От дни погледът на цяла България е фокусиран в бедстващите Варна, Добрич и Велико Търново. Десетки жертви, разрушени домове, прекършени съдби. Шок и ужас в пълния смисъл на тези думи. Часове след като адът слезе във Варна, десетки българи тръгнаха на там, за да помагат.
Някои загубиха работата си, защото мисълта за бедстващите се оказа далечна за работодателите им. Други се включиха в дарителските кампании и започнаха да пращат СМС-и с надеждата, че тяхното левче ще помогне на някой в беда.
Нормално, след като излязохме от вцепенението започнаха да валят и въпросите: Кой и защо е виновен? Бедствието можеше ли да се избегне и не на последно място – защо помагаме ние, а не държавата? Ето този последният въпрос, честно да си призная, ми идва вповече.
Аз лично отдавна съм спряла да мисля за държавата като за институция, която помага и на която може да се разчита. Но колкото и да я псувам същата тази държава, си давам ясната смека, че държавата това сме всички ние. Нищо че е клише подобен израз, верен е.
Всеки ден чета коментари в социалните мрежи, че МВР има огромен бюджет, че за бедствия и аварии се отпускат стотици хиляди, така че що ние пак сме тези, които се бъркат в джоба, за да оправят грешките на държавата?
Прочетох много аргументи, как СМС-ът не помага, а вреди. И не се съгласявам с нито един от тези аргументи. Трябва ли да помагаме на Варна и бедстващите градове? Категорично ДА. Защо ли? Защото сме хора.
Ако тръгваме първо да правим сметки и след това да хвърляме спасителен пояс на удавниците, къде отива човешкото в нас? В какво се превръщаме? Много е лесно отстрани, на сухо и уютно пред компютъра да назидаваме онези, които не знаят как да помогнат, освен с един СМС.
Колко от назидаващите критици на държавата грабнаха лопатите и отидоха на място? Сигурна съм – нито един. Защото това не била тяхна работа, а на държавата. И докато назидаваме и поучаваме бавно и полека ставаме огледален образ на същата тази държава, която никога не помага и никога не е до нас.
Снимка: dariknews.bg
