим как да се борим за него.

         Истинската почит днес не е само въпрос на външно изразяване – да пълним паркове и площади с паметници, обкичвани веднъж годишно с венци и цветя. Тя е тази, която носим в душите си. Почитта към нашите заслужили предци ще бъде най-смислена и достойна в делата ни –да живеем и работим по ясни принципи и правила с тяхната вяра и с тяхната  всеотдайност. Правила, които носят най-малко три неща: рационално  ползване на свободата за собственото  нравствено извисяване, правов ред в държавата и прогрес във всичко като цел на всеки и пред всички.

            *Използвани източници: Стоян Заимов, „Атанас Узунов“,С.1968,
     Поп Минчо Кънчев, „Видрица“,С.,1983,
     Румен Василев, „Масонската ложа и Братството на Левски“,С.2008,
     Николай Генчев, „Левски, революцията и бъдещият свят“,С.1973.

Снимка: http://saprotiva.org