Проф. Георги Н. Чалдъков, MD, PhD

Подадене, да ти се подава да правиш нещо хубаво – ми каза бай Васил, тогава мой пациент, преди това учител в селското училище. Така, през 1967–1970 години, като лекар в село Екзарх Антимово, Карнобатско, научих тази хубава дума. И досега си мисля, че заедно с “дарование”, това са най-сполучливите преводи на “талант” (гръцки, talanton – древногръцка монета, мярка за тегло). В нашата богата на таланти страна умеем ли да прощаваме този човешки “грях”?

„Тоя Човек върши чудеса. Ако Го оставим тъй, всички ще повярват в Него... и се сговориха да Го убият” – така е написано от Иоана 11:47,48 в светото Евангелие. Както – и в “История на българския народ”, където на страница 89, проф. Петър Мутафчиев е написал: “Когато прабългарите виждали сред сънародниците си някой, който особено се отличава по талант от останалите, казвали, че повече му прилича да служи на Бог и го обесвали на някое дърво. Така изпращали в отвъдното надарените”.

  • Такъв беше обичаят в последните няколко десетилетия и на властващите потомци на прабългарите, които убиваха родните таланти – каза един от приятелите.

Друг продължи: “Тогава деканите и ректорите се събираха на съвет и казваха: „Какво да правим? Тоя човек има много хипотези, изследвания, публикации, канят го да работи в чужбина. Ако го оставим тъй, всички ще повярват в него и ще дойдат студентите и ще ни изгонят от кабинетите. След това се сговориха да го изгонят от университета“. – перифразирайки Иоана.

Тогава си спомних една екскурзия от Рим до лятната къща в Палестрина на проф. Луиджи Алое – малък, античен град, покатерен по склоновете на планината Пренестина, на около 40 км източно от Рим. Пътувахме с колата на Луиджи по Via Prenestina – старото й име е Via Gabina, на името на град Габий. Луиджи ми разказа за книгата „Ab urbe condita“ (История на града от неговото създаване), написана преди повече от две хиляди години от известния историк Тит Ливий. Спомних си за “История на Бургас” и проф. Иван Карайотов и продължих да слушам разказа на Луиджи: „Луций Тарквиний – последният римски цар (до 510 пр. Хр.) – бил много жесток тиранин. Синът му живеел в град Габий. Той изпратил при баща си пратеник да пита какво да прави с най-умните хора в града. Бащата го завел в градината и с коса отрязал главите на най-високите макове. Върнал се пратеникът при царския син и му разказал метафората на баща му. Синът последвал съвета на баща си и обезглавил най-умните хора в града. От тази древноримска история, разказана от Луиджи по пътя за Палестрина, идва наименованието “синдром на високите макове” (tall poppy syndrome) – народопатология, често изявена и при българите.

Това се случва много преди Константин Иречек да изрече през декември 1881 г.: „За мен най-лошото в България е чудесното наслаждение, което имат тук хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата”. След него и Елин Пелин: „Ако в България се роди гений, то това ще бъде геният на завистта”. И десетилетия наред тези постулати са имплантирани в нашата народопсихология, повтаряме ги мазохистично, превръщат се в народопатология. Тя, обаче, не се отнася само за българите, тя е библейска, прабългарска, римска – универсална проява на човешката природа.

Къде са сега журналистите, да попитат украйнака, която била сексолог, сега посланичка в България, и която не била биологична майка, а мащеха на доведеното ѝ дете: „Това момче, което зверски – за пари – уби и след това изгори състудента си във Виена, по европейско-украйнските ценности, ли го възпитавахте?”.

Ако синът на посланичката на Русия беше направил такова зверство, това щеше да е водеща тема на русофобите в неолибералните медии. Такива двумнения разделят българите на противоположнисти, като испанците през 1936–1939 години, довели до гражданска война, за която пиша в друго публесе (публицистично есе).

Ето какво е написал в неговия "Дневник и спомени" проф. Боян Пенев, един от най-ерудираните българи: "28.VII.1913. Европа не ни счита за нищо и с удоволствие би гледала смъртта ни. Никаква трайна култура не е възможна тук, понеже не е сигурен животът ни – най-елементарните ни народни и човешки права не са гарантирани. Европа е пълна с разбойници, които са готови да одобрят най-големите престъпления“.

Все пак:

Видях българин да гони хоризонта.

Аз бях смутен

и спрях човека.

“Безсмислено е – казах аз –

ти няма никога да стигнеш хоризонта.”

“Лъжеш!” – извика той

и продължи да тича. – Стивън Крейн (1871–1900), перифраза на “Видях човек”.

Ембрион на надеждата? Или ехо от бъдещето? Настояща България е много красива, но в нея има много старомутренски политици, които не дават път на новите хора (Hominem novi). А няма и образовани избиратели, които да ги разпознаят и да гласуват за тях. Така, много вероятно и за голямо съжаление, политическото статукво (Status quo) ще продължи да властва в Република България.

Важнослов

„Човечеството на своя сал в безкрайния океан. Изхождайки от своята настояща неудовлетвореност, човекът стига до извода, че в миналото е имало някакъв катастрофален катаклизъм – корабокрушение, преди което той е живял щастливо; че е имало някакъв Златен век, че е имало някаква Райска градина. Той прави и друг извод – че някъде напред, в бъдещето, се намира обетованата земя, в която няма конфликти. И докато той се намира в това злочесто състояние; този мит пуска корени, по-дълбоки и от религиозна вяра....

Древният мит, че неговият сал, неговият свят е специално закрилян и покровителстван, сега звучи нелепо. Човекът е видял и разбрал посланието на далечните супернови звезди и знае, че слънцето става все по-голямо и по-горещо и че един ден неговият свят ще се превърне в нажежено до бяло кълбо, обхванато отвсякъде от пламъци; той знае, че водородната бомба на слънцето може да доунищожи вече мъртвата планета. А има и други водородни бомби, чакащи на по-близко разстояние. Откъдето и да я погледне, перспективата пред него е ужасяваща“. – от „Корабокрушението и салът“ в книгата „Аристос“ на Джон Фаулз (1926–2005), публикувана 1964 г.